Направо към съдържанието

Димитър Грънчаров (инженер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Грънчаров.

Димитър Грънчаров
български хидроинженер
Роден
1897 г.
Починал
1997 г. (100 г.)
Семейство
БащаСтефан Грънчаров
Димитър Грънчаров в Общомедия

Димитър Стефанов Грънчаров е български хидроинженер, преподавател и учен.

Пред очите му са минали немалко исторически събития. Става пряк участник и свидетел на цялостното развитие на водното дело в България, отчасти и на електрификацията, от времето на началните им стъпки. Доживява до близо 101 години.

Роден е в Тутракан в учителското семейство на Стефан Пенчов Грънчаров, само 20 години след Освобождението.

Образование

Средното си образование получава в Държавното техническо училище в София (1911 – 1917) в земемерен курс, завършва го в третия му випуск като техник-кондуктор.

Няколко години работи като среден техник в Плевенското окръжно планоснимачно бюро и за по-малко от 4 години извършва заснемане и планиране (за благоустрояване) на 7 села – Крушуна, Осмо Калугерово, Беленци, Оряховица, Хубавене и други.

През 1923 г. постъпва като студент в Technische Hohschule für Bodenkultur (по-късно преименуван на Университет по културтехника, а днес Universität für Bodenkultur Wien) във Виена.

Професионална кариера

Завърнал се в България, работи като правоспособен инженер последователно във Водните синдикати и после в министерствата на земеделието и държавните имоти, на обществените сгради, пътищата и благоустройството, на електрификацията, водите и природните богатства и др. В периода 1929 – 1949 г. работи в областта на водното и електротехническото строителство на голяма част от националните обекти в България. Бил е проектант, ръководител на обект, бригаден инженер, контролен инженер, началник на отдел, директор на язовирите в България към министерства, които са се занимавали с най-значимите за народното стопанство водно- и електротехнически обекти.

По-важни обекти са: отводняване на заблатени земи (в т.ч. Стралджанското блато (1931 – 1932), направа на защитни диги по бреговете на Дунав – Видинска низина (1940 – 1941), Карабоазка низина, Свищовска, Вардим-Новград и съответните им помпени станции. За първи път прилага в България шпунтови огради с 8-метрови железни набивни елементи по системата Klöckner (1935 – 1938); ръководи корекциите на реките Хасковска, Чая, Каспичанска и Провадийска. Негови обекти са редица водноелектрически централи – „Малуша“ на р. Козещица, „Видима“ на р. Видима, „Камен рид“ на р. Осъм и др. Извършва също проучвания, инженерно-геоложки и водностопански изследвания, определяне типа язовирна стена, отвеждане на високи води, строителство, както и пряк надзор като началник на отдел и директор на отдел „Язовири в България“ в Министерството на строежите (1945 – 1949) на язовирите „„Росица“), „Копринка“, „Тополница“ и „Панега“.

Той е хоноруван преподавател в Държавната политехника (1947 – 1949) и редовен преподавател в Строителния техникум „Хр. Ботев“ (1950 – 1956).[1]

Професионалната си кариера завършва като началник на отдел в Научноизследователския институт по метеорология и хидрология (НИИМХ) на БАН.

В периода 1929 – 1949 г. участва като държавен служител в проектния, строителен и надзорен етап на повечето от големите национални обекти на хидромелиоративното строителство. В началото на 1940-те години е включен в колектива за изработване на „Общ електрификационен план на България с перспектива до 1960 г.“, по своята същност дългосрочен проект за национално развитие на стопанството в България.

Писал е учебници по „Хидравлика и хидрология“, „Речно строителство“, „Организация на хидромелиоративните строежи“ за строителните техникуми и „Практическо ръководство за студенти“ от Хидрофакултета на Държавната политехника, както и статии в професионални списания.

Член е на Българскота инженерно-архитектурно дружество (1934 – 1944); Научно-техническите съюзи – отдел „Водно дело“ (1945 – 1993) и Съюза на учените в България (1954 – 1992).

Участия във войни

Участва още 20-годишен като офицерски кандидат в Първата световна война на един от най-невралгичните пунктове на Западния фронт – при Дойранското езеро в Македония. През Втората световна война (произведен в офицерски чин поручик) е мобилизиран за противовъздушната отбрана на София в Драгалевци (1941), служи във военно-строителни формирования в щаба на 7-а трудова дружина в гр. (Св. Врач) при изграждането на жп строежи – подмяна на теснолинейката Симитли – Кулата в нормална жп линия и строително изпълнение на пътя Св. Врач – Сърнево (1941 – 1942).

Награди

Награден е със Златен медал на червена лента за участие в ПСВ (1915 – 1918), Сребърна значка „За ценно сътрудничество“ от Главната дирекция на трудовата повинност (1933), орден „За граждански заслуги“ (1947) и др. Носител е на третата, присъдена на българин, златна диплома на Университета по културтехника във Виена (1979) за активна 50-годишна професионална и научно-техническа дейност (1979). Удостоен е със Златен юбилеен медал за 50-годишнината на водното дело в страната.

Женен е за д-р Вуна Гашевска (1900 – 1977), акушер-гинеколог, от III випуск лекари от Медицинския факултет на Софийския университет, 1920 – 1926 г.

Има син Стефан Грънчаров (1941 – 1985), хидроинженер; дъщеря арх. Веселина Грънчарова-Газдова; внучка дипл. инж. арх. Калина Ст. Грънчарова (дипломирана и работи в Грац, Австрия).

  • Sonderabdruck aus „DER BAUINGENIEUR“- Zeitschrift fur das Gesamte Bauwesen, XVII.Jahrgang 1936, Heft 41/42 (Verlag von Julius Springer in Berlin W 9.). „Neuzeitliche Schopfwerke in Bulgarien“, D-r Ing.habil. Schleiermacher, Karlsruhe; p. 1 – 4 (Относно: Помпени станции в България, по примера на Свищовската и Вардимската, Несебърската и др., с пресмятане освен на техническите характеристики, също и влиянието на тези помпени станции към съответните отводнени крайдунавски низини върху селскостопанската продукция за страната)
  • „Изграждане на водите“, В: „Конгрес-събор на Съюз на българските инженери и архитекти“, 1947
  • „Хидрология и хидравлика“, учебник за строителните техникуми,. изд. „Нар. просвета“, 1958; изд. „Техника“, 1962, 1966, 1971, 1973, 1984
  • Станков, Ст., Грънчаров, Д. „Речно строителство“, учебник за строителните техникуми. изд. „Техника“, 1964, 1973
  • „Юбилей“, сп. „Водно дело“, кн. 1/2 от 1997 г., с. 11
  • В-к „Наука и общество“, 18.02.1997, бр. 3/97// М. Спиров, „Юбилей“, с. 2
  • „Столетник пожелава на читателите на в-к Демокрация да доживеят възрастта му; в-к „Демокрация“, година VIII, бр. 43/1997, с. 24
  • „Хората от водното стопанство“, биографичен справочник, Издателство: Институт по мелиорации и механизация, 2002 г., 396 стр.
  • Личен архив „Димитър Грънчаров“ в Регионалния Исторически музей, Ямбол, създаден 1986 с информации за Стралджанското блато
  • „Хората от водното стопанство“, биографичен справочник, Издателство: Институт по мелиорации и механизация, 2002 г., 396 стр.
  • Хидрологичен справочник на реките в НРБ (1958)
  • Списания на БИАД (1931 – 1943)
  • „Годишник на СБИА“ (1938 – 1943)
  • Спиров, М. „Юбилей“; в-к „Наука и общество“, 18.02.1997, бр.3/97, с. 2
  • Спиров, М. „Енергетик-столетник“, НЕК Новини, февр. 1997, бр.54 , год. 4