Направо към съдържанието

Ягодина

Тази статия е за селото в България. За града в Сърбия вижте Ягодина (град).

Ягодина
Центърът на село Ягодина
Центърът на село Ягодина
България
41.6356° с. ш. 24.3491° и. д.
Ягодина
Област Смолян
41.6356° с. ш. 24.3491° и. д.
Ягодина
Общи данни
Население358 души[1] (15 март 2024 г.)
11,6 души/km²
Землище30,838 km²
Надм. височина1117 m
Пощ. код4835
Тел. код030419
МПС кодСМ
ЕКАТТЕ87223
Администрация
ДържаваБългария
ОбластСмолян
Община
   кмет
Борино
Мустафа Караахмед
(ДПС; 2015)
Кметство
   кмет
Ягодина
Митко Сакалев
(ГЕРБ)
Ягодина в Общомедия

Ягодина е село в Южна България. То се намира в община Борино, област Смолян.

Село Ягодина се намира в планински район. То е разположено в Западните Родопи. В землището на селото попада част от Буйновското ждрело и част от Триградското ждрело. Селото е известно с Ягодинската пещера, която се намира на близо. 700 метра над селото се издига гористият връх Дурдага, висок 1693 метра.

Селото е създадено още през XV век по време на османското владичество и носи името Балабан (на османски турски: ﺑﺎﻟـبـﺎن) или Балабанлар (на османски турски: بـــلــبـﺎنـــلــر).[2]

Селото се споменава в османски списък на хората, натоварени да събират овце за султанския двор от 1576 година. Посочени са жителите Дираз Али Абаз и Рахман паша, натоварени да събират съответно 30 и 50 овце.[3] Вероятно възникването му е свързано с преселване на хора от с. Грохотно. В регистър от 1576 г. след описа на Настан и Грохотно е записано „село Новасил (т.е. ново село) с друго име Балабанлъ, извън дефтера е (т.е. включено в регистрация за пръв път), на рида Деспот (т.е. Доспат)“.[4] Така се индикира времево възникването на селището (между 1570 и 1596), като в него са описани 11 мюсюлмански домакинства и четирима неженени мюсюлмани, като двама от регистрираните са покръстени от първо поколение, но след единия от тях – Балабан Абдуллах, който вероятно е дал епонима на селото, са регистрирани още петима мюсюлмани с презиме „Балабан“, които вероятно са негови синове, също покръстени от първо поколение.

Селото се споменава и в османски регистър на чаушите (доброволците в османската армия) от средата на 16 век, участвали във военни походи, като участниците са посочени поименно. В документа се посочва и продукцията на селото, както и броя домакинства, чиито членове са взели участие във военни действия – 21. Всичките посочени носят мюсюлмански имена. Отбелязано е още, че селото е известно и под имената Саръ Балабан и Дур Али бей.[5]

Джамията в село Ягодина.

Според османски списък на селищата и немюсюлманските семейства в тях, предвид облагането им с джизие от 8 ноември 1635 година, броят на немюсюлманските семейства в Ягодина е 10.[6]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Ягодина (Balaban).[7]

През 1872 година в селото има 200 къщи. От 1878 до 1886 година то попада в т. нар. Тъмръшка република. През 1920 година в селото живеят 367 души, през 1946 – 419 души, а през 1965 – 550 души.[8]

Според Любомир Милетич към 1912 година село Ягодина (Балабанъ) спада към Дьовленската каза, а населението му се състои изцяло от помаци.[9] Стою Шишков посочва, че селото попада в Рупчоската каза, като също потвърждава, че жителите му са помаци.[10] Селото е опожарено от Българската армия през 1913 година, след бунт на местните жители, инспириран от правителството на т. нар. Гюмюрджинска република.[11]

Комисията, работила по преименуването на българските селища през 1931–1932 г. спазва правила при преименуването, сред които е приемане на предложенията, дошли от самите населени места чрез Проектозаконите на МВРНЗ. Така село Балабан получава названието Ягодина.[12]

Кметството и един от хотелите в селото.

Малка част от жителите на селото са помаци и изповядват сунитския ислям. Част от хората са нерелигиозни, а за изповядващите християнството има изграден Параклис „Пресвета Богородица“.[13]

Обществени институции

[редактиране | редактиране на кода]
  • Кметство с. Ягодина
  • Основно училище „Отец Паисий“
  • Народно читалище „Светлина“
  • Туристическо Дружество „Родопея“
  • Параклис „Пресвета Богородица“

Културни и природни забележителности

[редактиране | редактиране на кода]

Интересна забележителност е Ягодинската пещера, която е често посещавана от туристи. Освен пещерата, туристите могат да се порадват на дивата природа по четирите екопътеки, водещи до различни забележителности: пещера Дяволско гърло, връх Св. Илия, „Дяволски мост“ и водопада „Хайдушки дол“. Под връх Св. Илия се намира „Орлово око“ – единствената по рода си в България платформа, открита през месец май 2009 г., От нея може да видите безопасно 600-метрова пропаст и красива панорамна гледка към Родопите. До платформата може да се стигне по маркирана еко пътека, започваща от училището в село Ягодина, като разстоянието е 2 км, а денивелацията от 400 метра се изминава през 2/3 слънчев участък, а останалото е през горичка. Продължителността на прехода е около 1 ч и 10 мин нагоре и 45 мин надолу. За любителите на силните усещания се предлага транспорт с джип по обиколен черен път за около 30 мин.

Всяка Нова година жителите на Ягодина заедно със своите гости се събират в центъра на селото. Пали се голям огън, който гори до сутринта, а около него се играят хора.

От 2007 г. на 3 март се прави поход до връх Св. Илия, като походът започва от центъра на селото под звуците на гайди и родопски песни. На върха се организират различни игри за малки и големи. Същият ден се провежда и офроуд състезание. Пали се черешово топче и се празнува Освобождението на България, а и на селото от Османска власт.

Празникът на селото е първата събота и неделя от септември.

Има разнообразна програма: свирене на гайди, хора, веселба, надпяване, дискотека под звездите, заря.

  1. www.grao.bg
  2. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 149.
  3. Цветкова, Бистра. Турски извори за българската история III. София, Българска академия на науките, 1971. с. 64.
  4. BOA, TD 1001, с. 798.
  5. Цветкова, Бистра. Турски извори за българската история III. София, Българска академия на науките, 1971. с. 425.
  6. Грозданова, Елена. Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при Министерски съвет, [2001]. ISBN 954-9800-14-8. с. 24.
  7. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 2009–03–16. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.
  8. Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342. Архив на оригинала от 2011-10-27 в Wayback Machine.
  9. Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 296.
  10. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, 2007. с. 57. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.
  11. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 2009–04–16. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.
  12. Пело Михайлов, 80 ГОДИНИ ОТ НАЙ-МАСОВОТО СЕЛИЩНО ПРЕИМЕНУВАНЕ В БЪЛГАРИЯ
  13. Параклис „Пресвета Богородица“