Димитър Грънчаров (инженер)

Димитър Грънчаров
	Димитър Грънчаров
български хидроинженер
Роден	1897 г. Тутракан, Княжество България
Починал	1997 г. (100 г.) София, Република България
Семейство
Баща	Стефан Грънчаров
	Димитър Грънчаров в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Грънчаров.

Димитър Стефанов Грънчаров е български хидроинженер, преподавател и учен.

Пред очите му са минали немалко исторически събития. Става пряк участник и свидетел на цялостното развитие на водното дело в България, отчасти и на електрификацията, от времето на началните им стъпки. Доживява до близо 101 години.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Тутракан в учителското семейство на Стефан Пенчов Грънчаров, само 20 години след Освобождението.

Образование

Средното си образование получава в Държавното техническо училище в София (1911 – 1917) в земемерен курс, завършва го в третия му випуск като техник-кондуктор.

Няколко години работи като среден техник в Плевенското окръжно планоснимачно бюро и за по-малко от 4 години извършва заснемане и планиране (за благоустрояване) на 7 села – Крушуна, Осмо Калугерово, Беленци, Оряховица, Хубавене и други.

През 1923 г. постъпва като студент в Technische Hohschule für Bodenkultur (по-късно преименуван на Университет по културтехника, а днес Universität für Bodenkultur Wien) във Виена.

Професионална кариера

Завърнал се в България, работи като правоспособен инженер последователно във Водните синдикати и после в министерствата на земеделието и държавните имоти, на обществените сгради, пътищата и благоустройството, на електрификацията, водите и природните богатства и др. В периода 1929 – 1949 г. работи в областта на водното и електротехническото строителство на голяма част от националните обекти в България. Бил е проектант, ръководител на обект, бригаден инженер, контролен инженер, началник на отдел, директор на язовирите в България към министерства, които са се занимавали с най-значимите за народното стопанство водно- и електротехнически обекти.

По-важни обекти са: отводняване на заблатени земи (в т.ч. Стралджанското блато (1931 – 1932), направа на защитни диги по бреговете на Дунав – Видинска низина (1940 – 1941), Карабоазка низина, Свищовска, Вардим-Новград и съответните им помпени станции. За първи път прилага в България шпунтови огради с 8-метрови железни набивни елементи по системата Klöckner (1935 – 1938); ръководи корекциите на реките Хасковска, Чая, Каспичанска и Провадийска. Негови обекти са редица водноелектрически централи – „Малуша“ на р. Козещица, „Видима“ на р. Видима, „Камен рид“ на р. Осъм и др. Извършва също проучвания, инженерно-геоложки и водностопански изследвания, определяне типа язовирна стена, отвеждане на високи води, строителство, както и пряк надзор като началник на отдел и директор на отдел „Язовири в България“ в Министерството на строежите (1945 – 1949) на язовирите „„Росица“), „Копринка“, „Тополница“ и „Панега“.

Помпената станция Видин-Кошава. Дигата край Видин за защита на низината от високите води на Дунав, 1940 г.
Карабоазката помпена станция, 1939 г. Сонетката за набиване на железната шпунтова ограда. Зад нея са извършени огромни обеми земни работи.
Дигата край Видин за защита на низината от високите води на Дунав, 1940 г. Вижда се част от набитата шпунтова ограда; вдясно е защитната крайдунавска дига.
Дигата към р. Дунав в Карабоазката (Чернополската) низина, 1938 – 1939 г.

Той е хоноруван преподавател в Държавната политехника (1947 – 1949) и редовен преподавател в Строителния техникум „Хр. Ботев“ (1950 – 1956).^[1]

Професионалната си кариера завършва като началник на отдел в Научноизследователския институт по метеорология и хидрология (НИИМХ) на БАН.

В периода 1929 – 1949 г. участва като държавен служител в проектния, строителен и надзорен етап на повечето от големите национални обекти на хидромелиоративното строителство. В началото на 1940-те години е включен в колектива за изработване на „Общ електрификационен план на България с перспектива до 1960 г.“, по своята същност дългосрочен проект за национално развитие на стопанството в България.

Писал е учебници по „Хидравлика и хидрология“, „Речно строителство“, „Организация на хидромелиоративните строежи“ за строителните техникуми и „Практическо ръководство за студенти“ от Хидрофакултета на Държавната политехника, както и статии в професионални списания.

Член е на Българскота инженерно-архитектурно дружество (1934 – 1944); Научно-техническите съюзи – отдел „Водно дело“ (1945 – 1993) и Съюза на учените в България (1954 – 1992).

Участия във войни

Участва още 20-годишен като офицерски кандидат в Първата световна война на един от най-невралгичните пунктове на Западния фронт – при Дойранското езеро в Македония. През Втората световна война (произведен в офицерски чин поручик) е мобилизиран за противовъздушната отбрана на София в Драгалевци (1941), служи във военно-строителни формирования в щаба на 7-а трудова дружина в гр. (Св. Врач) при изграждането на жп строежи – подмяна на теснолинейката Симитли – Кулата в нормална жп линия и строително изпълнение на пътя Св. Врач – Сърнево (1941 – 1942).

Награди

Награден е със Златен медал на червена лента за участие в ПСВ (1915 – 1918), Сребърна значка „За ценно сътрудничество“ от Главната дирекция на трудовата повинност (1933), орден „За граждански заслуги“ (1947) и др. Носител е на третата, присъдена на българин, златна диплома на Университета по културтехника във Виена (1979) за активна 50-годишна професионална и научно-техническа дейност (1979). Удостоен е със Златен юбилеен медал за 50-годишнината на водното дело в страната.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Женен е за д-р Вуна Гашевска (1900 – 1977), акушер-гинеколог, от III випуск лекари от Медицинския факултет на Софийския университет, 1920 – 1926 г.

Има син Стефан Грънчаров (1941 – 1985), хидроинженер; дъщеря арх. Веселина Грънчарова-Газдова; внучка дипл. инж. арх. Калина Ст. Грънчарова (дипломирана и работи в Грац, Австрия).

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Sonderabdruck aus „DER BAUINGENIEUR“- Zeitschrift fur das Gesamte Bauwesen, XVII.Jahrgang 1936, Heft 41/42 (Verlag von Julius Springer in Berlin W 9.). „Neuzeitliche Schopfwerke in Bulgarien“, D-r Ing.habil. Schleiermacher, Karlsruhe; p. 1 – 4 (Относно: Помпени станции в България, по примера на Свищовската и Вардимската, Несебърската и др., с пресмятане освен на техническите характеристики, също и влиянието на тези помпени станции към съответните отводнени крайдунавски низини върху селскостопанската продукция за страната)
„Изграждане на водите“, В: „Конгрес-събор на Съюз на българските инженери и архитекти“, 1947
„Хидрология и хидравлика“, учебник за строителните техникуми,. изд. „Нар. просвета“, 1958; изд. „Техника“, 1962, 1966, 1971, 1973, 1984
Станков, Ст., Грънчаров, Д. „Речно строителство“, учебник за строителните техникуми. изд. „Техника“, 1964, 1973
„Юбилей“, сп. „Водно дело“, кн. 1/2 от 1997 г., с. 11
В-к „Наука и общество“, 18.02.1997, бр. 3/97// М. Спиров, „Юбилей“, с. 2
„Столетник пожелава на читателите на в-к Демокрация да доживеят възрастта му; в-к „Демокрация“, година VIII, бр. 43/1997, с. 24
„Хората от водното стопанство“, биографичен справочник, Издателство: Институт по мелиорации и механизация, 2002 г., 396 стр.
Личен архив „Димитър Грънчаров“ в Регионалния Исторически музей, Ямбол, създаден 1986 с информации за Стралджанското блато
„Хората от водното стопанство“, биографичен справочник, Издателство: Институт по мелиорации и механизация, 2002 г., 396 стр.
Хидрологичен справочник на реките в НРБ (1958)
Списания на БИАД (1931 – 1943)
„Годишник на СБИА“ (1938 – 1943)
Спиров, М. „Юбилей“; в-к „Наука и общество“, 18.02.1997, бр.3/97, с. 2
Спиров, М. „Енергетик-столетник“, НЕК Новини, февр. 1997, бр.54 , год. 4

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ Пътеводител по фондовете от личен произход, съхранявани в Централния държавен архив: Част I. София, Държавна агенция „Архиви“, 2012. ISBN 978-954-9800-96-8. с. 222.

[1] Пътеводител по фондовете от личен произход, съхранявани в Централния държавен архив: Част I. София, Държавна агенция „Архиви“, 2012. ISBN 978-954-9800-96-8. с. 222.

[1]