Григор Анастасов
Тази статия е за българския общественик от Кавадарци. За българския генерал от Прилеп вижте Григор Кюркчиев.
| Григор Анастасов | |
| български общественик | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Семейство | |
| Деца | Иван Анастасов |
| Григор Анастасов в Общомедия | |
Григор Анастасов Кюркчиев, известен и под псевдонима Миленкович, е български юрист и общественик, депутат в парламента на Кралство Югославия.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Григор Анастасов е роден на 5 март 1877 година в Кавадарци, тогава в Османската империя.[1] Завършва българско основно училище в родния си град,[2] и V клас в българската мъжка гимназия в Солун. След това учи в Кюстендилското педагогическо училище, където основава и оглавява Младежкото македонско дружество.[3]
В 1897 година пострадва при Винишката афера, след която е задържан и затворен.[4] В 1902 година завършва Юридическия факултет в Загреб. След това работи като адвокат в Кавадарци и Скопие. След Първата световна война е назначен за околийски началник на Кавадарци. През май 1919 година подава писмено искане до министерството на просветата на Кралството на сърби, хървати и словенци с искане за отваряне на гимназия в Кавадарци, център на Тиквешкия окръг. В резултат през октомври 1919 година е отворена ниска трикласна гимназия в къщата на Усни бег Алиризабегов.[1] През март 1923 година заедно с Тома Тополов във връзка с парламентарните избори прави неуспешен опит да формира българска партия с помощта на ВМРО. През ноември 1920 година е избран за депутат в югославския парламент от Тиквешкия окръг от Демократическата партия на Любомир Давидович (1920 - 1927). Поддържа връзки с Милан Гьоров, който е деец на ВМРО. През октомври 1923 година напуска партията. Установява се в Женева и заедно с Димитър Шалев и Димитър Илиев[5] се конституират като Представителство на българското национално малцинство в Югославия. В 1930 година тримата изпращат мемоар до Обществото на народите за защита на българското малцинство в Югославия, след което Анастасов емигрира в България.[6][7] ВМРО (обединена) нарича Мемоара на Шалев, Илиев и Анастасов „шашмаджийска книжна бомба“ и „диверсия“, защото в него не се говори за „македонци“, а за „българи“.[8]
В България служи във военно-полицейската (разузнавателна) секция на Военното министерство в София.[9]
Негов син е лекарят и общественик Иван Анастасов.[10]
 
|
|
| Писмо от Анастасов до Александър Протогеров, март 1928 г. | Мемоарът на Шалев, Илиев и Анастасов |
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б Камчевски, Петре. 135 години од раѓањето на Глигор Анастасов // Кав'даречки Весник III (63). 16 март 2012. с. 7. Архивиран от оригинала на 2017-11-07.
- ↑ Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 49. (на македонска литературна норма)
- ↑ Томов, Лазар. Спомени за революционната дейност в Серския окръг. Издателство на националния съвет на Отечествения фронт, 1952. с. 9-10.
- ↑ Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 14.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 15.
- ↑ Représentation de la minorité nationale bulgare en Yougoslavie, Genève. Mémoire présenté au nom de la population bulgare de la Macédoine sous domination yugoslave. Genève, 1930. Посетен на 12 юни 2015.
- ↑ Архивите говорят, архив на оригинала от 5 октомври 2013, https://web.archive.org/web/20131005050408/http://www.archivesforbalkans.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?qs=0002&sl=0090&ord=pos&ind=20&us=&vis=000009&start=1&s=001&p=0090&n=&sstr=&ssec=0090&boolean=&bac=Search&g=, посетен на 11 януари 2011
- ↑ Добринов, Дечо. ВМРО (обединена). София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993. ISBN 954-07-0229-1. с. 52.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 261.
- ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 152.
