Направо към съдържанието

Гуидо Бентивольо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Гуидо.
Гуидо Бентивольо
Guido Bentivoglio d’Aragona
италиански кардинал и историк
Роден
Починал
РелигияКатолицизъм
Учил вПадуански университет
Семейство
РодБентивольо
БащаКорнелий I Бентивольо
МайкаИзабела Бендидио
Братя/сестриАнибале Бентивольо
Джовани Бентивольо
Енцо Бентивольо
Брат
Брат
Джиневра Бентивольо
Природени:
Анибале Бентивольо
Иполито I Бентивольо
Маргарита Бентивольо
Децаняма
Гуидо Бентивольо в Общомедия

Гуидо Бентивольо (на италиански: Guido Bentivoglio, * 4 октомври 1579, Ферара,[1] † 7 септември 1644, Рим, Папска държава) е кардинал, католически архиепископ и италиански историк и аристократ.

Наследник на историографската традиция, начената от Франческо Гуачардини, неговите творби представляват основен етап в преработката на модерната историческа методология.

Произход

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в семейството на Корнелий I Бентивольо (* 1519, † 1585), маркиз на Гуалтиери, и на съпругата му Изабела Бендидио (* 1546, † сл. 1610), певица и аристократка. Има пет братя и една сестра:

  • Анибале (* ок. 1575, † 1595);
  • Джовани (* 1576, † 1610), рицар на Малтийския орден от 1582 г., военен на служба в Испания;
  • Енцо (* 1578, † 1639), 3-ти маркиз на Гуалтиери (1619 – 1634) и впоследствие маркиз на Скандиано (1634 – 1639), съпруг на Катерина Мартиненго;
  • Брат (* 1582)
  • Брат (* 1583);
  • Джиневра († 1651), съпруга на Пио I Торели д'Арагона Висконти, граф на Монтекиаруголо, и на Маркантонио Мартиненго, господар на Ураго д'Ольо.

Има и двама полубратя и една полусестра от първия брак на баща си.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Противно на забраната поданиците на Есте да учат в университети, различни от този във Ферара, той се записва в Падуанския университет през 1594 г., като първоначално отсяда при един от неговите професори, хуманиста от Ровиго Антонио Рикобони.[2] Тогава има за свой учител Карло Саличе от Падуа, „добър адвокат, добър философ, който все още бе добре запознат с теологията, но особено добре запознат с други по-приятни и култови писмена“ (Мемоари, стр. 6).

В Падуа, в компанията на своя приятел Корнаро, Гуидо посещава Галилей, който за тях „обяснява сферата насаме“. По-късно в Рим има Траяно Бокалини за свой учител по география, убеден, че географията е наука „без чиято светлина винаги се разхожда в тъмното в историческите книги" (Мемоари, стр. 97). Преди всичко още от първите си изследвания Гуидо демонстрира особена пристрастеност към историята.[3]

След като спечелва благоволението на кардинал Пиетро Алдобрандини, племенник на папа Климент VIII и командир на папската армия, Гуидо става личен камерхер на папата, който му позволява да се върне в Падуа, за да завърши обучението си. След като получава степен си по гражданско и по канонично право през лятото на 1600 г., Гуидо урежда финансовите си дела във Ферара и се премества в Рим.[4]

Не остава в Мемоарите си много полезни сведения за престоя си в Рим като личен камериер.[5] Там говори надълго и нашироко за своите римски приятелства и главно за трима мъже, отличаващи се със своята доктрина и църковна добродетел, които особено повлияват на неговото морално и интелектуално формиране: Силвио Антониано, Цезар Бароний и Роберто Белармино. Антониано го запознава с Бароний.

На 27 май 1607 г. е ръкоположен за титулярен архиепископ на Родос. Същата година папа Павел V го изпраща като апостолически нунций във Фландрия, където остава до 1615 г. и написва История на Фландърската война, която го прави известен. Сферата на юрисдикция на нунциатурата на Фландрия де юре се простира само до Нидерландия; де факто обаче, от една страна, тя е ограничена до днешна Белгия, докато се упражнява в Англия, Шотландия, Ирландия, Дания и Норвегия по заповед на папата. И това разширение на юрисдикцията трябва да е било ефикасно за Гуидо, ако си спомним неговия Кратък доклад за Дания (публикуван от Du Puy през 1629 г.) или за Доклада на Англия от 1609 г. (публикуван в Докладите на кардинал Бентивольо, Милано 1806 г., стр. 203–217) или интересът към ирландските и шотландските въпроси, който произтича от неговите дипломатически писма.

След като нунциатурата във Фландрия приключи през 1615 г., той се завръща в Рим. Заминава отново през есента на следващата година, за да стане нунций във френския двор. Като такъв се опитва (следвайки инструкциите на папата) да постигне споразумение между Франция и Испания и се бори срещу разпространението на хугенотските и галиканските доктрини. На 11 януари 1621 г. е издигнат в кардинал с титлата „кардинал презвитер на Сан Джовани а Порта Латина“ от папа Григорий XV. Назначен начело на на Инквизицията, през 1641 г. той е назначен за кардинал епископ на Палестрина. През 1644 г., след смъртта на папа Урбан VIII, Гуидо се надява да бъде избран за негов наследник, но кардинал Джовани Батиста Памфилий е избран с името Инокентий.

Умира в Рим на 7 септември 1644 г. и е погребан в църквата „Сан Силвестро ал Куиринале“.

Меценатство

[редактиране | редактиране на кода]

Кардинал Бентивольо е един от най-големите покровители на Бароков Рим. Той закриля музиканта Джироламо Фрескобалди, поета Джован Батиста Марино, художника Клод Лорен и скулптора Франсоа Дюкесноа, известен като Фиаминго, който създава известен негов портрет. Именно той привлича вниманието на папа Барберини към Клод Лорен.[6] Не е изненадващо, че младият Антонис ван Дайк по време на престоя си в Рим (1622-1623) намира достоен защитник в негово лице. Според Белори, един от първите биографи на Ван Дайк, художникът „е бил задържан в двора на кардинал Бентивольо, любител на фламандската нация, защото е живял във Фландрия и е написал онази история, която живее безсмъртно“. Най-вероятно младият Ван Дайк е пребивавал като гост в двореца на брата на Гуидо на Квиринал и е рисувал там творби за кардинала. Гуидо поръчва на Ван Дайк да създаде малко разпятие (вече изгубено) и неговия прочут портрет в цял ръст, който най-вероятно е нарисуван в залите на същия дворец, където са живели и покровителят, и художникът.[7]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]
Франсоа Дюкесноа, Бюст на кардинал Гуидо Бентивольо, Дъблин, Национална галерия на Ирландия

През 1629 г. публикува Докладите на нунциатурите на Фландрия в Антверпен, в които проявява голям интерес към политическите въпроси, представени по балансиран начин.

Две години по-късно публикува есето Семейни и политически писма, което потвърждава способността му като учен по дипломация и политика. Между 1632 и 1639 г. е публикуван историческият му труд За войната на Фландрия. Той описва, с красноречив стил и голяма литературна изтънченост, религиозните и гражданските войни в Холандия, които наблюдава с внимателно око, не само за пряко преживяване по време на дипломатически мисии по тези места, но и за прякото участие на четирима братя и двама племенници. През 1648 г. неговите Мемоари са публикувани посмъртно.

Докладите, публикувани за първи път от Еризио Путеано (хуманиста Анри Дюпюи) в Антверпен през 1629 г. и впоследствие преиздадени няколко пъти (Кьолн 1650 г., Париж 1651 г. и т.н.), са преведени на английски от Хенри Кери, 2-ри граф на Монмут (Лондон). 1652) и на френски от Пиер Гафарди (Париж 1642).

Първата част на Фландърската война е публикувана в осем книги в Кьолн през 1632 г. и преиздадена отново в десет книги в Кьолн през 1633 г.; втората част е публикувана в шест книги в Кьолн през 1636 г.; третата в осем книги в Кьолн през 1639 г. Това издание се счита за най-доброто. Друг е публикуван в 3 тома във формат октаво (1635, 1636 и 1640), преиздавани няколко пъти и преведени на различни езици: на английски от граф Монмут (Лондон 1654), на испански от Базилио Варен де Сото (Мадрид 1645) и на френски от Антоан Уден (Париж 1634 г.) и от абат Лоазо, канон на Орлеан (Париж 1769 г., 4 тома в дуодецимо). Успехът на произведението е огромен: считан за един от шедьоврите на съвременната историография, той е възхваляван от Джовани Чамполи (Писма, Болоня 1679, с. 17), Агостино Маскарди (Dell'arte istorica, III, Венеция 1636, с. 296), Франческо Де Санктис (Младост: спомени, Неапол 1983, с. 57) и Едуард Фютер (История на модерната историография, Неапол 1944 г., с. 154 ff.). Джон Адамс, един от бащите-основатели на САЩ, смята, че историята на Бентивольо е „най-перфектната и пълна история“.[8] Работата на Бентивольо дължи успеха си преди всичко на своите формални качества: „той съдържаше за първи път в стилистично единен разказ, четен от всеки с удоволствие, въпросът за важно историческо събитие, което досега трябваше да бъде извличано от различни изложби изпълнени предимно с технико-военни подробности и имащи характер на мемоари.“.[9]

Писмата, написани по време на неговите нунциатури във Фландрия и Франция, публикувани за първи път в Кьолн през 1631 г. и преиздадени в Париж (1635 г.), Венеция (1636 г.) и др., са преведени на френски от Джовани Венерони и препечатани няколко пъти във Франция с италианския текст. През 1807 г. издание на Писмата на кардинал Бентивольо от Дидо е публикувано в Париж от Дидо в три тома, което също съдържа Notes grammaticales et philologiques на френски език.

Мемоарите, публикувани след смъртта му в Амстердам през 1648 г., са преиздадени същата година във Венеция. Абатът на Вайрак прави френски превод, публикуван в Париж през 1713 г. в 2 тома. в дванадесети. Всички негови творби с изключение на Мемоарите са публикувани заедно в Париж през 1645 г., препечатани там през 1648 г. и с нова заглавна страница и с добавяне на Мемоарите във Венеция през 1668 г.

Основни творби

[редактиране | редактиране на кода]
Клод Мелан, кардинал Гуидо Бентивольо (1633)

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ conte Annibale Romei, Angelo Solerti, Ferrara e la corte estense nella seconda metà del secolo decimosesto, S. Lapi, 1900, p.LXVII.
  2. ↑ Giambattista Aleotti e gli ingegneri del Rinascimento. Leo S. Olschki, 1998. ISBN 9788822246608. с. 13.
  3. ↑ Memorie, с. 6-7
  4. ↑ Memorie del cardinal Bentivoglio, con le quali descrive la sua vita Milano, Tip. de' Classici Italiani, 1807, pag. 44.
  5. ↑ Cap. V, lib. 1.
  6. ↑ Mecenati e musici: documenti sul patronato artistico dei Bentivoglio di Ferrara nell'epoca di Monteverdi (1585-1645). LIM, 1998. ISBN 9788870962253. с. 14.
  7. ↑ Xavier F. Salomon e Peter Jay Shar. Van Dyck's Portrait of Cardinal Bentivoglio
  8. ↑ Citato in G.C. Gibbs, 'The Dutch Revolt and the American Revolution', in R. Oresko, G.C. Gibbs, H.M. Scott (eds.), Royal and Republican Sovereignty in Early Modern Europe: Essays in Memory of Ragnhild Hatton (Cambrigde, Cambridge University Press, 1997), p. 619.
  9. ↑ Storia della storiografia moderna. Т. 1. Riccardo Ricciardi, 1943. с. 155.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Guido Bentivoglio в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Гуидо_Бентивольо&oldid=12469385“.