Никола Лефтеров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Лефтеров
български революционер

Роден
Починал

Националност Флаг на България България
Въоръжена борба
Кауза освобождение на Македония
Подкрепял ВМОК, ВМОРО
Участник в Горноджумайско въстание, Илинденско-Преображенско въстание, Балканска война
Активна дейност 1901-1918
Подпис Signature of Nikola Lefterov.svg
Никола Лефтеров в Общомедия

Никола (Кольо) Лефтеров Павлов е български офицер (капитан) и революционер, поройски войвода на Върховния македоно-одрински комитет и командир на рота в Македоно-одринското опълчение.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Във Върховния комитет[редактиране | редактиране на кода]

Обединената чета на Тодор Саев и Никола Лефтеров, 1903 г. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Лефтеров е роден в 1876 година във варненското село Гевреклер, тогава в Османската империя, днес Калиманци, България. Постъпва като войник в редовете на 8-ми Приморски полк през 1895 г. Завършва полковата учебна команда и на 1 април 1896 г. е произведен в чин младши унтер офицер. През март 1899 г. е уволнен от служба с чин старши унтер офицер от 8-ма рота.[1] Членува в Народното стрелково дружество, учредено във Варна на 10 септември 1900 година и подготвя и обучава новопостъпили членове в него.[2] Произведен е в звание фелдфебел.

Лефтеров влиза във ВМОК и оглавява чета на организацията, действаща в Кочанско. При разкола в организацията Лефтеров е сред привържениците на крилото на генерал Иван Цончев. От 1901 година е войвода на чета, действаща в Поройско, Петричко и Струмишко.

Лефтеров набира четниците си предимно от Варна и Варненско. Знамето му е дар от Варненския хлебарски еснаф, изработено от Олга Христова Шотова, дъщеря на Христо Шотов от Загоричани. Знаменосец му е Любен Стоенчев.[3] Тъй като Лефтеров е постоянно в Македония, в 1902 година жена му Пенка Николова моли за финансова помощ Варненското македоно-одринско дружество, тъй като не успява да гледа малкото си детенце.[4]

Лефтеров участва в Горноджумайското въстание през септември 1902 година, като действа в Горноджумайско и Петричко, заедно с четата на поручик Тодор Саев, като се сражава при селата Сърбиново и Градево. След разгрома на въстанието се оттегля в Княжеството.

Четата на Лефтеров в 1905 година.

В началото на април 1903 година Лефтеров минава границата и навлиза в Малешевската планина, начело на чета от 36 души. На 8 април четата се притичва на помощ на обградените чети на ВМОРО под ръководството на Никола Дечев, Христо Чернопеев и Коста Мазнейков и участва в голямо сражение с османските войски.[5][6] Четата на Лефтеров губи 11 души.

През септември 1903 година по време на Илинденско-Преображенското въстание четата на Никола Лефтеров заедно с тези на поручик Александър Манов и подпоручик Христо Танушев и други част от отряда на полковник Анастас Янков и генерал Цончев (400 души), който действа в Серски революционен окръг и Разложко. Лефтеров участва в Боя при село Пирин.

След въстанието в 1905 година Никола Лефтеров действа в Струмишко и Малешево.

На 31 декември 1906 г. е произведен в звание подпоручик и продължава службата си в Българската армия[7].

Към 1907 година капитан Лефтеров работи като втори секретар в българското търговско агенстство в Солун - длъжност, която е прикритие за българските военни разузнавачи в Османската империя.[8][9]

През Балканската война[редактиране | редактиране на кода]

Отделение от отряда на Никола Лефтеров в 1912 година, ръководено от Ташко Костов.

През Балканската война в 1912 година Лефтеров оглавява партизанска рота, която по-късно става 4 рота на 10 прилепска дружина на Македоно-одринското опълчение.[10] Отрядът на Лефтеров, съставен предимно от доброволци от Малешево, при обявяването на войната минава границата още на 30 септември. На 4 октомври Лефтеров прекъсва съобщенията между Горна Джумая - Царево село - Струмица. На 5 октомври четата, подкрепена от местната милиция на селата Габрово, Покровник и Падеш, заема Елешнишката клисура, през която минава пътят Горна Джумая — Царево село и разбива турски обоз, като пленява 40 коня и храни. На следния ден води сражения с отстъпващите пред настъплението на на Седма пехотна рилска дивизия турски части. На 8/21 октомври партизанската част на Лефтеров разбива турска рота в местността Занога край Пехчево.

На 9/22 октомври подпоручик Лефтеров с 400 души милиция и една рота на 7 дивизия заема град Пехчево, посрещнати радостно българското население.[11][12] Произведен в чин поручик на 14.07.1913 г.[13]

Според Йоно Митов Лефтеров е един от най-успешните партизански командири по време на Балканската война.[3]

През Първата световна война[редактиране | редактиране на кода]

След окупацията на Вардарска Македония от Сърбия Никола Лефтеров се включва с четата си в съпротивата на ВМОРО. В началото на ноември 1914 година четите Лефтеров и Димитър Недков извършват атентати на Карадачкия и Водосирския мост при Демир Капия и в започналото сражение убиват 40 души сръбски войници и един офицер.[20] На 20 март 1915 година Лефтеров участва във Валандовската акция.[21]

През Първата световна война капитан[3] Лефтеров отново командва партизанска рота, съставена от бивши революционни дейци, като Петър Лесев,[22] Ездра Флорентин,[23] Гаврил Сейменски,[24] Лазар Тодоров,[25] Илия Дилберов,[26], Стойчо Чочков,[27] Лазар Кльонков,[28] Спиро Дильов,[29] Стоян Николов.[30] На 22.09.1917 година Никола Лефтеров е произведен в чин капитан[31]. Носител е на два ордена „За храброст“.[32][33][34]

През 1916 г. е изпратен начело на отряд в района на Охрид и Поградец, със задача да организира борбата срещу гръцки чети.[35]

През есента на 1917 г. участва в преследване на разбойнически банди и разузнаване в тила на австрийските войски в района на Скопие[36].

След войните[редактиране | редактиране на кода]

След войните капитан Никола Лефтеров се установява в село Страшимирово, където в 1928 година спомага за откриване на първото училище. В 2007 година в Страшимирово е поставена паметна плоча на Никола Лефтеров.[37][3]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стайков, Н. 8-ѝ пехотен Приморски на Нейно Височество Княгиня Мария Луиза полк. 1932, с. 204-205
  2. Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 35.
  3. а б в г Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 39.
  4. Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 37.
  5. Гоцев, Славчо. Христо Чернопеев – виден деец на ВМОРО (1899-1915 г.), в: „Македонски преглед“, година ХІХ, 2006, кн.1, 121 - 142.
  6. Гоцев, Слави. „Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912“, Издателство на Отечествения фронт София, 1988, стр. 190 - 191.
  7. Руменин, Р. Българският офицерски корпус 1878-1944 г., С. 1996, Т. 4, т. 90.
  8. Славов. Слави. Българската дипломация в Македония и Одринско и ВМОРО (1903 - 1908), в: Известия на българското историческо дружество (ИБИД), том 41, 2011, стр. 325.
  9. Проданов, Николай. Освободителните организации на македонските българи, специалните служби на българската армия и войните за национално освобождение (1912-1918), Македонски преглед, година ХХХVІІІ, 2015, кн. 1, с. 23.
  10. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 408.
  11. Гоцев, Слави. „Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912“, Издателство на Отечествения фронт София, 1988, стр. 216 - 217.
  12. Енциклопедия Пирински край, том 1, Благоевград, 1995, стр. 277 – 278.
  13. Руменин, Р. Българският офицерски корпус 1878-1944 г., С. 1996, Т. 4, т. 90
  14. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 270.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 358.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 22.
  17. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 581.
  18. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 32.
  19. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 376
  20. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 145.
  21. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 147.
  22. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 93.
  23. Илюстрация Илинден, бр.95, 1938 г., стр.14-15
  24. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 150.
  25. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 90.
  26. Александрова, Елена Янева. Дейността на Илия Манолов Дилберов (Дилбер Илия) в борбите за освобождение и обединение на българите в Македония (1898 - 1918), в: Военноисторически сборник, 2007, 4, стр. 30.
  27. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 188.
  28. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 78.
  29. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 47.
  30. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 119.
  31. Руменин, Р. Българският офицерски корпус 1878-1944 г., С. 1996, Т. 4, т. 90.
  32. Александрова, Елена Янева. Фелдфебел Никола Лефтеров и революционното движение в Македония (1904 - 1905), в: Военноисторически сборник, 2007, 1-2, стр. 41-44.
  33. Биографични данни от библиотека на ВМРО-София
  34. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 93.
  35. Лефтеров, Живко. Действията на ротата на капитан Никола Лефтеров към Партизанския отряд на Планинската дивизия по време на Първата световна война. // Сборник с доклади от научна конференция България - Германия. Първата световна война. Поуки за бъдещето. Варна, 2018. с. 97 - 110.
  36. Стайков, Н. 8-ѝ пехотен Приморски на Нейно Височество Княгиня Мария Луиза полк. 1932, с. 207-208
  37. Направиха първа копка на православен храм "Св. Николай Чудотворец", actualno.com, 12 април 2007
     Портал „Македония“         Портал „Македония