Гризачи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
гризачи
Baby squirrel in tree 2.jpg
Класификация
империя: Eukaryota Еукариоти
царство: Animalia Животни
подцарство: Eumetazoa Същински многоклетъчни
надтип: Deuterostomia Вторичноустни
тип: Chordata Хордови
подтип: Vertebrata Гръбначни
инфратип: Gnathostomata Челюстни
надклас: Tetrapoda Четирикраки
клас: Mammalia Бозайници
разред: Rodentia Гризачи
Научно наименование
Уикивидове Rodentia
Bowdich, 1821
Разпространение
Rodent range.png
Ареал на разпространение на гризачите
Семейства

Вижте текста.

Обхват на вкаменелости
шеландий – настояще, 61.7–0 Ma
гризачи в Общомедия

Гризачи (Rodentia) е най-многобройният разред в класа Бозайници. Това, което отличава гризачите от останалите бозайници, е наличието на силно развити зъби-резци, които нарастват постоянно. Именно постоянния растеж на резците налага необходимост от постоянно износване чрез гризане. Според различни специалисти разредът наброява над 2 277 отделни вида [1] или около 40% от всички бозайници [2] и нови видове се откриват и днес. Гризачите се срещат на всички континенти с изключение на Антарктика. Сред факторите за многообразието на гризачите са малкият размер, късия жизнен цикъл и способността да намират храна сред разнообразни източници. Това е способствало до появата на разнообразни поведенчески и морфологични приспособления за живот. Разнообразието им е изключително голямо и живеят в различни сухоземни местообитания, включително човешки изкуствени среди. Освен наземни видове се срещат и такива водещи живот в подземни ходове, други са дървесни като дори са развили приспособления за планиране. Много видове са пригодени към воден начин на живот, а други към сурови пустинни условия. По-известните представители на разреда включват мишките, плъховете, катериците, морски свинчета, бобри, хамстери и бодливи свинчета. Други животни като зайците и техните близкородствени роднини - сеносъбирачите доскоро са причислявани като част от семейството, но съвременните класификации ги отделят в самостоятелно семейство Зайцевидни.

Повечето от представителите на семейството са малки животни със здрави тела, къси крайници и дълги опашки. Всички използват острите си резци, за да гризат храната си, дълбаят дупки и да се защитават. Основната им храна са семена или други части от растенията. Срещат се и представители с по-разнообразна диета. Прявяват склонност да бъдат социални животни, а много видове живеят в общества със сложни начини за комуникация помежду си. Половото поведение може да варира от моногамията, полигамия или промискуитет. Повечето раждат напълно недоразвити малки, които отглеждат, но други раждат добре равити способни бързо да започнат самостоятелен начин на живот.

Първите фосилни находки на гризачи са от палеоцен на суперконтинента Лавразия. Те получават силно разпространение в еоцен, като се разселват на различни континенти, понякога дори намират начин да пресичат океани. Пример за това са гризачите достигнали до Южна Америка и Мадагаскар от Африка. Те са и единствените наземни плацентни бозайници успели да достигнат и колонизират Австралия без помощта на човека.

Гризачите биват използвани като храна, за облекло, като домашни любимци или като лабораторни животни в научните изследвания. Някои видове като кафевия и черния, и домашната мишка на сериозни вредители тъй като се хранят с важни земеделски култури [3] и са преносители на редица заболявания [4]или са разпространение на болести. Случайно въведени видове гризачи често се считат за инвазивни и са причинили изчезването на множество видове, като например островни птици, които преди това са били изолирани от наземни хищници, които да нападат тях и яйцата им.

Характерни особености[редактиране | редактиране на кода]

Отличителната черта на гризачите е техният единствен чифт непрекъснато растящи, остри като бръснач резци[5], които притежават дебел пласт от емайл в предната и по-тънък във вътрешната част на зъба[6]. Резците не спират да растат и затова животните непрекъснато трябва да гризат с тях като по този начин срещуположните резци се изпиляват едни други[7]. Повечето видове имат до 22 зъба като в зъбната формула на гризачите липсват кучешките зъби и предкътниците. При по-голямата част от видовете се наблюдава диастема между резците и кътните зъби. Тази анатомична особеност позволява на гризача да избутва неядивни частици от храната навън към бузите и да ги отдели през устата. Така предпазва и задните отзели от устния апарат от нараняване[8]. Чинчилите и морски свинчета консумираг храни богати на целулоза. Поради тази причина е нужно дълго дъвчене на храната и поради тази причина кътните зъби израстват непрекъснато подобно и на резците[9].

Разпространение[редактиране | редактиране на кода]

Сив плъх в саксия. Някои гризачи живеят близо до хората.

Гризачите са широко разпространени на всички континенти с изключение на Антарктида, както и на повечето острови. Те са единственият разред плацентни, освен прилепите, които са достигнали Австралия и Нова Гвинея без помощта на човека. Преди интродуцирането им от хора гризачи не са се срещали и в Нова Зеландия и изолирани острови[7][10]. Гризачите са се присподобили към живот във всички сухоземни местообитания – от ледената тундра (живеят под снежната покривка) до жарките пустини. Някои представителите като например катериците и дървесните бодливи свинчета обитават короните на дърветата, а представители от семейство гоферови, туко-туко, слепи кучета и други живеят и се хранят почти изцяло в ходове и дупки под земята. Други живеят на повърхността на земята, но изкопават дупки в нея с цел да се скрият от неприятели или да родят и отгледат поколението си. Бобрите и ондатрите пък водят полуводен начин на живот[5], но най-добре пригодения за живот във водна среда гричзач е Crossomys moncktoni от Нова Гвинея[11]. Гризачите процъфтяват и в среди създадени от човешката дейност като селскостопански и жилищни зони[12].

Някои гризачи, като този американски бобър образуват бентове от дървесина и създават временни езерца и пради тази причина се считат за екосистемни инженери.

Въпреки, че някои видове се явяват често срещани вредители за хората, гризачите играят важни екологични роли[5]. Някои гризачи се считат за ключови видове и екосистемни инженери в съответните им местообитания. В Големите равнини на Северна Америка например, дейността на ровене в земята от прерийните кучета играе важна роля в почвената аерация и хранителното преразпределение, повишаване на органичното съдържание на почвата и увеличаване на усвояването и на вода. Те поддържат специфичните тревни местообитания[13], като така създават подходящи пасища със специфични и ценни тревни видове към които се придържат бизони и вилороги антилопи [14]. Начинът на живот и поведението на прерийните кучета обаче може да бъде и причина за намаляване на биологичното разнообразие благодарение на повишата консумация на определен вид семена както и за разпространението на семената на инвазивни видове растения[13]. Ровещите в земята гризачи са и разпространители на спори на гъби, които обикновено са в симбионтни взаимоотношения, чрез кореновата система на растения (които обикновено не мотат да се развива без тях). Като такива, гризачите могат да играят роля в поддържането на здрави гори[15].

В много райони с умерен климат, бобрите играят съществена хидроложка роля. Те изграждат бентове от дървесина и кал като така преграждат реки и потоци и променят тяхното течение[16]. Така се появяват нов тип местообитания от влажна зона. Проучване установява, че инженерството на бобрите води до увеличение с 33% на броя на тревните растителни видове в крайречните зони[17]. Друго проучване констатира, че бобрите увеличават дивите популации от сьомга[18].

Физически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Повечето гризачи са дребни като Африканската мишка пигмей (Mus minutoides), дълга само 6 cm и с тегло 7 g. Най-голяма сред съвременните видове е капибарата (Hydrochoerus hydrochaeris), която може да достигне 45 kg, а за изчезналия вид фоберомис (Phoberomys pattersoni) се смята, че е тежал около 700 kg. Характерен белег за гризачите са резците, които са силно развити, издадени напред и растат непрекъснато. Те трябва да бъдат изпилявани, което представителите на разреда правят, гризейки различни по-твърди храни и материали, откъдето идва и името им.

Начин на живот и хранене[редактиране | редактиране на кода]

Плашливи и потайни животни, много от видовете водят нощен начин на живот. Някои гризачи, като домашните мишки (Mus) и плъховете (Rattus) са неизменен спътник на човека навсякъде по света. Повечето видове са растителноядни, но има всеядни и насекомоядни.

Размножаване[редактиране | редактиране на кода]

Гризачите носят малките сравнително кратко време, те се раждат голи, слепи и безпомощни и майката ги храни с мляко, подобно на другите бозайници. Малките се развиват изключително бързо и половата им зрялост настъпва доста рано.

Допълнителни сведения[редактиране | редактиране на кода]

Много гризачи, например мишките и плъховете са смятани за вредители, унищожаващи зърнените култури, разнасящи различни заразни болести и унищожаващи други дребни видове птици и бозайници. Други видове, като хамстерите и чинчилата са се превърнали в домашни любимци или са отглеждани заради кожата.

Еволюция[редактиране | редактиране на кода]

Masillamys sp. фосил от меселското находище, Германия

Фосилните записи за гризачоподобни бозайници започва скоро след масовото изчезване на динозаврите преди 65 милиона години, в ранния Палеоцен. Все пак има данни предполагащи, че съвременните гризачи (членове на разред Rodentia) вече са се появили през късна креда, но определянето чрез молекулна дивергенция подкрепя тезата базирана на фосилния запис.[19][20] Към края на еоцен се появяват и родствени на бобъра, съсела, катерицата както и на други групи. Те произхождат от Лавразия, суперконтинет съставен от днешните Северна Америка, Европа и Азия. Някои видове колонизирали Африка, дават началото на ранния инфраразред Бодливосвинчеви (Hystricognathi). От Африка хистрикогнатите се разселват в Южна Америка, които остава изолиран по време на олигоцен и миоцен. През миоцен, Африка се сблъсква с Азия като позволява гризачи като бодливо свинче да заселят Евразия. През плеоцена, фосили на гризачи се появяват и в Австралия. Въпреки че двуутробните са господстващите бозайници на континента, гризачите съставляват почти 25% от животинските видове (немалка част от тях са донесени от човека). По същото време америките се свързват посредством Панамския провлак като някои гризачи участват в така наречения Голям американски обмен на видове. В резултат представители на подсемейство Sigmodontinae настъпват на юг, а тези от Caviomorpha на север.

Праисторически представители на гризачите
Castoroides, гигантски бобър
Ceratogaulus, рогат гофер
Spelaeomys, голям по размери гризач от остров Флорез
Heptaxodontidae, Гигантски хутии, група гризачи от Карибите
Ischyromys, примитивен катерициподобен гризач
Leithia, гигантски съсел
Neochoerus pinckneyi, голяма северноамериканска капибара тежаща 100 kg
Josephoartigasia monesi, най-големия известен гризач, теглото му се оценява на над 1000 kg
Phoberomys pattersoni, втория по големина известен гризач 700 kg
Telicomys, гигантски южноамерикански гризач

Семейства[редактиране | редактиране на кода]

Разпределение на съвременните видове гризачи (2277 вида) по семейства. По Willson и Reeder 2005 г.
  • Подразред Anomaluromorpha (Bugge, 1974)
    • Семейство Anomaluridae (Gervais, 1849) Шипоопашати
    • Семейство Pedetidae (Gray, 1825) Дългокраки
  • Подразред Castorimorpha – Боброобразни
    • Надсемейство Castoroidea – Бобровидни
      • Семейство Castoridae (Hemprich, 1820) – Боброви
    • Надсемейство Geomyoidea
      • Семейство Geomyidae (Bonaparte, 1845) – Гоферови
      • Семейство Heteromyidae (Gray, 1868) – Хетеромииди, Кенгурови мишки
  • Подразред Hystricomorpha
    • Семейство Diatomyidae
    • Инфраразред Ctenodactylomorphi
      • Семейство Ctenodactylidae (Gervais, 1853) – Гребенопръсти
    • Инфраразред Hystricognathi – Бодливосвинчеви
      • Семейство Bathyergidae (Waterhouse, 1841)
      • Семейство Hystricidae (G. Fischer, 1817) Бодливи свинчета
      • Семейство Petromuridae (Tullberg, 1899) Скални плъхове
      • Семейство Thryonomyidae (Pocock, 1922) Тръстикови плъхове
      • Парвразред Caviomorpha
        • Семейство Abrocomidae (Miller and Gidley, 1918) Чинчилови плъхове
        • Семейство Capromyidae (Smith, 1842) Хутиеви
        • Семейство Caviidae (Gray, 1821) Свинчета
        • Семейство Chinchillidae (Bennett, 1833) Чинчилови
        • Семейство Ctenomyidae – Туко-туко
        • Семейство Cuniculidae (Miller & Gidley 1918) Пакови
        • Семейство Dasyproctidae (Gray, 1821) Агутови
        • Семейство Dinomyidae (Troschel, 1874) Пакаранови
        • Семейство Echimyidae (Gray, 1825) Бодливи плъхове, Бодливи мишки
        • Семейство Erethizontidae (Bonaparte, 1845) – Дървесни бодливи свинчета
        • Семейство Myocastoridae – Нутриеви
        • Семейство Octodontidae (Waterhouse, 1840) Дегу (Лъжливи плъхове, Осемзъби, Осмозъби)
  • Подразред Myomorpha (Brandt, 1855)
    • Надсемейство Dipodoidea
      • Семейство Dipodidae (G. Fischer, 1817) – Скачащи мишки (Тушканчици)
    • Надсемейство Muroidea
      • Семейство Calomyscidae – Мишеподобни хамстери
      • Семейство Cricetidae – Хомякови
      • Семейство Muridae (Illiger, 1815) – Мишкови (Същински мишки)
      • Семейство Nesomyidae
      • Семейство Platacanthomyidae – Бодливи сънливци
      • Семейство Spalacidae – Слепи кучета
  • Надразред Sciuromorpha (Brandt, 1855)
    • Семейство Aplodontiidae (Brandt, 1855) – Планински бобри (Аплодонтови)
    • Семейство †Mylagaulidae (Cope, 1881)
    • Семейство Gliridae (Muirhead in Brewster, 1819) – Сънливцови (Сънливци)
    • Семейство Sciuridae (Hemprich, 1820) – Катерицови

Гризачите в човешката култура[редактиране | редактиране на кода]

Много малко видове гризачи играят роля в човешката култура. Впечатляващо обаче, е че те за разлика от репутацията си на вредители често имат положителни роли. Това вероятно, се дължи на тяхната адаптивност – често са описвани като умни и хитри, в противоборството им с по-големи, но често по-глупави противници.

Мишките и плъховете със сигурност са най-често се изобразяваните гризачи. В китайската астрология родените под знака (鼠, шу) им хора, са смятани за агресивни, но също интелигентени и уверени. Дори в Индия, плъхове са символ на интелигентност и сила. Бог Ганеша често е изобразяван докато язди плъх или мишка. В западната култура са възприемани значително отрицателно. Те често се разглеждат като вредители. Широко разпространеното отвращение или страх от плъхове се постига в произведенията „Die Rättin“ от Гюнтер Грас през 1984 г. и от Джордж Оруел.

Въпреки това, на мишките често им се въплъщава „благ“ нрав. Съответно, често се появяват положителни герои мишки, особено в детската литература и анимационни филми, като Мики Маус на Уолт Дисни. Вечната вражда между мишки и котки е вдъхновител на анимационни сериали, като „Том и Джери“ или „Спийди Гонзалес“.

Някои представители на гризачите са станали пословични със свои качества като например дългия сън през зимата на мармоти и сънливци, „прибраността“ на хамстера или пък инженерните постижения на бобрите.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Wilson, D. E. and D. M. Reeder, eds. 2005. Mammal Species of the World: A Taxonomic and Geographic Reference. Johns Hopkins University Press, Baltimore
  2. Myers, Phil. Rodentia. // Animal Diversity Web. University of Michigan Museum of Zoology, 2000. Посетен на 2006-05-25.
  3. Meerburg BG, Singleton GR, Leirs H. The Year of the Rat ends: time to fight hunger!. // Pest Manag Sci 65 (4). 2009. DOI:10.1002/ps.1718. с. 351–2.
  4. Meerburg BG, Singleton GR, Kijlstra A. Rodent-borne diseases and their risks for public health. // Crit Rev Microbiol 35 (3). 2009. DOI:10.1080/10408410902989837. с. 221–70.
  5. а б в Single, G.; Dickman, C. R.; MacDonald, D. W.. The Encyclopedia of Mammals. 2nd. Oxford University Press, 2001. ISBN 978-0-7607-1969-5. с. 578–587.
  6. Waggoner, Ben. Introduction to the Rodentia. // University of California Museum of Paleontology, 15 August 2000. Посетен на 4 July 2014.
  7. а б Nowak, R. M.. Walker's Mammals of the World. Johns Hopkins University Press, 1999. ISBN 0-8018-5789-9. с. 1244.
  8. Blashfield, Jean F.. Rodents. // Science Encyclopedia. Посетен на 14 July 2014.
  9. Niemiec, Brook A.. Small Animal Dental, Oral and Maxillofacial Disease: A Colour Handbook. CRC Press, 15 October 2011. ISBN 978-1-84076-630-1. с. 13.
  10. Stefoff, Rebecca. The Rodent Order. Marshall Cavendish, 2008. ISBN 978-0-7614-3073-5. с. 62–63, 71–73.
  11. Helgen, Kristofer M.. The amphibious murines of New Guinea (Rodentia, Muridae): the generic status of Baiyankamys and description of a new species of Hydromys. // Zootaxa 913. 2005. с. 1–20.
  12. Parshad, V.R.. Rodent control in India. // Integrated Pest Management Reviews 4. 1999. DOI:10.1023/A:1009622109901. с. 97–126.
  13. а б Prairie dog decline reduces the supply of ecosystem services and leads to desertification of semiarid grasslands. // PLOS ONE 8 (10). 2013. DOI:10.1371/journal.pone.0075229. с. e75229.
  14. Feeding relationships among bison, pronghorn, and prairie dogs: an experimental analysis. // Ecology 67 (3). 1986. DOI:10.2307/1937699. с. 760–770.
  15. Effect of gut passage by two highland rodents on spore activity and mycorrhiza formation of two species of ectomycorrhizal fungi (Laccaria trichodermophora and Suillus tomentosus). // Botany 90 (11). 2012. DOI:10.1139/b2012-086. с. 1084–1092.
  16. Burchsted, D.; Daniels, M.; Thorson, R.; Vokoun, J.. The river discontinuum: applying beaver modifications to baseline conditions for restoration of forested headwaters. // BioScience 60 (11). 2010. DOI:10.1525/bio.2010.60.11.7. с. 908.
  17. Wright, J. P.; Jones, C. G.; Flecker, A. S.. An ecosystem engineer, the beaver, increases species richness at the landscape scale. // Oecologia 132 (1). 2002. DOI:10.1007/s00442-002-0929-1. с. 96–101.
  18. Kemp, P. S.; Worthington, T. A.; Langford, T. E. l.; Tree, A. R. J.; Gaywood, M. J.. Qualitative and quantitative effects of reintroduced beavers on stream fish. // Fish and Fisheries 13 (2). 2012. DOI:10.1111/j.1467-2979.2011.00421.x. с. 158–181.
  19. Douzery, E.J.P., F. Delsuc, M.J. Stanhope, and D. Huchon. Local molecular clocks in three nuclear genes: divergence times for rodents and other mammals and incompatibility among fossil calibrations. // Journal of Molecular Evolution 57. 2003. DOI:10.1007/s00239-003-0028-x. с. S201.
  20. Horner, D.S., K. Lefkimmiatis, A. Reyes, C. Gissi, C. Saccone, and G. Pesole. Phylogenetic analyses of complete mitochondrial genome sequences suggest a basal divergence of the enigmatic rodent Anomalurus. // BMC Evolutionary Biology 7. 2007. DOI:10.1186/1471-2148-7-16. с. 16.