Смилево

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Disambig.svg Тази статия е за селото в Северна Македония. За квартала на Сандански, България, вижте Смилово.

Смилево
Смилево
— село —
Викиекспедиција Железник 257.jpg
North Macedonia relief location map.jpg
41.155° с. ш. 21.1111° и. д.
Смилево
СтранаFlag of North Macedonia.svg Северна Македония
РегионПелагонийски
ОбщинаДемир Хисар
Географска областГяваткол
Надм. височина880 m
Население321 души (2002)
Пощенски код7202
МПС кодBT
Смилево в Общомедия

Смѝлево (на македонска литературна норма: Смилево) е село в югозападния дял на Северна Македония, част от община Демир Хисар.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в крайната южна част на територията на община Демир Хисар, в югоизточните склонове на планината Бигла в областта Гяватокол. Селото е с надморска височина от 880 m. От пътя Демир ХисарБитоля селото е отдалечено на 9 km. Землището му е 16,4 km2, от които 1400 ha гори, 113 ha пасища и 104 ha обработваема земя.[1][2]

Смилево се дели на следните махали: Горна, Долна, Кецкари, Ковачи, Стара, Смилевци и Геневци.[3]

В Смилево има две църкви стари – „Свети Димитър“ и централната селска „Свети Георги“, както и гробищната „Свети Георги“ и параклисите „Света Неделя“ и „Света Петка“.[2] Край Смилево в Бигла е разположен Смилевският манастир „Свети Петър и Павел“, който дълги години е културно средище на околните села – Метимир, Боище, Гопеш. В края на XIX век манастирското училище е преместено в смилевската църква „Свети Георги“. Манастирът е възстановен в 80-те години на XX век.[2]

История[редактиране | редактиране на кода]

Смилево в началото на XX век

Най-ранните писмени сведения за Смилево са от османотурски данъчен регистър от 1468 година, според който то е разделено между двама господари. Селото наброява 68 домакинства плюс едно вдовишко домакинство и трима неженени. Един от жителите е свещеник, няколко са ковачи, а един е кожухар.[4]

Според протоколи на Битолския съд през 1608 година селото взима заем от 1500 акчета с лихва 225 акчета от вакъфа на Ахмед паша в Битоля. През същата година други четирима жители – Милко Дойчин и Степан, Михаил и Стоян Никле, взимат заем от 1000 акчета с лихва 15 акчета от същия вакъф.[5] В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Манастир (Битоля) от 1611 – 1612 година селото е отбелязано под името Исмилева само със 7 джизие ханета (домакинства).[6]

Селяни от Смилево в началото на XX век, фотография от архива на Стефанос Драгумис с надпис: „От дебърския Галичник до Смилево, жените носят такава носия“
Селянин от Смилево в 1905 година, фото: Братя Манаки

Смята се, че около средата на ХVІІІ век в Смилево се заселват около 600 семейства мияци, преселили се от Дебърско. Като първи преселници мияци се сочат Аврам Касотовски от Лазарополе, Ристе Граматиковски и други. Според преданията преди заселването на мияците селото е бърсяшко – известно като Старо Смилево, което било постепенно погълнато от новото мияшко село. Пришълците успяват да откупят селото от наследниците на бея, владеещ правото върху него. Новите заселници са предимно овцевъди.[7] Традиционно смилевци се прехранват и с гурбет като зидари. През ХІХ и първата половина на ХХ век печалбарите най-често заминават в различни части на Македония и извън нея на тайфи (дружини). Смилевските зидари печалбари си имат таен говор.[8]

През 1879 година в Смилево се открива българско начално училище, включващо и забавачка, а през 1892 година – и девическо училище.[9] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Смилово (Smilovo) е посочено като в каза Ресен с 310 домакинства и 900 жители българи.[10]

Селото е в Битолска каза. През 90-те години на XIX век Васил Кънчов отбелязва, че жителите му са дюлгери и хлебари.[11]

„Отъ тука [Метимир] се възвихме къмъ западъ, изкачихме се по една стръмна височина и подъ нея бѣ разположено българското село Смилево, а на височината манастирътъ Св. Петръ. Мнозина отъ съпѫтницитѣ, на които дотегна дългия пѫть, се върнаха за Гопешъ, а ний слѣзохме надолѣ, за да посѣтимъ селото. То брои 400 кѫщи, всички твърдѣ хубави и повечето двуетажни.[12]

Изгледътъ на това село се различава отъ другитѣ български села въ равнината. Причината затова е тази, че жителитѣ на това село не се занимаватъ съ земледѣлие, а съ зидарство, — ходятъ всѣкѫдѣ и спечелватъ хубави пари. Каницъ ни разказва една басня, че само аромѫнетѣ, цинцаретѣ, сѫ способни зидари и че само тѣ могатъ да издигнатъ една кѫща безъ помощьта на дърводѣлци и желѣзари. Това може да е вѣрно за Сърбия, но за Македония сигорно не.

Добриятъ климатъ, заможностьта на хората и удобниятъ животъ въ Смилево сѫ спомогнали много за развитието на тѣлесната хубость. Азъ не съмъ виждалъ никога толкозъ хубави, прѣсни и пълни лица, както тува. Освѣнъ това, тука и носията е пълна съ вкусъ, даже и доста скѫпа, а не груба, както на българкитѣ.

Тази носия тука се състои отъ ленена риза, долния край на която е подвезанъ и достига до глезенитѣ. Върху нея се носи една по-дебела риза, която достига до колѣнѣ. Върху тѣхъ се носи едно кожухче, подшито съ бѣла агнешка кожа, а покрайщата обшито съ черни кожички. Това кожухче е най-блѣскавата часть на цѣлия костюмъ, защото цѣлата прѣдница е везана съ коприна, която работа изисква врѣме и умѣлость. Сѫщото старание е положено и за прѣстилката и кърпата на главата. Отъ темето назадъ по гърба висятъ двѣ дълги, широки и оплетени сплитки, а крѫглото и розово лице е забрадено съ много бѣла, като снѣгъ кърпа. За съжаление бѣ само това, че момичетата избѣгваха, щомъ се приближавахме. Ний успѣхме да изгледаме лица и дрехи само тогазъ, когато ни разведоха изъ много фамилии гостоприемни хора.“[13]

Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Смилево има 2200 души жители българи християни.[14]

В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Смилево има 2500 българи екзархисти и функционират основно и прогимназиално българско училище.[15]

След 1893 година жителите на Смилево се включват активно в борбата на ВМОРО и селото се превръща в един от главните опорни пунктове на организацията. Между 17 и 24 април 1903 година в Смилево се провежда Смилевският конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО. Основанията за избор на Смилево за място на конгреса Христо Силянов определя по следния начин:

Прикътано в гостоприемната Бигла и снабдено със здрави каменни сгради, то имаше всички преимущества, от гледище на сигурност и на удобства. Но нещо по-сигурно от стратегичните позиции на селото представляваха самите негови жители. Без преувеличение, смилевци спадат към най-хубавия физически тип и въплощават ония расови добродетели на македонската българщина, без които би бил немислим илинденския подвиг.[16]

По време на Илинденското въстание над Смилево се намира Главния щаб на въстаниците в Битолски окръг. От 22 юли до 14 август 1903 година селото е свободно. На 14 август турски войски влизат в Смилево и в продължение на три дни го разграбват, като го опожаряват, избиват 42-ма души, изнасилват повече от 40 жени.[17]

На 27 август 1906 година Смилево е нападнато от 180 души съединени гръцки андартски чети, между които четата на Константинос Гутас, и местни турци от селата Обедник, Рамна, Кажани, в резултат на което са убити 15 души, от които 3 жени, ранени са трима, а десетина къщи са напълно изгорени.[18]

В 1912 година Смилево е окупирано от сръбски войски по време на Балканската война и след Междусъюзническата е присъединено към Сърбия, от 1918 година Кралство Югославия.

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Кирил Хаджикостов от Велес е български кмет на Смилево от 2 април 1942 година до 25 ноември 1942 година. След това кметове са Петър Ат. Димитров от Муртинци (29 декември 1942 - 12 март 1943), Димитър Пандилов от Тресонче (21 април 1943 - 26 април 1944) и Велян П. Даскалов от Смилево (13 юли 1944 - 9 септември 1944).[19]

Картичка на Смилевското братство „Даме Груев“ в София

След Втората световна война, през която селото за кратко е освободено и присъединено съм България, смилевци масово мигрират към големите градове. В 1961 година селото има 1158 жители, а в 1994 година броят им се намалява на 384 жители.[1] Според преброяването от 2002 година селото има 321 жители македонци.[20] В 1963 година в селото е изграден паметник на Даме Груев.[2] В Смилево работи основно училище „Даме Груев“.[2]

Националност Всичко
македонци 321
албанци 0
турци 0
роми 0
власи 0
сърби 0
бошняци 0
други 0

От 2004 година в селото работи Мемориален музей, посветен на Смилевския конгрес, който има и етнографска експозиция.[2]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Донка Ушлинова

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Смилево[неработеща препратка]
  2. а б в г д е Смилево. // Мој Роден Крај. Посетен на 17 август 2018.
  3. Намичев, Петар. Руралната архитектура во Jугозападна Македониjа од ХІХ-от и почетокот на ХХ-от век, Скопje 2005, с. 23, бел. 23 / Vernacular architecture in the Soutwest Macedonia from the 19th and early 20th century, Skopje 2005, p. 23
  4. Цветкова, Бистра А. Село Смилево, Битолско в националнореволюционното движение, София 2015, с. 10 – 11
  5. Цветкова, Бистра А. Село Смилево, Битолско в националнореволюционното движение, София 2015, с. 12
  6. Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 180 – 181
  7. Цветкова, Бистра А. Село Смилево, Битолско в националнореволюционното движение, София 2015, с. 12 – 13, 31. Сред фамилиите, приемани през ХХ век като потомци на бърсяците, са Димовци, Коруновци, Толевци, Лозановци, Ристевци, Талевци, Търневци, Сековци и Темелковци.
  8. Константинов, Душко Хр. Таен јазик на смилевски печалбари. // Прилози I. Битола. с. 27.
  9. Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия, 1878 – 1913, София 1982, с. 70 – 71
  10. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 86 – 87.
  11. Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 25
  12. Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 114.
  13. Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 115.
  14. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 238.
  15. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 174 – 175. (на френски)
  16. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1933. с. 238.
  17. Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, с. 191 – 192
  18. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1943. с. 223.
  19. Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година. // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  20. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 2008-01-22