Пиер Бурдийо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Пиер Бурдийо
френски социолог

Роден
Починал
23 януари 2002 г. (71 г.)
Философия
Школа генетичен структурализъм
Интереси Власт, символно насилие, академия, исторически структури, субективни агенти
Идеи културен капитал, „поле“, хабитус, рефрексивност, социален капитал, символен капитал, символно насилие
Пиер Бурдийо в Общомедия

Пиер Бурдийо (р. 1 август 1930 - п. 23 януари 2002) е известен френски социолог.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Пиер Бурдийо е роден на 1 август 1930 г. в градчето Денгуин, Пиренеите, в Югозападна Франция. Баща му е местният пощальон. Бурдийо е блестящ ученик в училище, макар че по същото време е и звезда на отбора по ръгби. По-късно се премества в Париж, където учи в Екол нормал сюпериор (Ecole Normale Superieure), а негов учител е Жак Дерида. По това време Бурдийо се интересува от Мерло-Понти, Хусерл и Хайдегер, привличат го и съчиненията на младия Маркс. Неговата дипломна теза от 1953 г. е върху философията на Лайбниц.

След успешното дипломиране по философия Бурдийо работи известно време като учител до повикването му в армията. Служи две години в Алжир, където френските войски се сражават с алжирските бунтовници. В периода 1959-1960 г. Бурдийо чете лекции в университета в град Алжир и същевременно изследва традиционното стопанство и етническата култура на берберите. Завръщайки се от Алжир, Бурдийо споделя: „като философ си казвах, че ми отне твърде дълго време да призная пред себе си, че вече съм антрополог“.

От 1960 г. Бурдийо отново е в Париж. През 1962 г. се жени за Мари-Клер Бризар. Учи антропология и социология и чете лекции в университетите в Париж (1960-1962) и Лил (1962-1964). През 1964 г. се присъединява към факултета по социални науки към Ecole des Hautes Etudes. През 1968 г. става директор на Центъра по европейска социология, където с група колеги инициира серия изключително успешни изследвания, свързани с културните и социалните различия във френското общество и механизмите на налагане на господство с цел възприемане и легитимиране на доминиращата култура.

Културата и образованието са централни в неговата работа от този период най-вече като примери за потвърждение на по-общата теория за статусните различия и тяхното възпроизводство. Например в „Репродукцията“ (1970) Пиер Бурдийо се опитва да докаже, че френската образователна система е основната причина за културните различия във френското общество. Той загатва и за връзка между символното насилие на педагогическите действия и държавния образователен монопол за легитимиране на психологическото насилие.

През 1975 г. Пиер Бурдийо основава списание „Actes de la recherche en sciences socials“, където публикува и по-голямата част от важните си съчинения през 70-те и 80-те години на 20 век.

От 1981 заема престижното място на професор по социология в Колеж дьо Франс. След 1980 г. Пиер Бурдийо става един от най-често цитираните френски социални учени. От средата на 90-те години на XX век той все повече се дистанцира от академичната среда и се отдава на публична обществена дейност. Подкрепя работнически стачки, говори пред форуми на домакини, гостува в телевизионни програми, а през 1996 г. основава публичната компания „Liber“. През 1998 г. Бурдийо публикува в „Le Monde“ статия, в която сравнява „строгия дискурс“ на неолиберализма с психиатричния дискурс като убежище. Една от последните му монографични публикации е върху мъжкото господство, но едновременно с това пише за неолибералното говорене, за изкуството на Едуар Мане и на Бетовен.

Пиер Бурдийо умира от рак на 24 януари 2002 г. в болницата „Свети Антоан“ в Париж. Веднага след смъртта му всички големи френски и западноевропейски издания публикуват паметни бележки, интервюта и речи, с което отбелязват широката публична тежест на Бурдийо в западния свят не само като изследовател и интелектуалец. Сред това обилие от материали от и за Бурдийо са голямото му интервю в „New Left Review“ (2002) с писателя Гюнтер Грас по най-злободневни теми от дневния ред на европейските общества, както и забележителният In memoriam от неговите колеги и приятели Крег Калун и Лоик Вакан, публикуван от името на Американската социологическа асоциация (Calhoun, Wacquant).

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

  • 1972 Esquisse d'une théorie de la pratique et Trois études d'ethnologie kabyle
  • 1979 La distinction: critique sociale du jugement
  • 1980 Le Sens pratique /Практическият усет. София: Фигура, 2005 ([София: ЕТ Емил Райков]) (ISBN 954-9985-19-9)
  • 1980 Questions de sociologie
  • 1982 Ce que parler veut dire: l'économie des échanges linguistiques
  • 1984 Homo academicus
  • 1987 Choses dites / Казани неща, София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1993 (ISBN 954-07-0316-6)
  • 1989 La noblesse d'État: grandes écoles et esprit de corps
  • 1992 Les règles de l'art: genèse et structure du champ littéraire / Правилата на изкуството: Генезис и структура на литературното поле. Превод от френски Стоян Атанасов, Малинка Велинова, Александра Желева, Антоанета Робова. София: Дом на науките за човека и обществото, 2004. (поредица Актове под научното ръководство на Ивайло Знеполски) (ISBN 954-9567-16-8)[1]
  • 1992 Réponses : pour une anthropologie réflexive / Въведение в рефлексивната антропология, София: Критика и хуманизъм, 1993 (ISBN 954-587-002-8)
  • 1994 Raisons pratiques : sur la théorie de l'action / Практическият разум: Върху теорията на дейността, София: Критика и хуманизъм, 1997 (ISBN 954-587-035-4)
  • 1997 Méditations pascaliennes / Размишления по Паскал. Превод Мария Димитрова. София: Панорама плюс, 2008 (ISBN 954-859-80-64)[2]
  • 1998 La domination masculine / Мъжкото господство. Превод от френски език Ирена Кръстева. София: ЛИК, 2002[3]
  • 2012 Полета.
    • т. 1, Полета на духа. Съставителство и превод от френски Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012. ISBN 978-619-152-098-5[4]
    • т. 2, Полета на властта, (т.1, София: Изток-Запад, )

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ивайло Знеполски, Вебер и Бурдийо: Подходи към интелектуалците, София: Дом на науките за човека и обществото (София: ИК Силви арт), 2003.
  • Пламен Бочков, Пиер Бурдийо и рефлексивната антропология. Значими имена в антропологията. Лекции по антропология. София: НБУ, 2004, с. 115
  • „Пиер Бурдийо“ в сп. Социологически проблеми, тримесечно списание на Института по социология при БАН, XL (2008) 1-2: 111-173 (ISSN 0324-1572)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Светла Маринова, „Правилата на изкуството“, рец. във в. „Култура“, бр. 34, 17 септември 2004 г.
  2. Мария Димитрова, „Социалната философия на Пиер Бурдийо“ (предговор на Размишления по Паскал), „Литературен клуб“, електронна публикация на 14 ноември 2007 г.
  3. Красимира Даскалова, „За мъжката доминация“, рец. във в. „Култура“, бр. 26, 27 юни 2003 г.
  4. Сборникът включва статии, посветени на ключовото за неговото творчество понятие „поле“. Представяне на книгата на страницата на издателство Изток-Запад

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]