Смилево

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в Северна Македония. За квартала на Сандански, България, вижте Смилово.

Смилево
Смилево
— село —
Викиекспедиција Железник 257.jpg
North Macedonia relief location map.jpg
41.155° с. ш. 21.1111° и. д.
Смилево
Страна Flag of Macedonia.svg Северна Македония
Регион Пелагонийски
Община Демир Хисар
Географска област Гяваткол
Надм. височина 880 m
Население 321 души (2002)
Пощенски код 7202
МПС код BT
Смилево в Общомедия

Смѝлево (на македонска литературна норма: Смилево) е село в югозападния дял на Северна Македония, част от община Демир Хисар.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в крайната южна част на територията на община Демир Хисар, в югоизточните склонове на планината Бигла в областта Гяватокол. Селото е с надморска височина от 880 m. От пътя Демир ХисарБитоля селото е отдалечено на 9 km. Землището му е 16,4 km2, от които 1400 ha гори, 113 ha пасища и 104 ha обработваема земя.[1][2]

Смилево се дели на следните махали: Горна, Долна, Кецкари, Ковачи, Стара, Смилевци и Геневци.[3]

В Смилево има две църкви стари – „Свети Димитър“ и централната селска „Свети Георги“, както и гробищната „Свети Георги“ и параклисите „Света Неделя“ и „Света Петка“.[2] Край Смилево в Бигла е разположен Смилевският манастир „Свети Петър и Павел“, който дълги години е културно средище на околните села – Метимир, Боище, Гопеш. В края на XIX век манастирското училище е преместено в смилевската църква „Свети Георги“. Манастирът е възстановен в 80-те години на XX век.[2]

История[редактиране | редактиране на кода]

Смилево в началото на XX век

Най-ранните писмени сведения за Смилево са от османотурски данъчен регистър от 1468 година, според който то е разделено между двама господари. Селото наброява 68 домакинства плюс едно вдовишко домакинство и трима неженени. Един от жителите е свещеник, няколко са ковачи, а един е кожухар.[4]

Според протоколи на Битолския съд през 1608 година селото взима заем от 1500 акчета с лихва 225 акчета от вакъфа на Ахмед паша в Битоля. През същата година други четирима жители – Милко Дойчин и Степан, Михаил и Стоян Никле, взимат заем от 1000 акчета с лихва 15 акчета от същия вакъф.[5] В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Манастир (Битоля) от 1611 – 1612 година селото е отбелязано под името Исмилева само със 7 джизие ханета (домакинства).[6]

Селяни от Смилево в началото на XX век, фотография от архива на Стефанос Драгумис с надпис: „От дебърския Галичник до Смилево, жените носят такава носия“
Селянин от Смилево в 1905 година, фото: Братя Манаки

Смята се, че около средата на ХVІІІ век в Смилево се заселват около 600 семейства мияци, преселили се от Дебърско. Като първи преселници мияци се сочат Аврам Касотовски от Лазарополе, Ристе Граматиковски и други. Според преданията преди заселването на мияците селото е бърсяшко – известно като Старо Смилево, което било постепенно погълнато от новото мияшко село. Пришълците успяват да откупят селото от наследниците на бея, владеещ правото върху него. Новите заселници са предимно овцевъди.[7] Традиционно смилевчани се прехранват и с гурбет като зидари. През ХІХ и първата половина на ХХ век печалбарите най-често заминават в различни части на Македония и извън нея на тайфи (дружини). Смилевските зидари печалбари си имат таен говор.[8]

През 1879 година в Смилево се открива българско начално училище, включващо и забавачка, а през 1892 година – и девическо училище.[9] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Смилово (Smilovo) е посочено като в каза Ресен с 310 домакинства и 900 жители българи.[10]

Селото е в Битолска каза. През 90-те години на XIX век Васил Кънчов отбелязва, че жителите му са дюлгери и хлебари.[11]

„Отъ тука [Метимир] се възвихме къмъ западъ, изкачихме се по една стръмна височина и подъ нея бѣ разположено българското село Смилево, а на височината манастирътъ Св. Петръ. Мнозина отъ съпѫтницитѣ, на които дотегна дългия пѫть, се върнаха за Гопешъ, а ний слѣзохме надолѣ, за да посѣтимъ селото. То брои 400 кѫщи, всички твърдѣ хубави и повечето двуетажни.[12]

Изгледътъ на това село се различава отъ другитѣ български села въ равнината. Причината затова е тази, че жителитѣ на това село не се занимаватъ съ земледѣлие, а съ зидарство, — ходятъ всѣкѫдѣ и спечелватъ хубави пари. Каницъ ни разказва една басня, че само аромѫнетѣ, цинцаретѣ, сѫ способни зидари и че само тѣ могатъ да издигнатъ една кѫща безъ помощьта на дърводѣлци и желѣзари. Това може да е вѣрно за Сърбия, но за Македония сигорно не.

Добриятъ климатъ, заможностьта на хората и удобниятъ животъ въ Смилево сѫ спомогнали много за развитието на тѣлесната хубость. Азъ не съмъ виждалъ никога толкозъ хубави, прѣсни и пълни лица, както тува. Освѣнъ това, тука и носията е пълна съ вкусъ, даже и доста скѫпа, а не груба, както на българкитѣ.

Тази носия тука се състои отъ ленена риза, долния край на която е подвезанъ и достига до глезенитѣ. Върху нея се носи една по-дебела риза, която достига до колѣнѣ. Върху тѣхъ се носи едно кожухче, подшито съ бѣла агнешка кожа, а покрайщата обшито съ черни кожички. Това кожухче е най-блѣскавата часть на цѣлия костюмъ, защото цѣлата прѣдница е везана съ коприна, която работа изисква врѣме и умѣлость. Сѫщото старание е положено и за прѣстилката и кърпата на главата. Отъ темето назадъ по гърба висятъ двѣ дълги, широки и оплетени сплитки, а крѫглото и розово лице е забрадено съ много бѣла, като снѣгъ кърпа. За съжаление бѣ само това, че момичетата избѣгваха, щомъ се приближавахме. Ний успѣхме да изгледаме лица и дрехи само тогазъ, когато ни разведоха изъ много фамилии гостоприемни хора.“[13]

Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Смилево има 2200 души жители българи християни.[14]

В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Смилево има 2500 българи екзархисти и функционират основно и прогимназиално българско училище.[15]

След 1893 година жителите на Смилево се включват активно в борбата на ВМОРО и селото се превръща в един от главните опорни пунктове на организацията. Между 17 и 24 април 1903 година в Смилево се провежда Смилевският конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО. Основанията за избор на Смилево за място на конгреса Христо Силянов определя по следния начин:

Прикътано в гостоприемната Бигла и снабдено със здрави каменни сгради, то имаше всички преимущества, от гледище на сигурност и на удобства. Но нещо по-сигурно от стратегичните позиции на селото представляваха самите негови жители. Без преувеличение, смилевци спадат към най-хубавия физически тип и въплощават ония расови добродетели на македонската българщина, без които би бил немислим илинденския подвиг.[16]

По време на Илинденското въстание над Смилево се намира Главния щаб на въстаниците в Битолски окръг. От 22 юли до 14 август 1903 година селото е свободно. На 14 август турски войски влизат в Смилево и в продължение на три дни го разграбват, като го опожаряват, избиват 42-ма души, изнасилват повече от 40 жени.[17]

На 27 август 1906 година Смилево е нападнато от 180 души съединени гръцки андартски чети, между които четата на Константинос Гутас, и местни турци от селата Обедник, Рамна, Кажани, в резултат на което са убити 15 души, от които 3 жени, ранени са трима, а десетина къщи са напълно изгорени.[18]

В 1912 година Смилево е окупирано от сръбски войски по време на Балканската война и след Междусъюзническата е присъединено към Сърбия, от 1918 година Кралство Югославия.

Картичка на Смилевското братство „Даме Груев“ в София

След Втората световна война, през която селото за кратко е освободено и присъединено съм България, смилевчани масово мигрират към големите градове. В 1961 година селото има 1158 жители, а в 1994 година броят им се е намалил на 384 жители.[1] Според преброяването от 2002 година селото има 321 жители македонци.[19] В 1963 година в селото е изграден паметник на Даме Груев.[2] В Смилево работи ОУ „Даме Груев“.[2]

Националност Всичко
македонци 321
албанци 0
турци 0
роми 0
власи 0
сърби 0
бошняци 0
други 0

От 2004 година в селото работи Мемориален музей, посветен на Смилевския конгрес, който има и етнографска експозиция.[2]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Донка Ушлинова

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Смилево[неработеща препратка]
  2. а б в г д е Смилево. // Мој Роден Крај. Посетен на 17 август 2018.
  3. Намичев, Петар. Руралната архитектура во Jугозападна Македониjа од ХІХ-от и почетокот на ХХ-от век, Скопje 2005, с. 23, бел. 23 / Vernacular architecture in the Soutwest Macedonia from the 19th and early 20th century, Skopje 2005, p. 23
  4. Цветкова, Бистра А. Село Смилево, Битолско в националнореволюционното движение, София 2015, с. 10 – 11
  5. Цветкова, Бистра А. Село Смилево, Битолско в националнореволюционното движение, София 2015, с. 12
  6. Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 180 – 181
  7. Цветкова, Бистра А. Село Смилево, Битолско в националнореволюционното движение, София 2015, с. 12 – 13, 31. Сред фамилиите, приемани през ХХ век като потомци на бърсяците, са Димовци, Коруновци, Толевци, Лозановци, Ристевци, Талевци, Търневци, Сековци и Темелковци.
  8. Константинов, Душко Хр. Таен јазик на смилевски печалбари. // Прилози I. Битола. с. 27.
  9. Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия, 1878 – 1913, София 1982, с. 70 – 71
  10. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 86 – 87.
  11. Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 25
  12. Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 114.
  13. Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 115.
  14. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 238.
  15. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 174 – 175. (на френски)
  16. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1933. с. 238.
  17. Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, с. 191 – 192
  18. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1943. с. 223.
  19. „Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови“, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен 15 септември 2008 
     Портал „Македония“         Портал „Македония