Евтим Апочев
| Евтим Апочев | |
| български революционер | |
 Илинденци в освободения Охрид, 30 ноември 1941 г., отпред: Евтим Апочев, Антон Шибаков и Янко Добринов, отзад: Глигор Гъков, Ламбе Арнаудов, Христо Лапайков, Димитър Аржанец и Ташко Арсов | |
| Роден |
1863 г.
|
|---|---|
| Починал | не по-рано от 1943 г.
|
Евтим Котев Апочев (Апоче) е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Върховния македоно-одрински комитет.[1][2]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Евтим Апочев е роден през 1863 година в град Охрид, тогава в Османската империя. През 1902 година е на гурбет във Варна и през есента отива в София и се включва в четата на Никола Лефтеров. Около Петковден (октомври) по време на Горноджумайското въстание четата навлиза в Македония заедно с четата на Анастас Янков. Двете чети с общо 80 четници преминават Вардар и навлизат в планината Кожух, където в продължение на две седмици са обсадени от османски части. Четите се изплъзват и тръгват към Костурско, където се установяват в Загоричани. След това са обсадени в Бобища, където дават сражение на османците. След това Евтим Апочев става четник на Никола Русински в Охридско.[1] След преместването на Русински четата е оглавена от поп Христо Търпев. На 13 януари 1903 година Апочев участва в сражението при Конско, в което загиват войводата и двама четници, като успява да задържи настъпващите турци и да осигури изтеглянето на другарите си. След това става четник при новия войвода на четата Никола Митрев, под чието командване участва в Илинденско-Преображенското въстание.[2][3]
След потушаването на въстанието, на 14 октомври 1903 година Апочев тръгва от Вирово за България и пристига в София на 6 декември. През пролетта на 1904 година става четник на войводата на Върховния комитет Дончо Златков в Малешевско, но през есента се завръща в България.[2][3]
През 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в X прилепска дружина[2] и в нестроевата рота на IX велешка дружина.[4] Участва в Балканската и Междусъюзническата война.[3]
След войните продължава да живее в Охридско в крайна бедност със съпругата си. Дочаква освобождението на Вардарска Македония по време на Втората световна война.[3] На 18 февруари 1943 година, като жител на Охрид, подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[2]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б Арсовъ, Т. Евтимъ К. Апоче // Илюстрация Илиндень XIV (1 (131). София, Издание на Илинденската Организация, януарий 1942. с. 14.
- ↑ а б в г д Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 87.
- ↑ а б в г Арсовъ, Т. Евтимъ К. Апоче // Илюстрация Илиндень XIV (1 (131). София, Издание на Илинденската Организация, януарий 1942. с. 15.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 377.
