Гюргевски революционен комитет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Гюргевският революционен комитет е българска организация, създадена през есента на 1875 г. в Гюргево. В комитета влизат: Никола Обретенов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Георги Апостолов, Христо Караминков, Сава Пенев, Никола Славков, Георги Измирлиев, Иван Хаджидимитров, Георги Обретенов, Янко Ангелов, Никола П. Мартинов - Червеноводеца, Тодор Петков - чорбаджи, Иван Стоянов, Христо Иванов - Големия, Георги Бенковски.

За председател на комитета е избран Стефан Стамболов, за секретар - Стоян Заимов, а за представител - Иван Хаджидимитров

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция, но обстановката на Балканите продължава да бъде благоприятна за въоръжени акции срещу Високата порта. Като отчитат сериозните политически затруднения на Турция и задълбочаването на Източната криза, някои от членовете на саморазпусналия се БРЦК решават да пристъпят към подготовка на ново въстание в България. За целта те изграждат в Гюргево политическа организация, останала в нашата история под името Гюргевски революционен комитет.

Създаване[редактиране | редактиране на кода]

Заседанията на Гюргевския комитет започват около 11-12 ноември 1875 година и продължават до 25 декември. Сред неговите участници се открояват Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов, Иван Хаджидимитров. Ръководството се осъществява от Стамболов, а Заимов изпълнява ролята на секретар. Новоучредената политическа формация се състои от млади, енергични и решителни хора. Повечето от членовете на комитета са с богат революционен опит. Някои от тях са бивши апостоли от неуспялото Старозагорско въстание. Други са служили в руската армия и имат добри познания във военното дело. Всички те остават разочаровани от безплодните спорове и нестихващите взаимни обвинения сред българската емиграция. Колебанията на Каравелов и Ценович са им чужди. Житейската предпазливост на „старите" около Добродетелната дружина, членовете на комитета възприемат като страх и сервилност към Русия. Опиянени от мисълта за историческата си мисия, те се убеждават в своята правота и с присъщата за възрастта си амбициозност и праволинейност пристъпват към осъществяването на своята мечта – освобождението на България чрез всенародно въстание. Всички гюргевски дейци са единодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 година трябва да се организира ново въстание. Затова вниманието на комитета се насочва към обсъждане на онези въпроси, от които зависи успешната подготовка на въстанието. Използвайки опита от лятото на 1875 година, Гюргевският комитет разделя територията на страната на пет окръга: Ръководството на Първи Търновски революционен окръг е поверено на Стефан Стамболов, а негови помощници са Христо Караминков – Бунито и Георги Измирлиев – Македончето. Във Втори Сливенски окръг главен апостол е Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Георги Икономов. Трети Врачански окръг се ръководи от Стоян Заимов, с помощници Георги Апостолов и Иваница Данчов. Четвърти Пловдивски окръг е оглавен от Панайот Волов с помощници Георги Бенковски и Тодор Каблешков. На Пети Софийски окръг за главен апостол е определен Никола Обретенов, а за негов помощник Никола Славков.

План за действие[редактиране | редактиране на кода]

Според плановете на Гюргевския комитет на територията на страната трябва да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. Въстаническите отряди трябва да поемат охраната на старопланинските проходи. Предвижда се разрушаване на железопътната линия Одрин - Белово и подпалване на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на няколко мюсюлмански села. Целта на тези диверсионни акции е да се предизвика паника сред мюсюлманското население и да се парализира дейността на местните турски власти. За вдъхване на кураж у българите пък трябва да се пусне слух, че Сърбия и Русия само чакат обявяването на въстанието, за да нападнат Турция. Специално внимание се отделя на съгласуваността между отделните окръзи, на революционната агитация, на действията на емиграцията в решителния час, на доброто въоръжаване на населението. Към всички българи на служба в руската, румънската и сръбската армия са отправени призиви да се включат в подготовката на въстанието. Изготвен е и текстът на въстаническата клетва. Гюргевският комитет предвижда дори след обявяване на въстанието да се създаде свободна територия, управлявана от временно правителство. Гюргевските дейци не фиксират точна дата за вдигане на въстанието в България. По време на своите заседания те отчитат необходимостта от повече гъвкавост и предложагат три дати: 18 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки окръг трябва да прецени степента на готовност и да определи кога населението да се вдигне на въстание. Окончателната дата трябва да се съгласува между апостолите на петте окръга. Планът на бъдещото въстание е окончателно завършен около 25 декември 1875 година, след което комитетът се саморазпуснка, а определените апостоли се прехвърлят през Дунав и започват усилена работа по подготовка на въстанието.