Демократична република Грузия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Демократична република Грузия
საქართველოს დემოკრატიული რესპუბლიკა
 
26 май 1918 — 25 февруари 1921  
 
 
Знаме Герб
Национален химн
Дидеба (Слава)

Местоположение на Демократична република Грузия

Карта на Демократична република Грузия (1918 – 1921 г.)
Столица Тбилиси
 - Най-голям град Тбилиси
Официален език Грузински
Религия Грузинска православна църква
Форма на управление Парламентарна република
Държавен глава
  Министър-председател
   - 1918 Ной Рамишвили
   - 1918 – 1921 Ной Жордания
История
 - Основаване
26 май 1918
 - Съветско нахлуване
11 февруари 1921
 - Съветско анексиране
25 февруари 1921
Площ
 - Общо (1919) 107 600 km²
Население  
 - Преброяване 2 500 000 (1919)
Валута Грузински манети
Днес част от Флаг на Грузия Грузия
Флаг на Русия Русия
Флаг на Армения Армения
Флаг на Турция Турция
Флаг на Азербайджан Азербайджан
редактиране

Демократична република Грузия (на грузински: საქართველოს დემოკრატიული რესპუბლიკა) е създадена на 26 май 1918 г., по време на Първата световна война и е просъществувала до образуването на новата Грузинска съветска социалистическа република на 25 февруари 1921 г. Основана е на териториите на Руската империя и части от Османската империя в резултат на разпадането на Закавказката демократична федеративна република, малко след Октомврийската революция. Главна роля в политическия живот на страната играе Грузинската социалдемократическа партия, представена основно от меншевики, които са допускали и други партии в управлението.

В периода 1918 – 1919 г. Грузия е съюзник и протекторат на Германската империя, но бива оставена на съдбата си скоро след немската загуба в Първата световна война. За да се противопостави на болшевишко влияние от Русия, Грузия бързо става протекторат на Великобритания. Уви, през 1920 г. и тя се оттегля, поради противоречивите условия на Московския договор от 1920 г. Останала без съюзници, Грузия скоро бива нападната от Червената армия. Страната рухва между февруари и март 1921 г. и на нейно място е създадена Грузинската съветска социалистическа република. След това тя влиза в състава на Закавказката съветска федеративна социалистическа република до 1936 г., когато става отделна съветска република в състава на СССР.[1][2]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Обявяване на грузинската независимост, 26 май 1918 г.

След Февруарската революция временното руско правителство създава в Тбилиси Специален Закавказки комитет, който е имал за цел да управлява Закавказието. Революционните съвети в Грузия са били съставени основно от членове на Грузинската социалдемократическа партия, които са подкрепяли временно правителство и са се подчинявали на Петроградския съвет. Болшевишката Октомврийска революция променя коренно ситуацията – Кавказките съвети отричат режима на Владимир Ленин. Същата година руската Кавказка армия започва бавно да се разпада, като повечето войници дезертират към родните си места. След болшевишкия преврат в Тбилиси е създаден Закавказви комисариат, който е имал за цел да замени Специалния Закавказки комитет. Комисариатът е включвал членове на грузински, арменски и азербайджански партии. По отношение на РСФСР, комисариатът е имал враждебна позиция, като е подкрепял всички анти-болшевишки сили в Северен Казвказ. На 22 април 1918 г. е създадена Закавказката демократична федеративна република начело с Николай Чхеидзе. Много грузинци, повлияни от идеите на Илия Чавчавадзе, настояват за национална независимост. Националното пробуждане е допълнително подсилено от възстановяването на автокефалията на Грузинската православна църква през 1917 г. и основаването на Тбилиския държавен университет през 1918 г. В отговор грузинските меншевики са считали подбудите за независимост като шовинизъм. В края на краищата Закавказката демократична федеративна република се разпада много скоро от изострените вътрешни отношения и от натиска на Германската и Османската империи. На 26 май 1918 г. Грузия обявява независимост, като начело на новата държава застава Ной Рамишвили.[3]

История[редактиране | редактиране на кода]

Ной Жордания, министър-председател Грузия от 1918 до 1921 година.

Независимостта на Грузия веднага е призната от Германската и Османската империи. В замяна Грузия става протекторат на Германия и отстъпва мюсюлманските си райони (включващи градовете Батуми, Артвин, Ахалцихе, Ахалкалаки и провинция Ардахан) на Османското правителство. Немската подкрепа, обаче, изиграва ключова роля в отблъскването на болшевишката заплаха от Абхазия.

Отношенията на Грузия със съседите ѝ по това време са изострени. Бялото движение на Антон Деникин и териториалните спорове с Армения водят до въоръжени сблъсъци. Поради заплахата от Бялото движение в региона, Великобритания изпраща военни части, които да се противопоставят на болшевиките. Британската намеса в Кавказ успокоява Грузия и Азербайджан, които се сближават още повече чрез съюз за взаимна отбрана, съставен през юли 1919 г. През следващите години основната заплаха за Грузия идва отвътре, в лицето на протестиращи болшевики, подкрепяни от Русия. Въпреки, че през 1919 г. Абхазия получава автономност, етническите сблъсъци в страната продължават през 1920 г. с осетинците в Южна Осетия.[4]

Намеса на Германия и Великобритания[редактиране | редактиране на кода]

Немски войски в Тбилиси, 1918 г.

За да запази суверенитета си от Русия и Османската империя, Грузия става протекторат на Германия, като допуска немски военни части на територията си. Макар и за кратко, Германия успешно убеждава Османската империя да уважава границите на Грузия. Германия също така дава назаем милиони марки на новосъздадената република. Въпреки топлите отношения с Грузия, Германия скоро оттегля частите си от страната, поради загубата в Първата световна война. След заминаването на немските сили, Грузия става протекторат на Великобритания. Британски батальони са разположени в Батуми и Поти. Железниците на Грузия също се пазят от британските сили. Британското отношение към Грузия, обаче, е съвсем различно от немското. Намесата на Лондон е с единствената цел да пази нефтените находища на Баку от болшевиките. Великобритания не се е интересувала от вътрешната ситуация в Грузия и се е фокусирала само върху това да опази нефтопроводите, търговията и природните ресурси. Още повече – Великобритания подкрепя Бялото движение, което се е борело срещу болшевиките, но и срещу Грузия. Въпреки това, местните жители са считали британските сили за стабилизираща сила в региона. Към края на 1918 г. Великобритания разполага с 60 000 военнослужещи в Закавказието. Отношението на грузинците към британците се подобрява, след като Великобритания помага за мирното разрешение на Грузинско-арменската война в края на 1918 г.[5]

Руска заплаха[редактиране | редактиране на кода]

През 1920 г. положението в Закавказието се усложнява, след като Руската СФСР побеждава Бялото движение в региона и Червената армия достига Кавказ. През януари Русия предлага съюз на Грузия, Армения и Азербайджан срещу Белите армии, но Грузинското правителство отказва да влиза в какъвто и да е военен съюз, като подчертава желанието си за неутралитет и за изглаждане на ситуацията между двете държави. Отказът на Грузия е приет негативно от руска страна. В същото време, на няколко пъти грузински комунисти се опитват да организират големи протести против правителството, но неуспешно. През април Червената армия установява съветски режим в Азербайджан, а грузинският болшевик Григорий Орджоникидзе поисква от Москва разрешение да нахлуе в Грузия. Въпреки, че официално разрешение не е издадено от Ленин, местни болшевики се опитват да превземат военното училище в Тбилиси на 3 май 1920 г. като встъпление на преврат, но биват спрени от генерал Георгий Квинитадзе. Грузинското правителство се мобилизира и назначава генерал Квинитадзе като главнокомандващ армията. В същото време съветските сили обвиняват Грузия в подпомагане на азерското националистическо въстание в град Ганджа и предприемат настъпление в грузинска територия. Атаката им е отблъсната от Квинитадзе. След няколко дни започват преговори в Москва. Подписан е противоречивият Московски договор, според който грузинската независимост е призната от Русия, а в замяна се легализират болшевишките организации в Грузия и се забраняват чуждите военни сили на територията на страната.

След като Азербайджан и Армения минават под съветска власт, Грузия се оказва обградена от неприятели. Положението ѝ допълнително се усложнява, след като Великобритания изтегля войските си от страната. Отношенията на съветските републики с Грузия се влошават значително, след като и двете страни нарушават точките от Московския договор.[6]

Крах[редактиране | редактиране на кода]

На 21 февруари 1921 г., без да обяви война, Червената армия внезапно напада Грузия от три страни. На 25 февруари съветските части вече са в Тбилиси. Османската империя също се включва в конфликта, като превзема югозападните части на страната. На 17 март е сключено примирие, а на 18 март Демократична република Грузия се превръща в Грузинска съветска социалистическа република.[7]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Грузия е сред най-големите производители на манган в света в началото на 20 век. Само през 1919 г. Грузия изнася 300 000 тона руда към Германия. По същото време Грузия е и важен транспортен коридор за нефт със своите железници и пристанища на Черно Море – Батуми и Поти. Въпреки рудодобива и транспортното си значение, Грузия по това време си остава аграрна страна, с традиции във винопроизводството.

Култура и образование[редактиране | редактиране на кода]

По времето на този период от грузинската история най-значимото културно събитие е несъмнено основаването на Тбилиския Държавен университет – дългоочаквана грузинска мечта, осуетявана от Руската империя в продължение на няколко десетилетия. Основани са гимназии в Тбилиси, Батуми, Кутаиси, Озургети, Поти и Гори, Тбилиското военно училище и Педагогическата семинария в Гори. Имало е и училища за етническите малцинства. Издавали са се вестниците „Сакартвелос Республика“, „Сакартвело“, „Ертоба“, „Самшобло“, „Сахалхо Сакме“.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]