Тричане на кучета

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Тричане на кучетата (бесене на кучетата, цирене\церене на кучетата\кундене) е български обичай, изпълняван на празника Чист понеделник (наричан поради това и „Песи понеделник“) — понеделникът от т. нар. „Тодорова неделя“. Според народното вярване, този обичай цели да предпази домашните кучета от болестта бяс. Известен е главно в Източна и Южна България, както и в някои части на Централна България. Според народните вярвания тричането прогонва бесове, зли духове и всякакви „енергийни прилепчивости“, а кучетата се предпазват от бяс.

По сведения на лечители от Варненско, прилагащи този метод за лекуване на хора, наречен още „весене“, процедурата е напълно безопасна за кучетата, защото колегите им които практикуват обичая знаят точно колко да държат животните във въздуха.[1]

Провеждане на обичая — регионални варианти.[редактиране | edit source]

Добруджа[редактиране | edit source]

В Добруджа обичаят се нарича цѝрене на кучетата и е разпространен сред преселниците от Източна Тракия (Лозенградско, Одринско и др.). На него кучетата се люлеят за здраве, за да не се разболяват от бяс. В Добруджа обичаят отмира около Първата световна война[2].

Странджа[редактиране | edit source]

В районът на Странджа обичаят се нарича „церѝлка“ или „трѝчене (лекуване)“ и е разпространен в селата на тронките и рупците. Изпълнява се от ергените и мъжете, които връзват двойно въже с примка по средата на два дълги кола и в тази примка поставят кучето. Двата кола са приведени един към друг и допрени в горния си край; при рязкото им изправяне, кучето се завърта във въздуха с голяма скорост и накрая пада в предварително изкопан трап с вода (или в речен вир). Понякога на опашките на кучетата се завързват тенекии, а децата гонят животните до края на селището, за да „изгонят бяса от тях“[3].

Източни Родопи[редактиране | edit source]

По подобен начин протича обичаят и в някои села в Източните Родопи; изпълняван е от ергените като негов обект са най-злите кучета в селото (макар и много рядко са използвани и котки). Празнува се против бяс по хората и кучетата[4]. Този обичай е отбелязан и в с. Доган Хисар, като е предаден от самият Петко Киряков (Петко войвода) — на този ден момчетата (ергените), в хода на провеждащите се маскарадни игри, до обяд връзват тенекии на опашките на кучетата и ги пускат из селото[5].

Пиринско[редактиране | edit source]

В някои селища от Пиринския край също се изпълняват обредни практики за предпазване на кучетата от бяс. В селата Пирин и Тешово обичаят протича по начина, използван в Странджа, но се изпълнява на Сирни заговезни. В други селища се използват различни практики. Например на Песи понеделник в с. Гега мъжете завъртат няколко пъти опашката на кучето, отвеждат го извън селото на чужд синор, където му дават да изпие отвара, приготвена от билки, събрани на миналия Еньовден; остатъкът от отварата се изхвърля в чуждото землище, за да отиде болестта по чуждите животни. В с. Раздол, стопанката на дома прикрепва върху мотовилката предварително събрани 40 залъка от 40 сватбени колака, след което я завърта 40 пъти и дава на кучето да яде от тях[6].

Централна България[редактиране | edit source]

Обичаят е известен и в някои райони на Пловдивско (Съединение, Добростан и др.) и Троянско. В гр. Съединение денят е известен като Висѝ куче, тъй като на този ден стопаните провисват кучетата надолу с главата и ги завъртат, удряйки ги за предпазване от бяс[7]. В селищата от Троянския Балкан празникът е известен и като Бѐси или Бѐсен понеделник, което е свързано с ритуалното „бесене на кучетата“ против бяс. Кучетата се поставят в примка и са залюлявани няколко пъти, като се вярва, че това ще ги предпази от болестта. В с. Калейца е известен и като „Ергенски празник“, тъй като ритуалното люлеене на кучетата се извършва само от ергени[8].

Тълкуване[редактиране | edit source]

Сред изследователите съществуват различни мнения за вярванията и митологичните представи, залегнали в основата на този обичай. Според едни това е представата за връзката на кучето със света на мъртвите; схваща се и като опит за възстановяването на нарушеното равновесие между двата свята (отвъдния и човешкия), тъй като се изпълнява в един от преходните (от гледна точка на митологическото мислене) периоди в годишното време. Прави се и връзка между обичая и началото на Великите пости, т. е. забраната за употреба на определени храни, в смисъл да се приобщи и кучето към тази забрана, като така се регулира нравственото му поведение[9].

Съвременно състояние на обичая[редактиране | edit source]

Още първите записвачи на българските вярвания и обичаи в кр. на 19 — нач. на 20 в. отбелязват, че този обичай постепенно отмира — Димитър Маринов го отбелязва в Малкотърновско и Одринско, както и в Сливенско (Твърдица, по негово време обичаят вече не се изпълнява, но в миналото са връзвали на опашките на кучетата кратунки с пепел и са ги пускали да тичат из селището)[10]. Днес обичаят тричане на кучетата е съхранен в някои селища в района на Странджа.

Много защитници на животните застават срещу този обичай, квалифицирайки го като "варварски" и "мракобесен". Духът на традицията е толкова силен, че за участниците в кукерските игри е естествено да участват във "веселия" ритуал със собствените си домашни кучета. Стопаните на кучетата са убедени, че кучетата остават невредими и тричането по никакъв начин не ги травмира. Според тях няма власт, която да успее да забрани традицията, защото тя няма нищо общо с варварското и жестоко отношение към животните, което се потвърждава от факта, че няма нито един нещастен случай. Прави се за здраве и добра година за цялото село. Поверието гласи, че колкото повече са тричаните кучета, толкова това ще донесе повече добро за селото. Според обяснението на местни жители, обичаят е трябвало да уплаши кучетата да не се събират в селото, а да пазят стадата по кошарите, оборите и егреците на добитъка.

Криминализиране на обичая[редактиране | edit source]

На 8 август 2011 г. българският премиер Бойко Борисов заклеймява като "варварство" обичая.[11] На 13 април 2011 г. 41-то Народно събрание приема промени в Наказателния кодекс за криминализиране на обичая. Заедно с другите приети промени в Наказателния кодекс, темата е бурно дискутирана и противоречиво приемана от обществото.[12] Публицистът Клаус Брил от "Зюддойче Цайтунг" коментира, че е очевидно от видеозаписите, че тричането не може да доставя удоволствие на кучето.[13],[14] Запознати с обичая твърдят, че една народностна традиция е недопустимо да се класифицира като жестоко отношение към животните, още повече, че отричането на обичая се прави от представителите на народа в законодателната власт. Защитниците на обичая също твърдят, че тричането не осакатява за разлика от обрязването и кастрирането, които не са криминализирани от Наказателния кодекс и квалифицират измененията в закона като популизъм. Според по-остри критици всяка забрана на народен обичай е обърната срещу родовата памет чрез която оцелява всеки народ.[15] Особеност на културата на една общност е нейната многоетажност и възможност за съществуване на различни принципи. Обичаят или паметта за обреда поддържат колективната памет, усета за минало и родова принадлежност.

Вижте още[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Във Варненско тричат и хора
  2. Василева, Маргарита. Календарни празници и обичаи. В: Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. БАН. София, 1974. стр. 320.
  3. Гребенарова, Славка. Календарни обичаи и обреди. В: Странджа. Материална и духовна култура. изд. Акад. М. Дринов. София, 1996. стр. 324.
  4. Попов, Рачко. Календарни празници и обичаи. Родопи. Традиционна народна и социалнонормативна култура. изд. ЕИМ при БАН. С. 1994, стр. 100.
  5. Райчевски, Стоян. Родопски народен календар. Малкина. В: Родопи, 2/1990, стр. 31.
  6. Дражева, Райна. Календарни празници и обичаи. В: Пирински край. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. БАН. София, стр. 437.
  7. Стаменова, Живка. Календарни празници и обичаи. В: Пловдивски край.Етнографски и езикови проучвания. БАН. София, 1986. стр. 262.
  8. Попов, Рачко. Календарни празници и обичаи. В: Ловешки край. Материална и духовна култура. Акад. М. Дринов. София, 1999. стр. 306.
  9. Българска митология. Енциклопедичен речник, съст. Анани Стойнев, С., 7М + Логис, 1994, стр. 387.
  10. Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, стр. 508.
  11. Борисов осъжда варварското „тричане“ на кучета
  12. Куче влачи рейс, диря няма
  13. Борисов осъди варварското "бесене" на кучета
  14. Варварство като източник на надежда
  15. Кой съди „варварите“ от Странджа

Външни препратки[редактиране | edit source]