Бачия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search

Бачѝя, бачѝло или ма̀ндра е временно сдружение, проста форма на кооперация,[1] в традиционното овцевъдство на притежатели на овце и кози за съвместна дейност по преработка на мляко и отглеждане на дойните животни. Бачиите се организират на оградено място извън селата, където се доят овцете и козите и се прави масло, сирене, извара и други млечни продукти.

До Първата световна война бачиите са разпространени в българските земи и извън тях в райони с развито овцевъдство, като са особено популярни в райони като Северозападна България.[1] С превръщането на голяма част от пасищата в обработваеми земи, както и с колективизацията на голяма част от добитъка, бачиите в традиционния им вид изчезват. На някои места под името бачия се запазва форма на сдружаване, при която собствениците събират животните си в общо стадо и се редуват да го пасат по определен брой дни в годината.[1]

Организация[редактиране | редактиране на кода]

Бачиите се организират от притежателите на дойни животни с цел по-пълното оползотворяване на млякото на овцете и козите. В тях преработката на млякото се организира по-рационално, като отделните стопани се редуват в грижата си за общото стадо или заплащат в пари или в натура на специално наети хора. Бачиите се основават на принципите на доброволност и взаимоизгода.

Както пише Йордан Захариев през 1918 година,

Оособена изгода в бачията имат по-сиромасите. С 3 – 4 овци или кози такъв човек не би могъл нито сирене да подсири, нито масло да направи. А като влезе в бачията, отведнъж ще вземе 50 – 60 оки млеко и в един ден ще се разправи с неговото превръщане в сирене и масло.[2]

На някои места бачиите се организират само за обработка на млякото, като животните не се събират в общо стадо – в торлашките села от двете страни на Западна Стара планина тази форма се нарича салаш, а отделните стада – пояти.[1]

Най-често бачиите се образуват в края на май или началото на юни, като дойните овце или кози на различните стопани се отлъчват от своите малки и се събират заедно. В Бурела са се събирали на „Йеремия“ – 1 май.[3]

През първия ден след отделянето, стадата обикновено се пасат в най-добрите пасища, за да съберат колкото се може повече мляко. След това те се доят един или повече пъти и нарочно избрани мерачи претеглят събраното от всеки стопанин мляко. По-късно готовата продукция се разпределя според съотношението на издоеното през този ден мляко от различните стопани. Освен чрез пробно издояване разпределението на продукцията между участниците в бачията може да се определя и от броя на животните.

Участниците в бачията избират бач, специално лице, което се занимава с преработката на млякото и урежда вазимоотношенията между пастирите и собствениците на дойните животни. Освен уменията, свързани с преработката на мляко, бачът разбира и от народна медицина и лекува болните животни.[4] Обикновено на него му се заплаща с пари и/или с мляко. На бача помага и главен овчар (кехая, кия или кяя), на когото също се заплаща.

Често пръв взима продукция стопанинът, който участва с най-много овце или чиито животни са дали най-много мляко на пробното доене. В някои случаи бачилата продавали свободно сирене, извара, масло.[5]

Бачиите прекратяват дейността си по различно време на различни места – от началото на юли до средата на септември. В Бурела през първата половина на ХХ век бачиите са се прекратявали на Голяма Богородица, като се е правил овченѝк – сварено и подсолено гъсто овче мляко, приемано за деликатес.[6] В Северозападна България бачиите действат до Петковден, който е отбелязван като втори овчарски празник, наред с Гергьовден.[1]

Местата, на които се организират бачиите, обикновено са ниви, които, след като бъдат наторени, се сменят. В някои случаи стопаните плащат, за да се установи бачията на техни ниви.[7]

Терминология[редактиране | редактиране на кода]

  • Бачия – бачѝло или ба̀чило, ма̀ндра, бучѝло (Черешница, Костурско), тор (Пирдопско, Косинец, Костурско)[8]
  • Място, където се отделят овцете – бачѝще, бачиище или бачевище (Кюстендилско Краище[2]).
  • Ден на пробното доене – прѐмус, премуз или премузване (Кюстендилско Краище[2]), премлаз (Царибродско[9], Бурел[3], Лужница[10]).
  • Лице, което обработва млекото – бач.
  • Помощници-овчари – изгинячѐ (Кюстендилско Краище[2]), изкарува̀чи (Висок[11])
  • Оградено място, където се доят овцете по време на бачило – о̀дър (Костурско и Леринско[12]), егрѐк, заго̀н (Чупрене[13]).
  • Колиба, в която се подсирва млякото и спи бачът – кома̀р (Кюстендилско Краище[2])

Поговорки[редактиране | редактиране на кода]

  • Зло куче бачия държи [14]
  • Свил се като куче на бачия [14]
  • В някои говори преносният смисъл на „бачия“ е на сигурен източник на доходи – „Такава бачѝа никъде нема да намериш“ (Радовене, Врачанско[15])
  • Една овца не бива бачия (Македония)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 69.
  2. а б в г д Захариев, Йордан. Захариев, Йордан. Кюстендилското Краище, Сборник за народни умотворения и народопис, книга XXXII, София 1918, с. 263.
  3. а б Попов, Кирил. Чеканец. Из историята на Бурел и с. Чеканец, София 1988, с. 58 – 59.
  4. Енциклопедичен речник Кюстендил, София 1988, с. 46.
  5. Королов, Лари-Лабро. Дрено̀вени. Разцвет и разорение на едно село в Южна Македония, София 2016, с. 312.
  6. Любенов, Райко Арсов. Бурел и с. Неделище, Софийско. Речник на говора, фолклорни и етнографски проучвания, София, 1993, с. 88, 207.
  7. Николић, Владимир. Етнолошка грађа и расправе: Из Лужнице и Нишаве, Београд 1910, с. 25 – 26.
  8. Според Благой Шклифов думата „тор“ е първична, а по-късно е заменена с гръцката заемка „мандра“ – Шклифов, Благой. Пастирската лексика в района на Вич планина (Костурско – Леринско), София 2000, с. 93. В Черешница, Костурско, сиренето, което се прави по време на бачилото, се нарича „торско“ (бито, обезмаслено сирене) – Шклифов, Благой. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ век, София 2011, с. 106.
  9. Ставров, Станимир. Петрлаш – село које нестаје, Димитровград 2000, с. 98.
  10. Николић, Владимир. Етнолошка грађа и расправе: Из Лужнице и Нишаве, Београд 1910, с. 17.
  11. Тодоров, Момчил, Николов, Богдан, Пешев, Васил и Георги Тошев. Каменица, София 1998, с. 59.
  12. Шклифов, Благой. Пастирската лексика в района на Вич планина (Костурско – Леринско), София 2000, с. 116.
  13. Маринов, Димитър. Народното обичайно право (I Гражданско право). Материал, събран в Западна България, Жива старина. Етнографическо списание, Книга четвърта, Русе 1894, с. 382.
  14. а б Речник на българския език, Т. I А-Б, София 1977, с. 436.
  15. Хитов, Христо. Речник на говора на село Радовене, Врачанско, в: Българска диалектология. Проучвания и материали, книга IX, София 1979, с. 226 – 227.