Битка при Никопол: Разлика между версии
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
| Ред 20: | Ред 20: | ||
| жертви2 = |
| жертви2 = |
||
}} |
}} |
||
'''Битката при Никопол''', състояла се на [[25 септември]] [[1396]] г. близо до [[Никопол]], [[България]], е краят на последния голям западноевропейски кръстоносен поход в [[Средновековие]]то. Поражението на силите изпратени срещу турците от [[Франция]], [[Англия]], [[Шотландия]], [[Унгария]], [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]], [[Полша]], [[Швейцария]], [[Венеция]], [[Генуа]], [[ |
'''Битката при Никопол''', състояла се на [[25 септември]] [[1396]] г. близо до [[Никопол]], [[България]], е краят на последния голям западноевропейски кръстоносен поход в [[Средновековие]]то. Поражението на силите изпратени срещу турците от [[Франция]], [[Англия]], [[Шотландия]], [[Унгария]], [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]], [[Полша]], [[Швейцария]], [[Венеция]], [[Генуа]], [[Влашко]], България и ордена на [[хоспиталиери|рицарите на Св. Йоан]] е и последният удар срещу загиващото [[Второ българско царство]], и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на [[Константинопол]] от турците. |
||
==Предходни събития== |
==Предходни събития== |
||
След победата си в [[Косовска битка|Косовската битка]] османците завладяват по-голямата част от [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]], включително [[Търновско царство|Търновското царство]], а [[Византия]] е ограничена до територията около непосредствено Константинопол, който е обсаден от турците през 1390, 1395, 1397, 1400 и 1422 г. преди да падне през [[1453]] г. През [[1395]] г. цар [[Иван Шишман]] е убит при Никопол по заповед на Баязид I <ref>Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VII-XIV век, изд. Петър Берон, 1994 г., стр. 215</ref>, а брат му [[Иван Срацимир]], все още владеещ [[Видин]], става османски васал. В очите на българските боляри, деспоти и други полузависими |
След победата си в [[Косовска битка|Косовската битка]] (1389 г.) османците завладяват по-голямата част от [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]], включително [[Търновско царство|Търновското царство]], а [[Византия]] е ограничена до територията около непосредствено Константинопол, който е обсаден от турците през 1390, 1395, 1397, 1400 и 1422 г. преди да падне през [[1453]] г. През [[1395]] г. цар [[Иван Шишман]] е убит при Никопол по заповед на Баязид I Йълдъръм (Гръмотевицата) <ref>Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VII-XIV век, изд. Петър Берон, 1994 г., стр. 215</ref>, а брат му [[Иван Срацимир]], все още владеещ [[Видин]], става османски васал. В очите на българските боляри, деспоти и други полузависими балкански владетели походът на западните рицари е голям шанс да се възпре османското нашествие и да се възстанови християнската власт върху полуострова. Османските владения достигат границите на Унгария, а Венеция се страхува за балканските си владения Морея и Далмация, както и за контрола върху [[Адриатическо море|Адриатическо]], [[Йонийско море|Йонийско]] и [[Егейско море]]. Генуа се страхува, че турците ще поемат контрол над проливите и р. [[Дунав]] и по този начин ще придобият монопол над търговските пътища между Европа и [[Черно море]], където генуезците владеят градовете Кафа, Синоп и Амасра. Генуезците също владеят крепостта Галата северно от [[Златен рог|Златния рог]] в Константинопол, обсаден от Баязид през 1395 г. Експанзията на османските завоеватели на Балканите започва да заплашва все по-сериозно Европа, която не се интересува от съдбата на покорените балкански народи. Сигизмунд Люксембургски, унгарски крал от 1387 г. (и по-късно император на Свещенната римска империя от 1433 г.) е първият, който проумява сериозността на положението. Но тъй като унгарската феодална армия с ниска боеспособност не може да се противопостави на устрема на османските сили, той поема инициативата да формира коалиция, която да ги отблъсне. |
||
През 1394 г. папа [[Бонифаций IX]] |
През 1394 г. папа [[Бонифаций IX]] предлага нов кръстоносен поход срещу турците, но до това време [[Западна схизма|Западната схизма]] е разделила папството на две, съперниците седящи в [[Авиньон]] и [[Рим]], a дните, когато папата можел да вдигне кръстоносен поход са отминали. [[Стогодишна война|Стогодишната война]] между Англия и Франция е в застой обаче и кралете на тези страни са готови да си сътрудничат за поход срещу турците. Французите преговарят с унгарския крал [[Сигизмунд]] за общ кръстоносен поход от 1393 г. Най-активно се заема с организирането и финансирането на похода бургундския херцог Филип II Дръзкия. |
||
==Подготовка== |
==Подготовка== |
||
Първоначалният план предвиждал Жан дьо Гонт, Луи Орлеански и Филип Дръзкия |
Първоначалният план предвиждал Жан дьо Гонт, Луи Орлеански и херцог Филип Дръзкия да тръгнат през 1395 г. а кралете на Франция и Англия [[Шарл VI (Франция)|Шарл VI]] и [[Ричард II]] да ги последват на следващата година. За командващ е определен 24-годишният граф Жан дьо Невер (изв. също като Жан Безстрашният), син на Филип Дръзкия. Негов главен съветник е опитният и улегнал военачалник и политик Енгеранд VII дьо Куси. Кавалерията се командва от френския маршал Жан льо Менгр, известен като Бусико. Те повеждат 10 000 французи, най-вече кавалерия от Бургундия, заедно с английски контингент от 1000 души. Има още 6000 германци от Рейнските области, Бавария и Нюрнберг. Според други източници обаче силите под водачеството на Жан са били 8000. Сигизмунд се присъединява с 6000-8000 мъже от Унгария, общо достигайки 16 000. Французите тръгват от Дижон през април 1396 г., пристигат във [[Виена]] през май и юни и се съединяват със Сигизмунд в [[Будапеща|Буда]] през юли. С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари-йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филиберт дьо Наякс. Князът на Влашко [[Мирча Стари]], който е васал на Унгария, също се включва в кръстоносната войска със значителна сила. Мирча има боен опит срещу Баязид, на когото нанася сериозни удари в битките при Карановаса и Ровине и битките за княжество Карвуна през 1395 г. |
||
Дьо Невер поема командването на армията и потегля на юг по левия бряг на Дунава. Армията пресича реката при Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни. Французкият маршал Жан льо Менгр разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града.“ <ref>Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VII-XIV век, изд. Петър Берон, 1994 г., стр. 206</ref>Кръстоносците плячкосват районите през които минават. Рахово (днес Оряхово) е разграбен, а жителите му - турци са пленени или убити. Разни по-малки османски гарнизони са разбити по пътя. |
|||
==Обсадата на Никопол== |
==Обсадата на Никопол== |
||
Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен. Въпреки това кръстоносците са убедени, че градът бързо ще падне, след което ще могат да се отправят на помощ на Константинопол. Те не очакват султан Баязид І да се появи скоро с войските си, тъй като е зает да обсажда Константинопол. Никопол обаче издържа 16 дни на обсадата |
Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен. Въпреки това кръстоносците са убедени, че градът бързо ще падне, след което ще могат да се отправят на помощ на Константинопол. Те не очакват султан Баязид І да се появи скоро с войските си, тъй като е зает да обсажда Константинопол. Никопол обаче не се предава и издържа 16 дни на обсадата. Междувременно Баязид е информиран за движението на кръстоносците от миланския херцог Джиан Галеано Висконти, който е обиден на французите. Той вдига обсадата на Константинопол и с 20 000 души се отправя в бърз ход към Никопол. По пътя към него се присъединява неговият васал, сръбският княз Стефан Лазаревич с 5000 тежко въоръжени конници. Стефан е можел да запази пасивен неутралитет, но той ненавижда унгарците повече от турците и затова избира активна форма на вярност към своя господар. Освен това сестра му Оливера е жена на султана. |
||
Според нови изследвания данните за числения състав на войските, посочени от съвременните хроникьори, са силно преувеличени. В надвечерието на битката при Никопол реално силите на двете страни са били много по-малки: 12 000 са кръстоносците и 15 000 турците [3], т.е. те са приблизително равни. |
|||
== Ход на битката == |
== Ход на битката == |
||
Версия от 13:02, 24 декември 2008
За битката от Руско-турската освободителна война вижте Битка при Никопол (1877).
| Битка при Никопол | |||
| Османски войни в Европа | |||
 | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 25 септември 1396 г. | ||
| Място | Никопол, България | ||
| Резултат | Решителна османска победа | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
 | |||
| Битка при Никопол в Общомедия | |||
Битката при Никопол, състояла се на 25 септември 1396 г. близо до Никопол, България, е краят на последния голям западноевропейски кръстоносен поход в Средновековието. Поражението на силите изпратени срещу турците от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя, Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влашко, България и ордена на рицарите на Св. Йоан е и последният удар срещу загиващото Второ българско царство, и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол от турците.
Предходни събития
След победата си в Косовската битка (1389 г.) османците завладяват по-голямата част от Балканския полуостров, включително Търновското царство, а Византия е ограничена до територията около непосредствено Константинопол, който е обсаден от турците през 1390, 1395, 1397, 1400 и 1422 г. преди да падне през 1453 г. През 1395 г. цар Иван Шишман е убит при Никопол по заповед на Баязид I Йълдъръм (Гръмотевицата) [1], а брат му Иван Срацимир, все още владеещ Видин, става османски васал. В очите на българските боляри, деспоти и други полузависими балкански владетели походът на западните рицари е голям шанс да се възпре османското нашествие и да се възстанови християнската власт върху полуострова. Османските владения достигат границите на Унгария, а Венеция се страхува за балканските си владения Морея и Далмация, както и за контрола върху Адриатическо, Йонийско и Егейско море. Генуа се страхува, че турците ще поемат контрол над проливите и р. Дунав и по този начин ще придобият монопол над търговските пътища между Европа и Черно море, където генуезците владеят градовете Кафа, Синоп и Амасра. Генуезците също владеят крепостта Галата северно от Златния рог в Константинопол, обсаден от Баязид през 1395 г. Експанзията на османските завоеватели на Балканите започва да заплашва все по-сериозно Европа, която не се интересува от съдбата на покорените балкански народи. Сигизмунд Люксембургски, унгарски крал от 1387 г. (и по-късно император на Свещенната римска империя от 1433 г.) е първият, който проумява сериозността на положението. Но тъй като унгарската феодална армия с ниска боеспособност не може да се противопостави на устрема на османските сили, той поема инициативата да формира коалиция, която да ги отблъсне.
През 1394 г. папа Бонифаций IX предлага нов кръстоносен поход срещу турците, но до това време Западната схизма е разделила папството на две, съперниците седящи в Авиньон и Рим, a дните, когато папата можел да вдигне кръстоносен поход са отминали. Стогодишната война между Англия и Франция е в застой обаче и кралете на тези страни са готови да си сътрудничат за поход срещу турците. Французите преговарят с унгарския крал Сигизмунд за общ кръстоносен поход от 1393 г. Най-активно се заема с организирането и финансирането на похода бургундския херцог Филип II Дръзкия.
Подготовка
Първоначалният план предвиждал Жан дьо Гонт, Луи Орлеански и херцог Филип Дръзкия да тръгнат през 1395 г. а кралете на Франция и Англия Шарл VI и Ричард II да ги последват на следващата година. За командващ е определен 24-годишният граф Жан дьо Невер (изв. също като Жан Безстрашният), син на Филип Дръзкия. Негов главен съветник е опитният и улегнал военачалник и политик Енгеранд VII дьо Куси. Кавалерията се командва от френския маршал Жан льо Менгр, известен като Бусико. Те повеждат 10 000 французи, най-вече кавалерия от Бургундия, заедно с английски контингент от 1000 души. Има още 6000 германци от Рейнските области, Бавария и Нюрнберг. Според други източници обаче силите под водачеството на Жан са били 8000. Сигизмунд се присъединява с 6000-8000 мъже от Унгария, общо достигайки 16 000. Французите тръгват от Дижон през април 1396 г., пристигат във Виена през май и юни и се съединяват със Сигизмунд в Буда през юли. С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари-йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филиберт дьо Наякс. Князът на Влашко Мирча Стари, който е васал на Унгария, също се включва в кръстоносната войска със значителна сила. Мирча има боен опит срещу Баязид, на когото нанася сериозни удари в битките при Карановаса и Ровине и битките за княжество Карвуна през 1395 г. Дьо Невер поема командването на армията и потегля на юг по левия бряг на Дунава. Армията пресича реката при Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни. Французкият маршал Жан льо Менгр разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града.“ [2]Кръстоносците плячкосват районите през които минават. Рахово (днес Оряхово) е разграбен, а жителите му - турци са пленени или убити. Разни по-малки османски гарнизони са разбити по пътя.
Обсадата на Никопол
Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен. Въпреки това кръстоносците са убедени, че градът бързо ще падне, след което ще могат да се отправят на помощ на Константинопол. Те не очакват султан Баязид І да се появи скоро с войските си, тъй като е зает да обсажда Константинопол. Никопол обаче не се предава и издържа 16 дни на обсадата. Междувременно Баязид е информиран за движението на кръстоносците от миланския херцог Джиан Галеано Висконти, който е обиден на французите. Той вдига обсадата на Константинопол и с 20 000 души се отправя в бърз ход към Никопол. По пътя към него се присъединява неговият васал, сръбският княз Стефан Лазаревич с 5000 тежко въоръжени конници. Стефан е можел да запази пасивен неутралитет, но той ненавижда унгарците повече от турците и затова избира активна форма на вярност към своя господар. Освен това сестра му Оливера е жена на султана. Според нови изследвания данните за числения състав на войските, посочени от съвременните хроникьори, са силно преувеличени. В надвечерието на битката при Никопол реално силите на двете страни са били много по-малки: 12 000 са кръстоносците и 15 000 турците [3], т.е. те са приблизително равни.
Ход на битката
_1.jpg)
Пристигането на Баязид е шок за кръстоносците, които вечерят, когато пристига вестител с новината. На 25 и двете страни се подготвят за битка. Преди битката около 1000 турци пленени в Рахово са убити от французите. Французките, бургундските и английските рицари под командата на Жан дьо Невер образуват авангарда. Унгарският войвода (губернатор) Никола ІІ от Гара командва центъра, съставен от пехотинци унгарци, германци, чехи, елзасци, фламандци и малък брой тевтонски рицари. Сигизмунд е обиден на френските рицари и командва резервите. Трансилванците на Стефан Лазкович образуват дясното крило, а власите на Мирча лявото.
Зад линия от забити в земята колове, Баязид поставя авангард от леко въоръжени кавалеристи. Зад тях са еничарите и стрелците, а основната част турци и сърби са скрити зад хълмове на известно разстояние. Мирча препоръчва дефанзивен боен план и отново иска да нападне пръв. Влашката конница трябва да предизвика турците да напуснат позицията си, отслабвайки по този начин им основната линия, която след това да бъде атакувана от тежката кавалерия. Сигизмунд също счита, че е добре да се действа с предпазливост, но предложението е отхвърлено от други кръстоносци, които мислят, че влашкият княз иска да спечели слава за себе си. Така е въведен в действие конвенционален план за съкрушителен удар, който да бъде нанесен от рицарите, който се оказва гибелен за кръстоносците.
Тежко въоръжените французи нападат турския авангард, но скоро осъзнават, че ще трябва да слязат от конете при коловете. Те го правят и започват да махат коловете под огъня на турските стрелци. Които се целят не само в рицарите, но и в конете им. След това турската пехота напада рицарите, които макар да са слезли от конете си надвиват турците. Французите притискат турците към задните хълмове, но там, вече уморени заради това, че се движат пеш, откриват основните турски сили. В последвалия бой французите претърпяват поражение. Жан де Виен, адмирал на Франция, е убит защитавайки френското знаме шест пъти преди да загине. Филип, граф на Бар и Жан де Каруж загиват заедно с Жан де Виен. Джон от Невер, Енгеранд VII де Куси и Жан ле Менгр, маршал на Франция, са пленени. Битката обаче не е още загубена.
Сигизмунд се втурва на помощ на рицарите и среща Баязид на хълма, където битката е равностойна, докато не пристигат сърбите. В късния следобед Стефан Лазаревич води атаката на бронираните сръбски конници срещу войските на Сигизмунд, които се огъват. Сигизмунд е убеден от спътниците си да се оттегли. Войници под Херман II от Кили му помагат да достигне венециански кораб. Сигизмунд, както се твърди, казва за французите „Ако само ме бяха послушали... Имахме предостатъчно мъже да се бием с враговете си.“ Баязид и неговият шурей Стефан Лазаревич тогава виждат знамето на друг шурей Никола II Горянски, който се бие на страната на унгарците и го убеждават да се предаде. Влашката конница отстъпва и се отправя към дома.
Последици
На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на между 3000 и 10 000 пленници като отмъщение за убийството на турци в Оряхово от французите. Той също е разгневен от големите си загуби в битката, въпреки крайната победа. Пленниците под 18 години той запазва за собствената си армия или продава в робство. Някои успяват да избягат и да се завърнат у дома, но мнозина загиват. Сигизмунд, Никола Горянски и Херман от Кили се връщат през Черно, Егейско и Адриатическо море, подозирайки че власите може да ги предадат. Шарл научава за поражението по Коледа. Рицарите от Западна Европа скоро губят ентусиазма си за кръстоносничество. Нов поход от западна Европа срещу турците не е организиран до Ренесанса. [източник?] Видинското царство пада под турска власт веднага след битката при Никопол, а цар Иван Срацимир е пленен и затворен в Бурса. Англия и Франция скоро възобновяват войната си. Влахия продължава да се противопоставя на турците и спира две турски експедиции през следващите години. Поражението и пленяването на Баязид от Тимур при Ангора предизвиква хаос в Османската империя и Мирча се възползва от случая, за да организира заедно с Унгария кампания срещу турците. Унгарците и поляците са победени в битката при Варна, а Константинопол е превзет през 1453 г. Последван от деспотство Мореа през 1460 г. и Трапезундската империя през 1461 г., с което се слага край на последните остатъци от Византийската империя в Анатолия и на Хемуския полуостров.
