Петко Стайнов (композитор): Разлика между версии
LordBumbury (беседа | приноси) м Народна република България, с малко „р“ |
|||
Ред 62: | Ред 62: | ||
* '''1966''' - официално се чества 70 годишнината на композитора и е удостоен със званието "Герой на социалистическия труд". |
* '''1966''' - официално се чества 70 годишнината на композитора и е удостоен със званието "Герой на социалистическия труд". |
||
* '''1963''' - награден е с орден "Кирил и Методий" I-ва степен. |
* '''1963''' - награден е с орден "Кирил и Методий" I-ва степен. |
||
* '''1956''' - официално се чества 60 годишнината на композитора и е награден с орден Народна |
* '''1956''' - официално се чества 60 годишнината на композитора и е награден с орден Народна република България I-ва степен |
||
* '''1952''' - на 29 април е удостоен със звание "Народен артист". |
* '''1952''' - на 29 април е удостоен със звание "Народен артист". |
||
* '''1950''' - на 30 април е удостоен със звание "Заслужил артист", за дългогдишна творческа дейност в областта на музикалното изкуство. |
* '''1950''' - на 30 април е удостоен със звание "Заслужил артист", за дългогдишна творческа дейност в областта на музикалното изкуство. |
Версия от 18:31, 21 ноември 2016
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Петко Стайнов.
Петко Стайнов | |
Роден |
1 декември 1896 г.
|
---|---|
Починал | |
Петко Стайнов в Общомедия |
Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринесъл значително за развитието ѝ, академик.
Биография
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в г. Казанлък в семейството на индустриалеца Грую Петков Стайнов и Анка Стайнова. Там изживява ранните си детски години, заедно с двамата си по-малки братя Захари и Стоян и най-малката сестра Пенка. Летата прекарва в чифлика на дядо си в с.Овощник.
. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошение и на другото. Постъпва в новоткрития през 1905 г. Институт за слепи в София. Учи флейта в Института при Димитър Хаджигеоргиев и Никола Стефанов, - цигулка при Швертнер и хармония при Краус, започва да учи пиано при Мила Бъчварова. Учи пиано и при Андрей Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на Института под ръководството на Михаил Шекерджиев и Никола Стефанов.
Завършва Института за слепи в София (1915), където музикалната му дарба се проявява за първи път. Тогава прави първите си композиционни опити.
През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба – симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част – „Мечкарско“ (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.
Петко Стайнов води широка музикално-обществената дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“ (1933 – 1944). В периода 1941 – 1944 е директор на Народната опера.
Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. През 1969 година е удостоен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“ по повод 20 години от създаване на Детския представителен хор[1]. Умира на 25 юни 1977 г. в София.
Творчество
Жанровете, в които предимно твори Петко Стайнов, са симфоничният и хоровият.
Симфонично творчество
Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща:
- симфоничните сюити „Тракийски танци“ (1925, 1926) и „Приказка“ (1930),
- симфоничните поеми „Легенда“ (1927) и „Тракия“ (1937),
- симфонично скерцо (1938),
- концертните увертюри „Балкан“ и „Младежка увертюра“ (1936 и 1953),
- две симфонии (1945 и 1949).
Хорово творчество
По-значими сред хоровите песни на Петко Стайнов са: „Ела се вие, превива“, „Изгреяло ясно слънце“, „Бре Иване“, „Засвири Димо“, „Пусти Димо“, „Де бре, Димо“. В тях композиторът разкрива специфични страни от душевността и характера на българина.
Други произведения
- „Тайната на Струма“, - текст Теодор Траянов 1931;
- „Урвич“ – за смесен хор, текст Никола Ракитин, 1933;
- „Конници“, 1932;
- „Сто дведесет души“ – за мъжки хор, текст Пенчо Славейков, 1935;
- „Момина жалба“ – за смесен хор, текст Трифон Кунев, 1936;
- „Другарят Антон“ – за смесен хор, текст Иван Радоев, 1954;
- „Кум Герман“ – за смесен хор, текст. Димитър Пантелеев, 1955.
Отличия
- 1977 г. – удостоен е с орден „Георги Димитров“ „по случай 80-годишнината от рождението му и за големи заслуги в развитие на българската музика“.[2]
- 1966 - официално се чества 70 годишнината на композитора и е удостоен със званието "Герой на социалистическия труд".
- 1963 - награден е с орден "Кирил и Методий" I-ва степен.
- 1956 - официално се чества 60 годишнината на композитора и е награден с орден Народна република България I-ва степен
- 1952 - на 29 април е удостоен със звание "Народен артист".
- 1950 - на 30 април е удостоен със звание "Заслужил артист", за дългогдишна творческа дейност в областта на музикалното изкуство.
Източници
- ↑ Почетни граждани на Стара Загора
- ↑ Указ № 2048 от 31 декември 1976 г. Обн. ДВ., бр. 2 от 7 януари 1977 г.