Еврейско богоубийство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ecce Homo (Ето, Човекът!). На картината на Михай Мункачи (1896), Пилат Понтийски показва на подучената тълпа от Йерусалим, Исус

Еврейското богоубийство е убеждение в християнството, според което отговорността за богоубийството на Исус е на еврейския народ като цяло.

Терминът е обагрен и в етнорелигиозен смисъл. Вторият ватикански събор (1962-1965) на Римокатолическата църква след края на Втората световна война и в разгара на Студената война с Карибската криза при папа Павел VI излиза с декларация, която частично отхвърля традиционната вяра в колективната еврейска вина за разпятието Божие.

Историята на еврейското богоубийство е с двадесетвековна давност и с петвековна предистория отпреди събитията резиграли се в Юдея в самото начало на нашата ера.

Предистория[редактиране | edit source]

През 402 г. пр.н.е. Древен Египет се откъснал от властта на Ахеменидите. Това събитие застрашило изцяло Персийското господство над земите от плодородния полумесец. Най-пряката връзка между Египет и Месопотамия била през Юдея и Самария. Укрепването на персийската власт в тези Свети земи било поверено на книжникът Ездра и царския виночерпец Неемия. Мисията, особено на първия, била успешна и на основата на древните еврейски писания и книги били съставени през периода на т.нар. Голяма асамблея първите две части от Танаха - Тората и пророците.

Александър Велики разбил Ахеменидската империя и завладял Азия до Инд. През периода на Диадохите, елинизма проникнал повсемесно на териториите на бившата Персийска империя. Единствено евреите, правили изключение. По това време Юдея, Самария и съседните им земи били първоначално под властта на египетските Птолемеи, а Александрия с нейната Александрийска библиотека символизирали превъзходството на древногръцката култура, манталитет и светоглед над другите в целия Близък изток. Евреите освен, че били изключение от правилото още по това време, били от предходния персийски период закърмени религиозно в антиегипетски дух.

Перото на Манетон, египетски свещеник, творил през втората четвърт на 3 век пр.н.е. - по времето на Птолемей II, първо дало тон на обвиненията срещу евреите. Според него, древните се присмивали на евреите, като твърдели, че не Яхве ги е освободил от египетско робство, а в действителност били изпъдени от Древен Египет като група прокажени.

Още през античността преди възникване на християнството като религия, юдеите били обвинявани алегорично, че се кланят на магарешка глава като божествено изображение, понеже отричали всякакви изображения и статуи като идолопоклонничество. През античността това било сериозно обвинение и означавало, че човек няма никакъв морал и култура, т.е. че той е богохулник и, че евреите са богохулници.

Сблъсъкът бил отразен и от "барабана на вселената" Апион, който преразказал една интересна случка на ритуално убийство от античността, която влязла по-сетне в епоса на много народи и ги подтиквала да извършват антисемитски погроми въз основа на т.нар. кръвна обида срещу евреите. По време на разграбването на Втория храм от Антиох Епифан, намерили вътре затворен човек, който помолил да го освободят. Той разказал на Селевкидите, че евреите му давали най-питателни и разнообразни храни в продължение на година, за да го угоят и убият (евреите не ядат свинско). После отвеждали пленника си елин в някаква гора (преди превземането на Втория храм околностите на Светия град били гористи), където го убивали, принасяйки го в жертва според ритуалите си. Опитвали вътрешностите му, след което изхвърляли трупа в някакъв ров. Според Апион, още Демокрит бил посочил тази практика, подчертавайки, че жертвата била нарязвана на малки парчета, а ритуалното убийство се извършвало на всеки седем години.[1]

Християнското богоубийство[редактиране | edit source]

Юдейско-римския конфликт, чиято завръзка била поставена от проникването на Помпей Велики в Светая Светих през 63 г. пр.н.е., ескалирал от 4 г. пр.н.е. когато се родил Спасителят, а Юда Галилеянски подигнал първия бунт срещу установеното господство над Светите земи от SPQR. През 30 г. дошъл и момента на тази развръзка чрез разпването на Христос (месията) и както предават евангелията, след като осъжда Исус на смърт чрез разпятие, Пилат Понтийски си измива ритуално ръцете пред юдеите по техния обичай, желаейки да снеме по този начин отговорността от себе си за осъждането и предаването на смърт на невинен човек:

Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете.

И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни.

(Мат. 27:24-25)

Последвали Александрийския погром и Антиохийския погром, а обществените отношения през следващите четири века в цялата Римска империя навлезли в критична фаза на противоброство между гърци и евреи, като римляните взели страната на първите. След 70 г., когато овладели непосредствено Йерусалим, отношенията между двете оцелели юдейски секти - юдео-християни и фарисеи предопределили първоначално зараждането, развитието и налагането на християнството като световна религия от 4 век насетне. Периодът от 1 век до издаването на Медолианския едикт се нарича ранно християнство.

Поява и история на термина "богоубийство"[редактиране | edit source]

Изпълнение на ритуала на детеубийство от евреи (средновековна илюстрация)

Терминът "богоубийство" за пръв път се употребява на латински от епископа на Равена Петър Златослов през 435 г.[2]

През първите векове на нашата ера, между юдаизъм и християнство настъпил разрив по ред причини. С утвърждаването на християнството за официална (държавна) религия на Римската империя от Теодосий Велики, предшествано от откриването на животворния кръст от Света Елена се налага тази доктрина в религиозната догматика. Йоан Златоуст с неговите прословути 10 проповеди срещу юдеите окончателно затвърждил тази вяра, обвинявайки от амвона юдеите като колективно отговорни за Христовото разпятие, а евреите поели по свой път установявайки устната традиция на повторението по Мишна и създавайки устния закон Талмуда, които са в основата на Халаха и Юдаизма.[3] Този цивилизационен процес бил завършен по времето на Юстиниан Велики, който в контекста на персийско-византийските войни ограничил правата на евреите с цел да ги асимилира и лиши от възможност да сътрудничат на Сасанидите.

През развитото средновековие настъпили някои значими геополитически събития които поставили "убийците на Христос" в нова светлина, а към евреите периодично били отправяни обвинения в ритуални убийства (предимно на деца) - виж кръвна обида срещу евреите. Вследствие на тези обвинения, в съчетание с традиционното богоубийство, спрямо евреите се подигали антиеврейски погроми. След битката при Манцикерт, въпреки прясната източно-западна схизма, папата приел присърце молбата на византийския император за освобождение на Божи гроб от ръцете на неверниците, и след призива на събора в Клермон, много християни наложили кръста и се отправили към Светите земи. По времето на кръстоносните походи "богоубийците" платили най-високата цена са "изменничеството" си към Исус отпреди повече от хилядолетие. По това време, не другаде, а в Персия през 14 век, която по времето на Ахеменидите освободила евреите от Вавилонски плен, те претърпели най-голямото си унижение в историята, след като шаховете наследници на Хулагу (който бил благоразположен към християните и Европа и търсел стратегически съюз със запада) задължили евреите под страх от смъртно наказание, да излизат от вкъщи на обществени места с огромен дървен кръст на гърба, което на практика ги принуждавало или да се изселват или да си стоят само по къщите и да не участват в обществения живот.[4]

С настъплението на исляма към Централна Европа, след превземането на града на Константин Велики, и предвид на османската експанзия, била въведена Испанската инквизиция, която преследвала безжалостно криптоюдаизма като основна заплаха за западната цивилизация. След реформацията, и с началото на контрареформацията, на въоръжение била приета религиозната доктрина за еврейското богоубийство. Обществото на Исус поело грижите за спасението на душите на грешниците, а християнството завладяло света като световна религия по времето след Великите географски открития, като абсолютиска и католическа Франция преди френската революция се превърнала в световна империя и център за развитие на изкуството на класицизма, науката и културата през просвещението.

Еврейското "богоубийство" в българския фолклор и народна памет[редактиране | edit source]

В българския фолклор образът на евреина е оцветен в плътни черни краски, но най-непростимия му религиозен грях е стореното богоубийство, чрез неразпознаването на месията. По време на османското робство, народния епос причислява без колебание евреите към “лагера на врага”, даже и заради това, че турци и евреи са друговерци. В "убийците на Христос", българските народни песни разпознават не само хищен, но и подъл, потаен, и затова може би още по-опасен враг. Народният певец е убеден, че на еврейските сватби се поднасят гостби от “дребни дечица” и че от кръвта на тези невинни християнски жертви евреите си правят “чифутски комки”, която офолклорена религиозна българска представа съответства на западнохристиянската кръвна обида срещу "богоубийците".[1]

Източници[редактиране | edit source]

  1. дьо Фонтен, Франсоа. История на антисемитизма, Езическа античност, II.Елинистична и римска античност, 2.Литература, Б) стр. 22-23. Кама, ISBN 954-9890-29-5, 2002.
  2. Атали, Жак. Евреите, светът и парите, Византийското затваряне, стр. 108. Рива, ISBN 954-320-002-5, 2009.
  3. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 303-304. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  4. дьо Фонтен, Франсоа. История на антисемитизма, От кръстоносните походи до еманципацията, III.Един унижен, отхвърлен, изолиран народ, 4.Един унижен народ, стр. 67. Кама, ISBN 954-9890-29-5, 2002.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]