Беседа:Босилковци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Местя от статията:

Синът на Опълченеца Георги Иванов Шопа – дядо Петър – разказва следните спомени на своя баща: „Когато някой селянин не бил в състояние да изплати данъците си, турчинът имал право да го бие и наказва жестоко. Веднъж турците решили, неизвестно защо, да погубят рода Матеевци. Взели една черна котка, окичили я с много жълтици, и точно когато хората вечеряли, пуснали котката през комина. Дълбоко суеверните тогава хора се изплашили, като помислили, че някакъв вампир се е появил и един по един измрели. Останало живо само едно момче, което продължило рода Матеевци. Друг път пашата накарал дядо Васил да изоре една от нивите му. Четири дни стоял той на полето, изнемощял, гладен, но докато не я изорал, не се върнал в село. Каквото кажели турците, това трябвало да стане. Веднъж турците подгонили Добри Пенев Върбанов и искали да го убият, но той се скрил в буйните жита край селото. Пренощувал там, а на другия ден преплувал мътните води на Дунава, озовал се във Влашко и от там – в Русия. Намерил българските доброволчески дружини и се записал в Трета опълченска дружина. Георги Иванов Шопа казал обидна дума на Пашата. Озлобен, той заповядал на заптиетата си да го търсят под дърво и камък, но въпреки всички усилия, не успявали да го хванат, защото той отивал на вече обходеното място. После избягал в Румъния, от там – в Русия, където се записал също в Трета опълченска дружина.“

БИТ И ОБИЧАИ, ХАРАКТЕРНИ ЗА НАСЕЛЕНИЕТО НА БОСИЛКОВЦИ

С помощта на чекрък и въртежки, на домашен стан, жените тъчели пещимали, коренки, кълчищни и вълнени тъкани. На главите си забраждали драменки, а при траур – черни чембери. От кълчищните платна жените шиели дълги ризи с големи пъстроцветни шевици в полите, по маншетите, на раменете и около пазвите. Пещималите и коренките стягали с чапрази около кръста. Обували вълнени чорапи, плетени с дървена кука, и терлици. В кално време носели цървули от сурова свинска кожа. През зимата жените обличали дълги елеци и антерии – памуклийки. За украса носели на шията гердани, на ръцете – гривни и пръстени, на ушите – обеци, а в празнични дни носели босилкови китки и цветя. По-богатите селянки носели наниз от жълтици, а момите за женене завързвали на шията си за украшение „цопа“ – дълга платнена лента от червено кадифе, цялата обшита с жълтици. Спускали я отзад по гърба до края на полите. Мъжете носели на главите си кафяви или черни калпаци. Обличали се с кълчищни ризи и потури, които били много дънести. На краката навивали навои с цървули. Кръста си увивали с пояс. По сватби и празници ергените, с нож в пояса и червена китка на калпака, водели кръшни хора. Децата носели дълги бели ризи и антерии. Въпреки и големи, те не решавали самостоятелно личното си щастие. Това особено важало, когато ставало дума за женитба. Обикновено родителите или близките решавали тяхното бъдеще.

В къщата на момата през деня отивала една жена (сватя) да проучи, огледа и разбере мнението на близките ѝ. Ако те били съгласни, вечерта изпращали сватове. Щом възрастните се споразумеели, правели пазарлък. Бащата на момата давал зестра: няколко декара ниви, добитък, покъщнина и чеиз (дрехи). Сватбеното тържество траело цяла седмица:

В четвъртък се събират жените от двете страни и нашиват юрганите и дюшеците с вълна (нашиванки). В петък довършват подготовката за посрещането и трапезата. В събота идва музика (тъпан, гъдулка и крале). Придружен от музикантите и неговите другари, зетят отива на бербер (бръснар). Пак с цигулки, отиват у момата и пълнят възглавниците със слама или шушлоп (царевична шума). Вечерта в събота извеждат младоженците на селския мегдан и правят голямо хоро. Момата носи на врата си мена (розова, бяла или синя кордела с три жълтици). Ергенът носи фина кърпичка с варакосана (позлатена) китка и жълтичка от лявата страна на гърдите си. Сутринта в неделя, натоварени на каруци с най-охранените коне, роднините на ергена отиват с музика за кръстника. Кръстникът и кръстницата, носейки булото, сядат в специална каруца с червен байрак. Пред сватбеното шествие, под звуците на музиката играят зълвите (приятелките и роднинските момичета на ергена и момата). В двора на момата сватбарите са посрещани от зълвите. Те играят и даряват с кърпи, поставени в сито. Бабата (майката на момата) дарява зетя с кърпичка и жълтичка. Накрая идва момата и кани сватбарите да влязат. Обикновено явление е, зетят да се сърди. Одобрява се срещу поклон от булката или пари. Влизането в къщи става с надбягване на зетя и булката. Който мине пръв, той ще има ръководещата роля в семейството. По стар народен обичай кръстницата води със себе си момиченце, което прибулва булката. Вече нагласена, тя заедно със зетя се прощава с домашните си. Навсякъде младоженците са придружавани от побащима или помайчима (близки роднини на зетя). През това време няколко жени нареждат чеиза (дрехите на булката) в специална каруца. Сватбеното тържество се отправя към църквата. Докато венчават младите, пред църквата става голямо хоро. Свекървата посреща сина си и снахата с чаша вино, хляб и бонбони. Булката се качва на колата с дрехите и, покланяна от помайчимата под звуците на специална за целта мелодия (изпълнявана най-често на гъдулка), дарява близките на зетя. Следобед се устройва голяма сватбена трапеза, с много шеги, смях, песни и хора. Тук на трапезата даряват кръстника и присъстващите. Вечерта половината цигулари водят кръстника у дома му. След полунощ в дома на младоженеца палят големи огньове, прескачат ги, чернят се, гърмят, колят кокошки, пуйки, с което засвидетелстват девствеността на момата. Сутринта в понеделник цигуларите, накичени с босилек, с кълчищни поясма на ръцете, с кърпи и ракия калесват за трапеза (повратки) у булката. Във вторник веселбите продължават. В сряда помайчимата води булката до най-близката чешма или до герана за вода. Тук тя раздава на децата емиш (сушени плодове) и бонбони. Отиват си в къщи и помайчимата с две клечки маха булото от главата на булката и го мята на ябълково дърво – да е здрава и червена като ябълка. Около дървото правят хоро.

След сватбата, вечер преди лягане, снахата миела краката и целувала ръка на свекъра и възрастните. Пред старите тя трябвало да се срами, да почита и уважава зълви, девери и етърви. В много семейства невястата била подчинена на всички – нещо като робиня. Младоженците, с ибрик и леген, ходели у кръстника да мият и неговите крака.

В първите седмици след сватбата булката не бивало да поглежда чужд мъж, а до Гергьовден ходела обута с вълнени чорапи. На връх светия ден кръстницата я събувала и пълнела чорапите с просо.

Обикновено в края на първата година след сватбата в семейството настъпвала радост. Раждало се дете – момче или момиче – на слама, акуширано от „баба“. Момчето се посрещала с по – голяма радост, отколкото момичето, защото ще наследи имота. Бебето носело името на бабата, дядото, кръстника или на светия празник, около който е родено. Майката лахуса (родилка) носела бяла забрадка с червен пискюл, а на ръцете жълтичка, завързана с червен конец за предпазване от уроки, зли духове и орисници.

В близкия неделен ден правели кръщене – обред, при който се утвърждавало името на новороденото и присъствали роднините от двете страни. Жените раждали много деца – от 5 до 10 – 12. Опасвали ги с вълнени хутички, с кенарени ризки и антерийки. Децата растели заедно с добитъка на земята или на рогозка. При тези условия болестите скарлатина, дифтерит и магарешка кашлица често спохождали сиромашките къщи. Смъртните случаи, особено при децата, били често явление. Като нежелана гостенка скръбта влизала в много домове.

На починал обличали най-новите дрехи /венчалните/. Траурното шествие било придружено с много мъка и плач. Опелото се извършвало в черквата и оттам волска кола го карала до гробището. До 40-я ден близките жени на покойника всяка вечер ходели на гроба му да кадят и преливат вино. За „Бог да прости“ душата на умрелия те раздавали питки и жито на Задушница. Дълбоко религиозните селяни мислели, че Бог взема децата и близките им и се успокоявали с това, че „тъй му било писано“. За усмиряване и омилостивяване духа на светиите, се уреждали обрики /жертвоприношения/. На три свети празника /Костадиновден, Атанасовден и Света Троица/ през годината всеки селянин дарявал овца и в края на селото, на определено за целта място, устройвали обща трапеза. Васиите /организаторите/ готвели в харании /големи медени съдове/ яхния. Попът отстоявал курбана и всички се хранели на поляната на обща трапеза.

При суша селяните устройвали молебен за дъжд. Правели човек от кал – герман, обкичвали го с бъзак /бъз/ и карали да го оплаква мома, която е родила – за да изкупи прегрешенията си и да се смили Бог и даде дъжд и плодородие. След това я заливали с вода и с това я смятали очистена душевно и телесно. Церемонията се водела от попа. Погледите на всички били обърнати към небето. Особено неблагоприятно се отразявали сушавите години на бедните селяни. От тъмно до тъмно те се борели с твърдия чернозем. Единствената утеха на селския стопанин били благотворните лъчи на лятното слънце и обилните дъждове.

Жътвата се очаквала с нетърпение и вълнение, с усилена предварителна подготовка – нови цървули, паламарка, точени сърпове. Интересен бил първият жътвен ден. Стопанинът на къщата или чорбаджията /ако жънат на чужда нива/ идвал по-късно на кон. Момата от жътварите забивала сноп пред него, върху който застилала забрадката си. Той пускал голяма пара с благословия за още по-голям берекет. Момите и булките се наджънвали, а мъжете връзвали тежки снопи. През дните на жътвата полето ехтяло от глъч и жални песни, които отразявали мъките и теглата на народа по време на османската власт. Ето част от текста на две жътварски песни:

„Иван биволаря биволи пасеше близо край нивята и моми наглежда, коя чакъм реже, коя край обира, коя среда вие. ..

Крайо близо, крайо, на край да изляза, че на края има сянка орехова, вода гораньова…“

Жътвата траела седмица или две, в зависимост от имотното състояние на селския стопанин. На края режели „брадата“. Избирало се място с най-хубава пшеница, почиствало се от плевелите, окъпвали я и изплитали на коса, обкичена с полски цветя /еньовче, метличина, кадънка (див мак)/ и др. След това хранели „брадата“ /поставяли всичко от торбата в основата/, играели хоро около нея и я отрязвали. Отрязвало я най-малкото жътварче – момиче или момче. Вечерта в къщи се устройвало тържество с богата трапеза: печени патки, кокошки, вино и точено /баница/ в пръстени паници върху софрата.

Есента селските труженици събирали плода на своя труд. Най-шумно и весело било по гроздобер. С големи кошници, косери, постав, теглен от два коня, роднини и комшии се събирали и отивали в лозята. Денят минавал в много смях, веселие, закачки и песни. Вечерта стопанинът стъпквал гроздето с крака и всички пиели шира. Трудолюбивите домакини приготвяли от ширата вкусна каша с орехи и суджук /нанизани орехови ядки в два реда и потопени неколкократно в кашата/.

Един ден след Димитровден /на 9 ноември/ ставал местният селски празник – сбора. Тогава селяните привършвали стопанската работа, почиствали дворовете и къщите, заколвали тлъсти овни и наливали руйно вино; посрещали сборжии от близки и далечни села. През зимата /не в пости/ вдигали тежки сватби.

На 14 януари се събирали роднини и посрещали Нова Година. Точеното с късмети /дрянови пъпки/ предсказвало бъдещата дейност на всеки член от семейството. В средата на точеното се поставяла скъпа пара и който я намерел, ще държи кесията през годината.

Зарезан бил очакван и любим празник на мъжете. С кокошки, пълни бъклици с червено вино и с музика те отивали на лозята. Избирали млад, енергичен, богат мъж, поставяли му китка, ушита със сребърни пари, връчвали му знамето на плодородието на лозата и го наричали „цар“.

На Лазаровден децата – циганчета и българчета – ходели по къщите, пеели лазарски песни и играели. Гостоприемните селяни ги дарявали с кърпи, яйца, брашно, а някъде разчупвали топли пити.

Съществувал е и обичаят, на Гергьовден – освен жертвоприношението, извършвано в чест на героя-победоносец Св. Георги, който убива сурата ламя и с това избавя хората от страшното бедствие, да се залюляват на люлка от въже, вързано на зелено дърво, накичени с червено лале за здраве.

Спомени на участници в Първата Световна война, в Междусъюзническата и в Балканската войни

Спомени на Гаврил Филев

Първа Балканска война: 16 септември. Рано сутринта ни мобилизираха и ни заведоха в Свищов. Там ни обуха, облякоха и ни дадоха оръжие. Движехме се само нощем, за да не ни видят. Пътувахме ден и нощ към Одрин. Спряхме толкова близо до Одрин на лагер, че се виждаха три кубета. Вечерта по едно време нещо ни огря и освети цялата наша редица. Беше толкова тъмна тази нощ, а турците ни видяха всичките до един. Ние се поуплашихме и наскачахме. Но генералите ни успокоиха, че това били прожектори, с които турците светели и ни казаха да залягаме, когато светнат втори път. След това ние останахме при Гечкинли, а пашите заобиколиха Одрин покрай Петра. Ние по това време бяхме съюзници със сърбите и дойде един сръбски полк, да ни смени в обсадата. Ние продължихме нататък към Лозенград, където беше Главната квартира на Фердинанд и тогава турците искаха примирие. Нас ни оставиха на гарнизон край Лозенград. При първото поискване на примирие, турците давали много, но уж Фердинанд не бил съгласен. Дори беше дадена заповед да настъпваме към Чаталджа. Но тогава чухме, че нашите били победени при Одрин и тогава чак Фердинанд отстъпи. Даваха ни цялото разстояние от Черно до Бяло море – от Мидия на Черно море до Енос на Бяло. След примирието ние минахме през Босфора. Натовариха нашия полк на три руски кораба и по Черно море до Варна и ни пуснаха в отпуск.
Втора Балканска /Междусъюзническа/ война: Още не достигнали някои до родните си места, ето пак ни мобилизират. Скарал се Фердинанд с другите за Солун – едните викат „Наш е!“, Фердинанд вика „Наш!“ и така започна Междусъюзническата война.
Потеглихме към сръбската граница, а пред нас големи окопи, оградени с бодлива тел. А сърбите оттатък и ние – уморени, гладни, настъпваме. Още малко и щяхме да ги пробием, но ни предупредиха, че ако не отстъпим, ще срещнем френските войски и ние отстъпваме. А отзад обградили ни, идат румънските войски. Тогава през фронта мина Стамболийски – отивали да преговарят за мир, защото Фердинанд първо не искал, но най-сетне отстъпи и сключиха мир.

Но пък нашият цар е австриец и ние минахме на страната на германците. Пак ни повикаха в Свищов, откъдето тръгнахме за границата и се спряхме на лагер при Прилеп и Битоля и там беше най-голямото сражение. Там започнахме да копаем окопи и да слагаме телени мрежи, а надвечер минахме в настъпление. Отначало ние ги бием, те отстъпват; после те ни подгонят, ние отстъпваме, и така около 5 – 6 дни. Най-после пробихме и продължихме нататък. Спряхме в едни оризища и залегнахме, като очаквахме те първи да ни нападнат. Но те не ни нападнаха, а един самолет над нас лети и свири, като минава точно по редицата и те разбират къде сме. Тогава ни заповядаха да настъпваме. В това сражение ми дадоха орден за храброст. В сражението, щом паднеше бомба в окопа, около 20 души убиваше. Тогава вдигнахме червено знаме с кръст, което значеше, че ще заравяме умрелите, защото е топло и мирише. И ние взехме да отстъпваме тогава. След около два дни спряхме до едно село – ние сме отсам, а сърбите оттатък и селото беше празно. И ние тръгнахме да плячкосваме селото – всеки вземаше каквото му дойдеше на ум, кой агне, кой пиле или кокошка. Накладохме огньове и започнахме да ги печем. Но тогава русите ни нападнаха в гръб – ние оставихме всичко – и овцете, и кокошките – и хукнахме да бягаме. Тогава чухме, че Фердинанд избягал от България и ни викаха наново да ни закълнат за цар Борис.

Спомени на дядо Марко Петков за Първата Световна война:

Като избухва войната, той бил на 19 години и е бил войник или на служба. Служел като подофицер в Свищов. След избухването на войната неговите по-големи началници казват, че ще останат да обучават нови млади войници, които по-късно ще бъдат изпращани като подкрепления на фронта. Но той решава да замине за фронта да го види какво представлява и самият той. Натоварени на влакове, те заминават по железницата през Стара планина към границата. Стигат в Македония, където трябвало да се установят и да започнат бой с противника. Те не се включват веднага в самия бой, а след няколко дни. Във войната той взема участие като картечар в Трета рота. Той бил командващ на нещо като поделение, където войниците били възрастни. Имало по-възрастни и от 50 години. Той бил най-младият. Първия бой бил в окопи, като и едните, и другите се окопавали. Пред окопите имало опънати телени мрежи, за да предпазват войниците, които са в тях. Сражавали се безспирно. Така минавали дните. През деня се биели, но настъпи ли нощта, боят позатихвал. Но ето, че един ден противникът излязъл от своите окопи и започнал да настъпва към българските позиции. Трудно било нашите войници да ги спрат, защото те били много. Хващат двама противника и ги разпитват, за да разберат какво са намислили. Те им отговарят, че тук на фронта се намира една дивизия – Девета, а те имали 11 дивизии на фронта и трудно ще им отбият атаката. Те им казват, че трябва да спрат, защото един не може да се бие с 11. Но нашите войници били твърде решителни и останали да се бият до смърт. Армията на противника обаче била смесена – състояла се от сърби, гърци, турци, негри и др. Както казва дядо Марко, те били най-обикновени хора, на които им е дадена пушка и са изпратени да воюват. Това помогнало много на българските войници да ги разгромят. Много от противниковите войски, щом стигнели до окопите, хвърляли пушките и започвали да се борят, което също помогнало много. Този ден войниците успяват да върнат противника обратно.

Но ето, че и на другия ден се повтаря същото. Това се повтаря и на следващия ден. Противникът загубва много хора и не излиза на четвъртия ден. Започват отново боевете от окопите. Не минават много дни и труповете, които са по средата на окопите, започват да гният и наоколо започва да мирише. Затова войниците излизат от окопите и започват да заравят умрелите хора. Всеки началник бил задължен така да си разпредели войниците, че всеки да заравя умрели трупове. Войниците, като донесат убит, началникът им заповядвал да го разкопчаят, защото всеки войник имал на врата си табелка с номер и народността. След като бъде записан номера, началникът давал заповед да се спусне в изкопания трап. В един трап заравяли по 100 и повече души. След като свършат вечерта, полковниците давали заповед всички войници да влязат в окопите, а техните началници да останат по местата си. И започвали да правят проверка, като един по един началниците казвали какви хора по народност са заровени. И след това се прибирали в окопите. Още не влезли в окопите, пак се започвала престрелка.
Минават още няколко дни и ето, че една нощ противникът започва да хвърля задушлив газ в окопите на противниците си. Но нашите войници имали маски и се спасили, макар някои да ги махнали и да измрели. А на сутринта противникът, мислейки, че войниците са умрели от газовете, се запътва към българските окопи. Но нашите войски ги разгромяват. След това настъпват към България и на границата ни се окопават наново. Отново започват боеве след боеве, атака след атака. Българските войници се окопават в окопи и галерии. Галерията представлявала нещо като тунел под земята, дълъг 100 м.

Боевете край границата ни били много тежки и трудни. Дори веднъж един снаряд затворил галерията и всички хора, които били вътре, започнали да плачат, да ридаят, но дядо Марко и още един балканджия отварят пръстта и измъкват дъските, които били сложени над ямата. Входът бил отпушен отново и животът на много хора – спасен. Но дядо Марко не излязъл от галерията, защото чувал стенания и викове за помощ. Той и неговият другар отишли при човека, пренесли го и го превързали.
Но ето, че и краят на войната настъпва и войниците се завръщат в родните си краища. Но дядо Марко отива в Свищов да си дослужва, защото, когато войната започнала, той не служил, а отишъл на фронта. След това се върнал на село.
Веднъж той отива да води братовчеда си в Свищов и да му покаже Дунав. Там среща полковника, когото е спасил. Той го поканва в къщи, където жена му го посреща на драго сърце и не иска да го пусне да си ходи. Тя се радва много, че е видяла спасителя на мъжа си.

Ето част от текста на Учредителния протокол:
„27 август 1950 г. в с. Босилковци, Свищовско, на Общоселско събрание, председател на което бива избран най-стария между присъстващите – Михал Йовчев Стойчев. На събранието присъства Петър Йорданов, подпредседател на ОНС – Свищов. С явно гласуване събранието реши: Учредява се Трудово Кооперативно Земедеско стопанство в с. Босилковци, Околия Свищовска, като самостоятелна производителна кооперация. За създаването гласуваха 158 членове със 7920,7 дка земя. Устава се прочете от Георги х.Митев, инспектор при ОНС – Свищов, член по член, и се приемаше с явно гласуване и мнозинство.
Чл.5 се прие така: На членовете-кооператори да се оставя за лично ползване по 5 дка земя, в която се включват и трайните насаждения /най-много 2 дка лозе или овощна градина, а останалите декари в ниви/.

Чл.9 се прие така: На членовете се оставя за лично ползване 1 крава с приплода и, или 1 биволица, или 2 кози, 2 свине, от които едната с прасенца, по 5 овце, неограничен брой птици, до 10 кошера пчели и по 1 магаре.

Чл.10 се прие така: Инвентарната вноска да бъде 2000 лв. на дка внесена земя. Безимотните и малоимотните членове на ТКЗС да внесат инвентарната вноска като стопани с 10 дка земя. Надвнесената допълнителна инвентарна вноска се изплаща на кооператорите в срок от 8 години.

Чл.13 се прие така: Встъпителната инвентарна вноска се прие да бъде на домакинство от 2000 лв.

Чл.17 се прие така: Чистият доход се разпределя по следния начин: първо – за фондовете 10%; второ – за рента на земята 25%; трето – за възнаграждение на труда 65%.

Чл.18 се прие така: За трайните насаждения да се плаща рента 30% от чистия доход на същите за лозята и овощните градини.“