Гонения на евреите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Експулсирания на евреите в Европа (12 - 16 век)

Гоненията на евреите са преследвания в течение на историята, последвани от изгонвания (експулсирания), на еврейско население от християнските или мюсюлманските страни в Евразия и средиземноморския басейн през новата ера, прехвърлили се след Великите географски открития в колониите и в Новия свят.

Антична предистория[редактиране | edit source]

Древногръцката култура в Ориента била отхвърлена от широките кръгове, предимно непросветено юдаизирано население.[1] Все пак една образована прослойка възприела античния гръко-римски свят, формирайки т.нар. елинистичен юдаизъм.

В Древен Египет и Александрия[редактиране | edit source]

Перото на Манетон, египетски свещеник, творил през втората четвърт на 3 век пр.н.е. - по времето на Птолемей II, първо дало тон на обвиненията срещу евреите. Според него, древните се присмивали на евреите, като твърдели, че не Яхве ги е освободил от египетско робство, а в действителност били изпъдени от Древен Египет като група прокажени.

Още през античността преди възникване на християнството като религия, юдеите били обвинявани алегорично, че се кланят на магарешка глава като божествено изображение, понеже отричали всякакви изображения и статуи като идолопоклонничество. Това през античността било сериозно обвинение и означавало, че човек няма никакъв морал и култура - виж богохулство.

След влизането на Помпей Велики в Светая Светих и установяването на империума[редактиране | edit source]

Главното обвинение срещу евреите непосредствено преди началото на нашата ера, т.е. от установяването на римско покровителство над Юдея и управлението на Ирод Велики, било за неуважение на боговете на другите народи (веротърпимост) и се състояло най-вече в упрек за отказа им да отдават почит на римските императори като държавен култ в Римската империя, което се възприемало по религиозни причини и разбирания от евреите като идолопоклонничество, а от римските държавни власти като бунтарство.[2]

Още по време на елинизацията на Близкия изток, евреите изпъкнали като различен народ от другите народи в културен план. Да бъдеш евреин още по това време означавало да се "отличаваш от другите", което се удостоверявало чрез еврейския ритуал на обрязването. Библейските евреи презрително наричали филистимляните арелим - необрязаните. Елинизмът гледал на обрязването като оскверняване на мъжката форма и красота. Завръзката между елинизма и юдеизма е в основата на разбирането за възникването и налагането на християнството като най-разпространената религия в света през средновековието и новото време.[3]

Завръзката[редактиране | edit source]

4 г. пр.н.е. била решаваща за зараждането на новото летоброене, чието начало поради една случайна грешка било датирано с 4 години напред от календара. 4 г. пр.н.е. била годината в която се случили три важни събития свързани с Юдея и човечеството въобще - умрял "безбожния тиран" на и за юдеите Ирод Велики, във Витлеем се родил месията който те не разпознали, а в Галилея бил подигнат от Юда Галилеянски първия бунт в Светите земи срещу Древен Рим, римляните и тяхното управление чрез превръщането на Юдея в римска провинция Юдея.

Апион предава настроенията спрямо евреите по това време посредством една интересна случка на ритуално убийство от античността, която влязла по-сетне в епоса на много народи и ги подтиквала да извършват антисемитски погроми въз основа на т.нар. кръвна обида срещу евреите. По време на разграбването на Втория храм от Антиох Епифан, намерили вътре затворен човек, който помолил да го освободят. Той разказал на Селевкидите, че евреите му давали най-питателни и разнообразни храни в продължение на година, за да го угоят и убият (евреите не ядат свинско). После отвеждали пленника си елин в някаква гора (преди превземането на Втория храм околностите на Светия град били гористи), където го убивали, принасяйки го в жертва според ритуалите си. Опитвали вътрешностите му, след което изхвърляли трупа в някакъв ров. Според Апион, още Демокрит бил посочил тази практика, подчертавайки, че жертвата била нарязвана на малки парчета, а ритуалното убийство се извършвало на всеки седем години.[4]

Неспособността на Рим да се справи с еврейските бунтове по време на зугота, в съчетание с юдейската двулична позиция към империята - по-скоро подкрепяща посредством главния религиозен център Вавилон - партите, а после и Сасанидите, изложил евреите на гонения. Оцелелите две секти в юдаизма след опожаряването на Йерусалимския храм се пригодили към новата обстановка в една или друга степен посредством скрита или явна съпротива спрямо установения римски правов ред, въпреки че, властта полагала всячески усилия да асимилира това население - виж фиск юдае.

В хода на глобалния конфликт между Рим и Персия, легионите възприели много източни парсистки вярвания, докато не се стигнало логично до Медолианския едикт и налагането на християнството за държавна религия. По това време след завършването на Мишната и посредством Йерусалимския талмуд, юдаизма добил окончателен, т.е. завършен вид и по-нататъшен римско-византийски успех в борбата срещу юдаиската ерес и суеверие било обречено на неуспех. Въпреки това императорите Теодосий II и Юстиниан Велики се отличили с изключително законодателно и административно усърдие за изкореняването на застрашаващата официалната религия юдаиска ерес. От друга страна персийския екзиларх, подпомогнат от властите, съдействал за довършването и на Вавилонския талмуд. Персите разчитали на някогашните си поданици в борбата срещу запада и Европа. Епицентърът на религиозния трус бил Антиохия, от чийто амвон Йоан Златоуст произнасъл прословутите си проповеди срещу юдеите.

През средновековието и новото време[редактиране | edit source]

Толедските събори на запад и църковната политика на Византия на изток изключили евреите от религиозната и съответно и от държавната цивилизационна доктрина. Те постепенно били окончателно анатемосани освен като различни, но и като предателски настроени - първо в полза на персите, а по-сетне и на арабите, Халифата и турците. Във Византия ги заподозрели, че са в основата на иконоборството.[1]

След загубата в битката при Манцикерт, било турено началото на Кръстоносните походи, а с тях и на същинските средновековни гонения на евреите с началото на Инквизицията.

В Персия евреите през 14 век претърпели най-голямото си унижение в историята, след като шаховете наследници на Хулагу (който бил благоразположен към християните и Европа и търсел стратегически съюз със запада) задължили евреите под страх от смъртно наказание, да излизат от вкъщи на обществени места с огромен дървен кръст на гърба, което на практика ги принуждавало или да се изселват или да си стоят само по къщите и да не участват в обществения живот.[5]

Евреите били последователно прогонени от:

Най-известното гето в началото на новото време е Венецианското, а преследванията срещу евреите продължили и на изток през 18 век - в Бохемия и Моравия – през 1744/45 г. Между XV век и 1772 г. на евреите било забранено заселването в Русия, а сетне поселенията им били ограничени зад линията на уседналост.[източник? (Поискан преди 32 дни)]

През същинското средновековие Кралство Полша, последвано от Жеч Посполита, поради религиозната си толерантна политика към евреите, се превърнало в сборен център на европейската евейска емиграция от диаспората.[източник? (Поискан преди 32 дни)]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, Елинизъм и Макавеите, стр. 59-103. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  2. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, Приятели и противници на евреите, стр. 75. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  3. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 59-60. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  4. дьо Фонтен, Франсоа. История на антисемитизма, Езическа античност, II.Елинистична и римска античност, 2.Литература, Б) стр. 22-23. Кама, ISBN 954-9890-29-5, 2002.
  5. дьо Фонтен, Франсоа. История на антисемитизма, От кръстоносните походи до еманципацията, III.Един унижен, отхвърлен, изолиран народ, 4.Един унижен народ, стр. 67. Кама, ISBN 954-9890-29-5, 2002.

Вижте също[редактиране | edit source]