Пакаранови
Облик
Пакаранови | ||||||||||||||||||||||||||||||
Пакарана (D. branickii) | ||||||||||||||||||||||||||||||
Класификация | ||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||
Научно наименование | ||||||||||||||||||||||||||||||
Peters, 1873 | ||||||||||||||||||||||||||||||
Пакаранови в Общомедия | ||||||||||||||||||||||||||||||
[ редактиране ] |
Пакаранови (Dinomyidae) е семейство едри неотропични бозайници от разред Гризачи. Включва един съвременен вид известен с името пакарана. Семейството обаче е известно с факта, че негови фосилни представители са били най-едрите известни гризачи. Били са с размерите на бизон като Josephoartigasia monesi[1] и по-малкия му роднина Josephoartigasia magna.[2] Тези представители са заемали екологичната ниша на едрите копитни животни, които са липсвали в Южна Америка преди свързването и със Северна. Съвременният вид пакарана е далеч по-дребна от своите предци и дори е значително по-малка от съвременния рекордьор сред гризачите - капибара.
Класификация
[редактиране | редактиране на кода]- Семейство Dinomyidae
- †Pseudodiodomus incertae sedis
- †Agnomys incertae sedis
- Подсемейство Eumegamyinae
- Подсемейство Potamarchinae
- Подсемейство Dinomyinae
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Rinderknecht, Andrés и др. The largest fossil rodent (pdf) // Proceedings of the Royal Society B Biological Sciences 275 (1637). 15 януари 2008. DOI:10.1098/rspb.2007.1645. с. 923–8. Посетен на 16 януари 2008. Josephoartigasia monesi sp. nov. (family: Dinomyidae; Rodentia: Hystricognathi: Caviomorpha)
- ↑ Francis, J.C and A. Mones. Artigasia magna n. g., n. sp. (Eumegamyinae), un roedor gigantesco de la época Pliocena Superior de las Barrancas de San Gregorio, Departamento de San José, República Oriental del Uruguay // Kraglievana 3. 1966. с. 89–100.
- ↑ Mones, A. Josephoartigasia, Nuevo nombre para Artigasia Francis & Mones, 1966 (Rodentia, Dinomyidae), non Artigasia Christie, 1934 (Nematoda, Thelastomatidae) // Comun. Paleontol. Mus. Hist. Nat. Montevideo 36. 2007. с. 213–214.
|