Георги Сивиков
| Георги Сивиков | |
| български революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | не по-рано от 1943 г.
|
Георги Иванов Сивиков или Сивеков е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Георги Сивиков е роден на 15 март 1869 година в сярското село Долни Порой, тогава в Османската империя, днес в Гърция. През 1896 година се присъединява към ВМОРО, а в 1897 година като бакалин отива в Шугово, където е пунктов началник на организацията. През 1900 година е заловен и изтезаван от турските власти, за да издаде четата на Алексо Поройлията. През 1902 година минава в нелегалност и влиза в четата на Андон Кьосето, с която се сражава в местностите Широки дол и Редките дъбе, Пехчевско. Прехвърля се в четата на Стоян Филипов и действа в Поройско. Сражава се в Старошево и местността Къздерван, Неврокопско. През 1903 година е прехвърлен в поройската чета на Христо Куслев и се бие в местността Хаджи Бейлик при железопътната линия. По-късно същата година влиза в четата на Христо Чернопеев и се сражава в Кочанско. След амнистията от 1904 година се легализира и се връща в родното си село, но през 1906 година е отново арестуван и лежи една година в солунския затвор Еди куле. Към септември 1912 година излиза отново в нелегалност и води своя чета, с която се сражава при Рамна. През 1913 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение,[3] в 8-а костурска дружина, а в битката при Султан тепе е пленен от сърбите. През 1914 година е освободен и в началото на Първата световна война е в 70-и пехотен полк, но в сражение бива пленен. В 1919 година се прибира в България и се установява да живее в Горна Джумая.[2]
На 5 февруари 1943 година, като жител на Горна Джумая, подава молба за народна пенсия, която е одобрена и отпусната от Министерския съвет на Царство България.[2]
Синът му, Александър, през Втората световна война като офицерски кандидат в 14-ти пехотен полк, загива на фронта край Шугово на 29 септември 1944 г.[4]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 106.
- ↑ а б в Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 42 - 43.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 610.
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 103, л. 5
