Лазарополе
| Лазарополе Лазарополе | |
| — село — | |
 Панорама на Лазарополе | |
  Лазарополе | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Положки |
| Община | Маврово и Ростуше |
| Географска област | Долна река |
| Надм. височина | 1350 m |
| Население | 0 души (2007) |
| Пощенски код | 1250 |
| Лазарополе в Общомедия | |
Лазаро̀поле (на македонска литературна норма: Лазарополе) е село в западната част на Северна Македония, в община Маврово и Ростуше, без постоянно население.
География[редактиране | редактиране на кода]
Лазарополе се намира на 1350 метра надморска височина в планината Бистра и е едно от най-високо разположените населени места в Северна Македония и на Балканите. През селото тече река Лазаровска, която преди да наближи селото изчезва под земята. Лазарополе е разположено сред обширни ливади и е обградено от дъбови и букови гори.
До Лазарополе се стига по път през пролома на река Радика, където се намира манастирът от XI век „Свети Йоан Бигорски“.
Климат[редактиране | редактиране на кода]
През 1948 година в Лазарополе е основана метеорологична станция, която е най-главната синоптична станция в Северна Македония. Климатът в Лазарополе е с къси и свежи лета и студени зими. Най-ниска температура е регистрирана през 1954 година -23 °C, а най-висока +31,5 °C – през 1965 година. Първият мраз се появява в началото на октомври, а истински мразовитите дни са общо 134. Температурите над 5 °C започват от средата на април и продължават до началото на ноември. Лазарополе е под снежна покривка средно 92 дни, а има средно 80 слънчеви дни в годината.
Произход на името[редактиране | редактиране на кода]
Съществува легендата за възникване на името Лазарополе: след някаква локална война турски еничари опустошават мияшките села. Когато наближават Главино село, стражата, поставена на скалите в местността Соколица, съобщава на селяните за наближаващата опасност. Те се скриват в близката, известна само на тях голяма пещера, където са се криели и преди това. Някой обаче ги издава и еничарите запалват влажно сено на входа, за да задушат селяните. Само един от тях, на име Лазар, се спасил и основал ново село, което носи неговото име – Лазарополе.
Д-р Блаже Смилевски, известен публицист и историограф на Лазарополе, предлага етимологично обяснение: името на селото произлиза от старославянската дума лазоръ, която означава голямо пространство, прочистено от гора. Коренните жители на селото се наричат лазоровци и изговарят името му Лазорополе.
История[редактиране | редактиране на кода]
Лазарополе се споменава за пръв път в исторически документ от втората половина на XV век – Кондиката (книгата на дарителите) на Слепченския манастир. През 1582 година Лазарополе се среща в документ от преброяване, където е споменато като село на дервенджии с 60 домакинства и 44 неженени християни, което спада към вилаетa Река, Дебърска кааза и носи на своя спахия годишен приход от 3000 акчета. Задачата на дервенджиите била да охраняват близкия път през прохода от Кичево за Дебър от банди, които ограбват керваните и пътниците.
В средата на XIX век в Лазарополе има 250 къщи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година Лазарово поле (Lazarovo Polé) е посочено като село с 300 домакинства с 1010 жители българи.[1] През 1889 година населението на селото наброява 1278 жители.[2]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. селото е населявано от 2640 жители, всички българи.[3] През есента на 1900 година албанския разбойник Рамдук със 110 души чета напада Лазарополе в отговор на убийството на Абдураман бей от Дебър от четата на Дуко Тасев. Убити са кметът на селото и шест други души.[4]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Лазарополе е чисто българско село в Реканската каза на Дебърския санджак с 413 къщи.[5]
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Лазарополе има 3304 българи екзархисти и в селото функционира българско училище.[6] Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки обаче в 1904 година в Лазарополе има 35 сръбски къщи.[7] По това време в селото функционира и сръбско училище, отворено пет години по-рано. Български учители са Н. Попов, К. Хаджитеофилов и И. Иванов.[8]
В 1909 година вестник „Дебърски глас“ пише:
| „ | Село Лазарополе (Река), Дебърско е едно от най-големите села подир Галичник в Дебърския край. То е чисто българско. Тук винаги е царувал сговор между селяните. То е водило юначна борба против фанариотството, от това село е трагично загиналият Х. п. Теофил, пръв български екзархийски наместник в гр. Дебър, убит под село Долно Мелничани от собствените сеймени, подкупени от тогавашния гръцки владика Антим.
В последно време и сръбската пропаганда, при всичките си усилия и харчене безогледно на сръбско злато, не можа да успее. Само две-три семейства се подадоха на сръбската съблазан. За честта на лазарополци други не си продадоха честта за пари.[9] |
“ |
В 1910 година главен български учител в селото е Дамче Йосифов, а негов помощник Павел Теодосиев,[10] завършил Цариградската българска семинария и по-късно български архиерейски наместник в Галичник.[11] Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Лазарополе има 427 български екзархийски и 3 патриаршистки къщи (от 1901 г.). В селото работи сръбско училище с 1 учител и 7 ученици.[12]
При избухването на Балканската война в 1912 година 104 души от Лазарополе се записват доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]
В 1912 година по време на Балканската война в Лазарополе влизат сръбски войски. Сръбското преброяване показва 2435 жители.[14] След Междусъюзническата война селото попада в Сърбия. В 1915 година е освободено от българската армия по време на Първата световна война и според български данни в 1916 година има 1809 жители.[14] След загубата на Първата световна война от България селото е върнато на Сърбия и влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци.
На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Лазарополе като българско село.[15]
След разгрома на Югославия от Нацистка Германия през пролетта на 1941 година Лазарополе попада в администрираната от италианците зона на Македония и е присъединено към Албания. През есента на 1943 година въоръжени албански отряди използват като повод комунистическата активност в района и нападат редица мияшки села. При нападението си на 2 октомври 1943 г. те ограбват Лазарополе и поставят ултиматум на населението да се изсели. Въпреки съпротивата на комунистическите активисти, огромната част от жителите на селото — около 300 семейства, се изселва в зоната, администрирана от българските власти — Прилеп, Битоля, Охрид, Скопие и другаде. По-късно част от жителите се връщат, но според преброяването от 1948 година населението на селото е едва 792 жители, през 1953 година – 962 жители, през 1961 година – 720 жители, през 1981 година – 9 жители, през 1991 година – 1, а днес в Лазарополе през зимния период има само двама платени пазачи, които охраняват напълно празно село.
През 1832 година в Лазарополе започва строеж на църква, чийто ктитор е Гюрчин Кокале. Църквата се строи без разрешение 6 години, до 1838 година, когато Гюрчин Кокале отива на аудиенция при султана, от когото получава ферман за построяване на църквата.[16] През 1841 църквата Свети Георги е завършена и осветена. Стенописите са изработени от много зографи, сред които и зограф Михаил, пазарен и доведен чак от Света Гора, който обаче поради неморално поведение бива заменен от Дичо Зограф от Тресонче. Камбанарията е завършена през 1857 година, като дар от сина на Гюрчин Кокале, Дамян.
През XIX век Лазарополе се включва в църковно-просветните движения в тези краища. Роденият в Лазарополе зографски архимандрит Анатолий през първата половина на XIX в. е изпратен с мисия в Санкт Петербург, където е назначен за възпитател в императорския дворец, а друг духовник от Лазарополе — Иларион, е игумен на Каприянския манастир след 1838 година и на Зографския манастир в Света Гора между 1849 и 1855 година.[17]
Първото училище в мияшкия край е изградено в Лазарополе през 1841 година до църквата. Основното училище и гимназията в Лазарополе съществуват до края на 70-те години на XX век.
Поминък в миналото[редактиране | редактиране на кода]
Животновъдство[редактиране | редактиране на кода]
В Лазарополе основен поминък бил животновъдството. От добитъка мияците произвеждали вълна, месо, мляко и млечни продукти не само за своите нужди, а за продажба. Всяко семейство, дори и най-бедното, разполагало с няколко овце и кон. В началото на XX век в Бистра планина имало стотици хиляди овце, а само в Лазарополе имало 1400 крави. Най-малко десетима лазарополци имали по 7000 овце.
След Втората световна война в селото е основан кооператив, с който е поставен край на частното животновъдство в Лазарополе. Това ускорява изселването на лазарополци в градовете, най-често в Дебър и Скопие, но и в чужбина.
Печалбарство[редактиране | редактиране на кода]
Печалбарството се смятало за специфичен вид поминък. Лазоровци наричали печалбарите тугьоземяни (чуждоземци = гурбетчии), а занаятчиите, които оставали да работят в селото и околността — домашари. На печалбарство заминавали през есента, а се връщали преди Илинден. Печалбарите най-често заминавали на тайфи (дружини), а най-известни тайфи на лазарополците били резбарите, зографите и зидарите.
Лазарополе туристическо селище[редактиране | редактиране на кода]
След изселването на жителите на Лазарополе то остава да съществува. Кооперативът продължава да работи, отглежда 7000 овце, за които се грижат наети овчари. Освен това, кооперативът поддържа две почивни станции и хлебопекарна. В Лазарополе има кафене и супермаркет, който обслужва цялото село.
Днес в Лазарополе основни проблеми са отдалечеността от главните магистрални пътища, лошото снабдяване на селището, ретранслатор само за двете програми на македонската телевизия. Обаче в края на 1990 година в Лазарополе е изградена поща с автоматична телефонна централа с около 150 телефонни номера.
През летния сезон Лазарополе е оживено. Сега в него има над 300 обновени къщи, макар че все още се виждат и изоставени и полуразрушени къщи. Обаче повечето лазарополци се връщат и ремонтират или построяват наново къщите си. В Лазарополе се плащат комунални такси и ток, а водата е безплатна.
Природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
По течението на река Гарска река, на югозапад от връх Църн връв (1501 м), близо до Лазарополе, е разположена защитена местност с диви кестени (Aesculus hypocastanum) с площ около 2 ха. Защитени са както отделни дървета, така и по-големи и по-малки групи растения.
Личности[редактиране | редактиране на кода]
Сред видните Лазарополци е Анатолий Зографски (? – 1848), български възрожденски духовник, архимандрит на Зографския манастир. Друг виден духовник от селото е Теофил Аврамов (1851 – 1884), езкархийски наместник в Дебър. Кипро Симоновски (1873 – 1938) и Павел Караасанов (1869 – 1905) са дейци на ВМОРО. Анатоли Дамяновски (1928 – 1996) е югославски политик, а Александър Христовски (1933 – 2000) и Анте Поповски (1931 – 2003) са писатели от Северна Македония.
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Арнаудов, Н. Таен терзийски език (в с. Лазарово-поле, Дебърско) – СбНУ 22 – 23, 1906 – 1907.
- Видоески, Божидар. Лазарополе (Общеславянский лингвистический атлас 90). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora ubuhvačenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, стр. 631 – 638.
- Трайчевъ, Георги. Книга за мияцитѣ (историко-географски очеркъ). София, Печатница П. Глушковъ, 1941.
- Д-р Матковски, Александар. „Ѓурчин Кокалески“, Скопје, 1959
- Смилевски, Блаже. „Срцепис за Лазарополе“, Куманово, 1995.
- Смилевски, Блаже. „Црквата „Св. Ѓорѓија“ во Лазарополе“, Куманово, 1997.
- Шошкоски, Сотир. Попоски, Васко. „Лазарополе во подалечното и поблиско минато“, Скопие, 2003.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Планински рай в Македония Архив на оригинала от 2004-08-28 в Wayback Machine., сп. „Форум“, бр. 113
- Николов, Тома. Спомени, глава за Лазарополе
- Исая Р. Мажовски. Възпоминания, София, 1922 г., 56 с.
- „Сборник от старо - народни умотворения из Дебърско, Кичевско и Охридско“, Солун, 1895 г.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 174 – 175.
- ↑ Смилевски, Блаже. „Срцепис за Лазарополе“, Куманово, 1995, стр. 28.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 263.
- ↑ Спомени на Георги Попхристов
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 48. (на македонска литературна норма)
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 184-185. (на френски)
- ↑ Доклад на митрополит Поликарп, 25 февруари 1904 г., сканиран от Македонския държавен архив
- ↑ Гръцката и сръбски пропаганди в Македония (краят на ХІХ – началото на ХХ век). Нови документи. Съставили Величко Георгиев и Стайко Трифонов, София 1995, с. 331.
- ↑ Дебърски глас, година 1, брой 12, 21 юни 1909, стр. 1.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 26, 20 октомври 1910, стр. 4.
- ↑ Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 425.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 858.
- ↑ а б Смилевски, Блаже. „Срцепис за Лазарополе“, Куманово, 1995, стр. 29
- ↑ Селищев, Афанасий. „Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии“. - София, 1929.
- ↑ Матковски, Aleskandar. „Ѓурчин Кокалески“, Скопје, 1959, стр. 143-144.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 285.
| |||||||||||
