Еврейска еманципация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Еманципацията на евреите е изравняване човешките и граждански права на евреите с това на останалите поданици на суверена, а сетне граждани на държавата.

Еманципацията има ярко изразен светски оттенък и в известен смисъл се провежда на вътрешно ниво в еврейските общности в противовес на юдаизма на равините с Халахата.

Предисторията на еврейската еманципация се свързва със стремежа да се опази еврейската идентичност по времето на Инквизицията и в частност на Испанската и Португалска инквизиция. Терминът има двуяк правен смисъл - от една страна да бъдат отменени правните актове и обществени норми ограничаващи правата на евреите, а от друга формално да бъде прогласено, уредено и закрепено колективното право на равноправие на евреите с останалите поданици или граждани, били те християни, мюсюлмани, атеисти.

В еманципацията на евреите се разграничват три исторически периода въз основа на развилите се обществени процеси и случилите се геополитически събития:

  1. по време на Просвещението до т.нар. Велика френска революция (1740-1789);
  2. от Френската революция до Берлинския конгрес (1789-1878);
  3. от Берлинския конгрес до установяването на Третия Райх (1878-1933);

През първия период на световната сцена изплува термина "еврейски въпрос". През този период бива разделена на три пъти между Русия, Австрия и Прусия най-голямата световна еврейска общност - тази на полските евреи (виж история на евреите в Полша). Най-съществените приноси към еврейската еманципация имат със своята дейност Готхолд Ефраим Лесинг и Мозес Менделсон.

Първата еманципация на евреите завършва де юре със закона от 27 септември 1791 г. На 26 май 1790 г. Парижката комуна изравнява правата на евреите в Париж, като им дава гражданство. Конституцията от 14 септември 1791 г. изравнява гражданските права на всички живеещи във Франция, но едва със закона на Адриен Дюпер от 27 септември 1791 г. евреите получават във Франция абсолютно равноправие. За евреите това е "14 юли за цялата раса", като както отбелязват анализаторите по случай 100-годишнината от Френската революция, "от всички стогодишнини, които ни завеща Френската революция, може би никоя друга не е била празнувана на повече езици".[1]

През втория период еврейската еманципация е в основата на възхода на либерализма с революционните социални движения в Европа след Виенския конгрес - революциите от 1848 г. с комунистическия манифест. По времето на Наполеоновите войни е създаден и Велик Синедрион като опит за реминисценция на някогашната Голяма асамблея. През този период евреите във Великобритания завоюват значими обществени позиции от 1858 г. насетене, като даже излъчват и единствения премиер на Британската империя от еврейски произход - Бенджамин Дизраели.

Третия период на еврейската еманципация се характеризира с противопостяване на общността на съюза на тримата императори довел под мотото "В Америка няма цар!" (виж Майски закони) и до огромната еврейска ашкеназка емиграция от земите на бившата Жеч Посполита отвъд Атлантика - основно в САЩ, но и в Аржентина. Този период завършва с избирането на Адолф Хитлер за канцлер на Германия, което е последвано от Шоа (катастрофа за евреите в Европа).

Най-важните събития характеризиращи еврейската еманципация през третия период са аферата Драйфус и Балфурската декларация в хода на Първата световна война, посредством която евреите застават твърдо на страната на Антантата в световния конфликт.

Източници[редактиране | edit source]

  1. дьо Фонтен, Франсоа. История на антисемитизма, От Кръстоносните походи до еманципацията, I.Еманципацията, стр. 70. Кама, ISBN 954-9890-29-5, 2002.

Вижте също[редактиране | edit source]


Времеви показател на еманципацията на евреите в историята на юдаизма