Направо към съдържанието

Дичо Зограф

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Кръстев.
Дичо Зограф
български иконописец
Писмо до Стефан Веркович в което зографът се е подписал като българин.
Писмо до Стефан Веркович в което зографът се е подписал като българин.[2]
Роден
Починал
1872 г. (52 г.)
Семейство
БащаКръсте Дичов
Дичо Зограф в Общомедия

Димитър (Дичо) Кръстев (Кръстевич) Дичов, известен най-често като Дичо Зограф, е български иконописец,[3] виден представител на Дебърската художествена школа.[4][5][6] Дичо Зограф предпочита кавалетната живопис[7] и е един от най-плодотворните зографи на Българското възраждане – огромно количество красиви икони и фрески са разпръснати из Драмско, Охридско,[8] Сярско, Кумановско, Воденско, Видинско, Кулско, Ломско, Скопско и Албания.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]
Първото дело на Дичо Зограф – „Света Богородица Пантонхара“, 1844 година, от „Свети Йоан Богослов Канео“, днес в Охридската галерия за икони, темпера, гипсен грунд на дъска, 57 х 41 х 4 cm

Роден е в голямото мияшко село Тресонче, Дебърско, през март 1819 година според собствените му бележки. Жени се на 1 юли 1839 година.[6] Честите подписи на Дичо позволяват добре да се проследи творческият му път.[6] Предполага се, че учи дърворезба при баща си, зографа Кръсте Дичов Перков,[7] а после при зографите Михаил Анагност от Самарина и сина му Димитър – монах Данаил в Драмско.

Първите дела на Димитър Кръстев са по беломорското крайбрежие[4] и иконите в църквата „Свети Георги“ от 1841 година в съседната на Тресонче мияшка паланка Лазарополе.[7][9][4] Иконите в църквата в Лазарополе обаче са подписани „Дичо Перкоски“ и идентификацията с Дичо Зограф все още е нестабилна,[4][6] както и не е сигурна работата му по беломорското крайбрежие.[6] Първото със сигурност известно дело на Дичо Зограф е иконата на Света Богородица Пантонхара (Радост за всички) от църквата „Свети Йоан Богослов Канео“ в Охрид, подписана и датирана в 1844 година.[4] Именно тази икона показва силно влияние на Михаил Анагност и Димитър Самарински.[6][10]

В 1844 и 1845 година Дичо работи за църквите в родния си край – за „Въведение Богородично“ в Росоки,[6][4] където изработва престолните икони от иконостаса.[6] Дичо изработва иконите „Иисус Христос Цар и Велик архиерей“, „Свети Йоан Предтеча“, подписани и датирани в 1844 година, и „Света Богородица Одигитрия“, подписана и датирана в 1845 година.[6] Едни от ранните икони на Дичо Зограф – от 1844 година, са открити в църквата „Света Неделя“ в Дебрене, Мелнишко.[11] След това работи в „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче, където се връща няколко пъти до 1854 година.[6][4] Изписването на престолните икони започва в 1845 година, когато датира и подписва иконите „Света Богородица Одигитрия“, „Иисус Христос Вседържител“, „Свети Йоан Предтеча“ и „Събор на Светите Апостоли“. На следната 1846 година изработва иконите „Свети Николай Чудотворец“, „Свети Трима Йерарси“ и „Свети Атанасий“.[6] Престолните икони за този храм са едни от най-впечатляващите му дела.[6] От 1845 година е подписаната и датирана икона на Въведение Богородично от едноименната църква „Въведение Богородично“ в Ябланица, Стружко.[4]

В Скопско

[редактиране | редактиране на кода]
Ерминия на Дичо Зограф от Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“. Лист 176а с описание на сцената „Слизане в Ада“, 1844 г.[12]

Осемнадесет години Дичо работи в Скопско,[7] като работата му започва непосредствено след края на кървавото Албанско въстание на Дервиш Цара.[6] Първото известно дело на Дичо в Скопско е обновяването на иконостаса на църквата „Свети Спас“ в Кучевища – важен духовен център на региона. При пожар от 1983 година по-голямата част от иконите му обаче изгарят, като е запазена олтарната врата на протезиса, на която е нарисуван Архангел Михаил, който отнема душата на богатия, подписана и датирана 30 ноември 1845 година.[6][4] Изображението се отличава с изискан рисунък и сложна композиция.[6] Запазени са и по-малки празнични икони, които не са подписани: „Рождество Христово“, „Кръщене Христово“, „Влизане в Ерусалим“ и „Свети Петър“, за които без съмнение може да се твърди, че са дела на Дичо Зограф. Те днес се пазят в протезиса на храма.[4]

След това Дичо в края на 1845 – началото на 1846 и отново в 1847 година работи в „Свети Георги“ в Баняне.[13] Ктиторският надпис над западната врата от притвора към наоса дава дата на завършване 5 декември 1846 година.[4] За храма Дичо изписва иконите на целия иконостас и цялата нова живопис на храма – на източната стена на притвора. На иконостаса има четири престолни икони: „Иисус Христос Вседържител“, „Света Богородица с Христос“, подписана и датирана 1845, „Свети Йоан Предтеча“ и „Архангел Михаил“.[4] Парапетните плочи са декорирани с флорални елементи. Дичово дело са и царските двери, 15-те апостолски икони, 15-те празнични икони и кръстът над иконостаса. На стената в притвора са запазени пет стенописни изображения: „Свети Георги“, „Света Богородица с Христос“, „Иисус Христос Вседържител“, „Свети Йоан Предтеча“ и „Свети Димитър“, а под тях имитации на парапетни плочи, на които са изписани кантароси с цвете и комплексната композиция на Страшния съд, за която в литературата има спор дали е Дичово дело. Макар да е единствен открит досета пример за подобен тип стенопис от Дичо Зограф, стилистичните характеристики и иконографското решение на композицията навеждат на неговото авторство.[4][6]

В 1846 година след „Свети Георги“ Дичо продължава работа в манастирската църква „Свети Илия Горни“, над селото Баняне. На парапетната плоча на иконостаса под престолната икона на Иисус Христос Вседържител, подписана и датирана 1846, има надпис, който осведомява за обновяването на иконостаса от страна на Дичо Зограф. Негови са и осемте апостолски икони.[4]

Иконостасът на манастирската църква „Свети Никита“ с престолните икони „Иисус Христос Вседържител“ и „Богородица с Христос“ и двете подписани и датирани 20 декември 1846 г.

В края на 1846 година и началото на 1847 година Дичо Зограф работи иконите за целия иконостас и стенописите в купола и наоса на манастирската църква „Свети Никита“ край село Горняне. За иконостаса прави престолните икони „Иисус Христос Вседържител“, „Богородица с Христос“ и двете подписани и датирани 20 декември 1846 година; „Свети Йоан Предтеча“, „Свети Никита“, подписана и датирана 15 февруари 1847 година.; „Архангел Михаил“, неподписана, но с имената на ктиторите и датирана 1847 година; „Коронясване на Богородица“, също недописана, но очевидно Дичово дело. Иконата на Свети Георги и Свети Димитър, подписана от Дичо и датирана 13 април 1856 година, подпряна на долната част на иконостаса, вероятно е от иконостаса от църквата „Света Троица“ в село Чучер.[4]

Дичо в църквата „Свети Никита“ изработва и царските двери, апостолските икони, като например иконата с на Апостол Яков, празничните икони, сред които и „Отсичане на главата на Свети Йоан Кръстител“, кръста над иконостаса и малката икона „Света Богородица с Христос и светци“. Дичо изписва наново сцената „Божествената литургия с Иисус Христос Вседържител“ в темето на купола на наоса, запазвайки инкарната и линията на формите на по-старите майстори. Композицията се приписва на Дичо Зограф по стилистичните характеристики и след сравнение с останалите примери на „Божествена литургия“, изписани от Дичо за други църкви. В нишата на южната фасада, вляво от входа на църквата са запазени повредени части от Дичови стенописи на патрона на храма Свети Николай на кон.[4]

В Западна Македония

[редактиране | редактиране на кода]
Фреска на светите апостоли Петър и Павел от „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче с подпис „Зѡграфъ Дичо Крьстевічъ“
Фреска на Чумата, вързана от свети Харалампий от „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче

След Скопско в 1848 година Дичо Зограф се прехвърля да работи в църквите в Реканския и Гостиварския край. За манастирската църква в Бигорския манастир изписва кивота за мощи[4][6] според кивота за мощи на Михаил Анагност и Димитър, изписан за същата църква в 1833 година.[6] В църквата „Свети Архангел Михаил“ в село Битуше изписва престолните икони за иконостаса и няколко медальона със светци на долния дял от свода на наоса.[4][6] Подписва се на престолните икони на Свети Никола, Свети Илия, Свети Георги, Св. св. Модест и Спиридон и Свети Димитър.[6] В църквата „Свети Георги“ в село Райчица работи дълго време върху стенописите. В 1848 година работи в централния дял от наоса, а в пространството на вътрешния травей със сляпа калота – в 1849 година. Според запазения надпис от външната страна над входа, работата е завършена в 1852 година.[6]

В църквата „Света Богородица“ в село Вапа в 1848 – 1849 година изписва престолните иконите за иконостаса.[6][4] Празничните икони от този иконостас са работени в периода от 1851 до 1853 година.[6]

Повторно в храма „Свети апостоли Петър и Павел“ в Тресонче изписва светците покровители в цял ръст и с модел на църква в ръцете в нишата над входната врата. Според надписа композицията е завършена на 27 май 1849 година. Празничните икони от иконостаса ги работи в периода от 1847 до 1849 година. В 1851 година прави царските двери с Благовещение и пророците Давид и Соломон, а в 1853 година на южната врата на иконостаса изписва Свети Харалампий и вързаната чума. Художествената декорация на иконостаса е монохромна – от сивосини до интензивно сини тонове. В същия стил и тоналност Дичо Зограф декорира цялата вътрешност на храма. Иконостасът и декорацията са завършени окончателно в 1854 година.[6]

Междувременно отново в Бигорския манастир в мъжката трапезария изписва портрета на митрополит Мелетий Дебърски,[4][6] датиран 16 юни 1849 година.[6] В църквата „Свети Никола“ в село Кичиница изработва иконостасните икони.[4][6] След Кичиница Дичо работи в храма „Свети Ахил Лариски“ в село Требище. След завършването на работата по живописта – 8 юни 1850 година, Дичо започва изработката на иконите за иконостаса, който е завършен едва в 1861 година, когато Дичо изписва певницата и го декорира. В иконостаса са вградени икони, работени в периода от 1849 до 1861 година.[6][4] На иконите са изписани тропари – рядко срещано явление, характерно за Дичото творчество.[14]

Повторно се връща в Росоки в 1850 година, в храма „Въведение Богородично“, където изработва празничните икони за иконостаса и стенописа „Въведение Богородично“ в нишата над входната врата. За това свидетелства ктиторският надпис над южния вход.[6] За този храм получава поръчки чак до 1854 година,[6][4] между които се отличава иконата на Богородица с Иисус и седемте допоясни изображения на светци в долния дял от 1851 година и Свети Харалампий от вратата на дяконикона, подписана и датирана март 1852 година.[6]

В периода 1849 – 1853 година Дичо Зограф работи в Стружко, където изработва на няколко пъти иконите за иконостаса в църквата „Свети Атанасий“ в село Селци. След това изработва иконата на Света Богородица в църквата „Свети Никола“ в село Вевчани, подписана и датирана 1849 година. В 1850 година рисува иконата „Рождество Богородично“ за църквата „Света Богородица“ в село Дренок.[4]

Дичо Зограф завършва и работата по живописта в олтарното пространство на Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“. Иконите за иконостаса ги изписва в дълъг период. Престолните икони са от 1853 година, когато е датирана „Иисус Христос Вседържител“, до 1864 година, когато са датирани „Свети Никола и Свети Спиридон“ и „Свети Георги и Свети Димитър“. Половината от празничните икони са от 1848 и 1849 година. Те вероятно са били за друга църква, но поради голямата поръчка са използвани за този иконостас. Останалите празнични икони са от 1864 година, когато са изработени и иконите на апостолите и евангелистите с дейсисната композиция.[6][15]

В Скопско

[редактиране | редактиране на кода]

В 1850 – 1851 година Дичо Зограф е извикан обратно в Скопско и изписва престолните икони, царските двери, празничните икони, иконите от Чина и кръста на иконостаса в новоиздигнатия манастир „Свето Благовещение Богородично“ над Баняне и Горняне.[6][4] В същата година изписва няколко по-малки икони за скопските църкви, като иконата на Свети Тома за църквата „Свети Спас“, подписана и датирана 20 декември 1851 година. 5 март 1851 година е датирана и подписана иконата Света Богородица с Иисус Христос и други светители от църквата „Света Богородица Каменско“.[4][6]

Иконостасът на църквата „Свети Димитър“ във Вълковия

В 1852 година изписва иконостаса в църквата „Свети Димитър“ във Вълковия. Заедно с тайфата си изписва парапетните плочи, престолните икони, над тях ангелските глави в лунетите и празничните икони. Подписва и датира април 1852 година иконата на Света Богородица Одигитрия.[6][4] На следната 1853 година изписва престолните икони за Любанския манастир „Свети Никола“.[6][4]

В 1854 година рисува иконите на църквата „Свети Спас“ в Црешево.[15] Иконописният ансамбъл на този храм, заедно с този в „Свети Никола“ в Глуво и „Свети Георги“ в Баняне, е един от най-хубавите и най-богатите от Дичовото творчество в Скопско. Негови са петте престолни икони: на Иисус Христос Вседържител, подписана и датирана 1854 година, на Света Богородица с Христос, подписана и датирана 6 ноември 1854 година, на Свети Йоан Предтеча, неподписана, на Свети Димитър, датирана 1854 година и на Света Петка, подписана и датирана 1854 година. Изписва и царските двери и олтарната врата от протезиса със сцената „Архангел Михаил взема душата на богатия“. На върха на вратата на отворен свитък е изписан тропар и има подпис и дата 1854 година, в долния дял на вратата също има Дичовите инициали, годината и имената на дарителите. Негови дела се и 15-те икони с апостолите и Дейсиса, 10-те празнични икони и кръстът над иконостаса с Христовото Разпятие, Света Богородица и Свети Йоан Кръстител.[4] Макар и неподписани съдейки по стила и типа светци, Дичо изписва и малките целувателни икони от иконостаса.[6]

Дичо е автор на много икони от скопската църква „Свети Спас“ – „Архангелски събор“, „Свети Филип“, „Света Параскева“ и „Свети Арсений“, датирани 1854 година, както и на светците Симеон Стълпник, Арсений Велики, Авксентий, Орест, Евстатий, Евгений и Мардарий, Кирил и Методий, Владимир и Юлита, Прокопий, Меркурий и Екатерина, пророк Данаил, Трифон и архиерей Стефан, Йоан Лествичник и апостол Варнава, Възнесение Христово, Слизане на Христос в ада.[15][6][4] От същата година е и портретът на йеромонах Самуил от манастира Трескавец.[16][6][4]

В 1855 година работи в църквата „Свети Никола“ в Глуво.[15] Изписва иконите от иконостаса и полуцилиндричния свод в притвора. Дичо се подписва накрая на ктиторския надпис и оставя дата 1855 година. Десетте престолни икони са „Иисус Христос Вседържител“, подписана, „Света Богородица с Христос“, подписана, „Свети Йоан Предтеча“, „Свети Никола“, подписана и датирана и неподписаните „Свети Архангел Михаил“, „Свети Атанасий Александрийски“, „Свети Георги и Свети Димитър“, „Коронясване на Богородица“, „Свети Харалампий“ и „Света Петка“. Негови са и царските двери, 12-те апостолски и 12-те празнични икони, между които е и иконата на Христовото Възкресение и кръстът над иконостаса с Разпятието Христово. Малките целувателни икони на иконостаса вероятно са дело на помощниците му. Стенописите са силно повредени, тъй като са с лоша подложка. Запазена е сцената на Иисус Христос Вседържител на тавана, а от лявата и дясната му страна има фронтални изображения на по четирима пророци. Над главата на Иисус е композицията Възкресение Христово. Под фигурите на пророците е изписана молитва и на края годината 1855.[4]

В същата година Дичо работи и престолните икони в църквата „Свети Никола“ в Маврово.[6][4] На следната 1856 година работи в храма „Света Троица“ в село Чучер. Дичо е автор на всички престолни икони и на кръста над иконостаса със Света Богородица, Разпънатия Христос в средата и Йоан Кръстител, а според надпис, стоял до входната врата на старата църква завършва и живописта на 29 октомври 1856 година.[6][4] След разрушаването на храма е запазен кръстът на иконостаса и престолните икони на Иисус Христос Вседържител, Богородица с Христос, Свети Йоан Предтеча, Свети Никола, Свети Атанасий Александрийски, Коронясване на Света Богородица, Свети Архангел Михаил, Свети Харалампий и Света Петка. На първите шест икони има зле запазени надписи с дарителите и част от Дичовия подпис, а последните три макар и неподписани без съмнение са негово дело.[4]

Икона на Света Богородица Сладколюбеща от Дичо Зограф от Забелския манастир

В 1856 година Дичо Зограф рисува големите олтарни икони за „Свети Никола“ в Куманово – „Свети Спиридон“, „Света Богородица“, „Иисус Христос“, „Свети Йоан Кръстител“. През февруари на следната 1857 година изписва за същата църква иконите на Свети Димитър и Свети Георги.[15] В същата 1857 година изработва иконостасните икони за Забелския манастир край Старо Нагоричане.[6][4]

От същата 1856 година има негова икона на Свети Тома в Неготин, Сърбия,[17] която по-късно изчезва.[18] В неготинската катедрала „Света Троица“ има негова икона на Света Богородица с Христос.[19]

След Кумановско се връща в Скопско и през април 1857 година изписва иконите за вече несъществуващата църква „Свети Никола“ в Долно Водно,[6][4] като тези на Архангел Михаил, Свети Никола, Христос и Света Богородица са подписани.[15] В същата 1857 година изписва и подписва осем икони за църквата „Света Богородица“ в Скопие, между които Свети Иван Рилски и Свети Прохор Пчински.[15] За този храм работи и в 1860 година, като от тези му дела се отличават царските двери с композицията „Благовещение“, дарена от Йован Манойлович. При пожара в църквата от 1944 година следите на повечето от тези икони са изгубени.[4]

Отново в 1857 година изписва две престолни икони на Света Богородица с Христос и Иисус Христос Вседържител за иконостаса в църквата „Свети Илия“ в село Кадино, подписани и датирани 20 април 1857 година.[6][4]

В края на 1857[4] и 1858 година[15] Дичо изпълнява голяма поръчка за църквата „Свети Спас“ в Драчево. За иконостаса на този храм Дичо изписва Архангел Михаил на олтарната врата на протезиса, престолната икона с изображението на Свети Харалампий и празничната икона Възнесение Христово, подписана и датирана 26 ноември 1857 година.[4] Останалите престолни и празнични икони и иконите с апостолите вероятно са дело на Дичовите сътрудници. В храма има около петдесет по-малки икони, изписани от Дичо Зограф,[4][6] ценни поради богатия си иконографски репертоар.[6]

В 1858 година Дичо Зограф изписва за църквата „Света Троица“ в Гумендже иконите на Света Троица, Свети Йоан Кръстител, Свети Георги и Успение.[20] Иконите за тази църква вероятно са работени в скопското ателие на Дичо.[4] В 1859 година Дичо работи за църквата „Света Марина“ в гостиварското село Зубовце, като подписва и датира престолната икона на светицата покровителка.[4][6] В същата година е изработен и иконостасът в църквата „Света Петка“ в Гостивар, където Дичо изписва престолните икони, работени няколко години по-рано от 1853 до 1856 година.[4][6]

От ноември 1859 до март 1860 година[4] рисува едни от най-големите си икони в църквата „Света Троица“ във Враня.[20] Във Враня Дичо изписва престолните, празничните, апостолските и целувателните икони, като царските двери, иконите на плат и Разпятието са на други иконописци.[21] Иконите във Враня показват добър композиционен усет, имат богата колоритна хармония с обилна употреба на злато, сложен охров на лицата с леки зеленикави сенки, изпълнени са с вкус и висока техника.[20] По иконите във вранската църква има тропари.[14] От 1860 година е и престолната икона на Иисус Христос Вседържител от „Свети Никола“ в Бърчево.[4]

„Света Богородица с Христос и светци“, 1860 година, от „Св. св. Константин и Елена“, днес в Музея на град Скопие[22]
„Свети Стефан и Свети Никола“, 1861 година, „Свети Пантелеймон“, днес в Музея на град Скопие[23]

След Враня се връща в Скопие, работи в „Света Богородица“ и след това изписва две икони за „Св. св. Константин и Елена“ – Богородица с Христос и светци, подписана и датирана 2 декември 1860 година, и Въведение на Богородица и светци, подписана и датирана 14 февруари 1861 година.[4] На 23 март 1861 година завършва последното си дело в Скопско – иконата на Свети Никола и Свети Стефан в „Свети Пантелеймон“ в Горно Нерези.[4][6][20]

В Охридско и Стружко

[редактиране | редактиране на кода]

От 1862 година Дичо работи в Охридско няколко години. В същата година обновява иконостаса на църквата „Свети Никола Геракомия“.[20][6] Подписва и датира иконата на Христос Вседържител и царските двери.[6] Негова е и живописта в сводовете на северния и южния кораб и трите слепи купола.[24]

От Дичо Зограф са и частично запазените две стенописни сцени на западната страна на наоса на църквата „Света Богородица Челница“.[20][24][6] Стенописите са с по-слаби качества от тези на Дичовите икони. От образите са запазени само Св. св. Кирил и Методий, а останалите са пейзажи и други.[20] Според надписа живописта е завършена на 20 ноември 1862 година.[6] Същата 1862 година Дичо работи и в храма „Свети Архангел Михаил“ в село Ташмарунища, където подписва иконите на Свети Йоан Предтеча и Архангел Михаил.[6][4]

От 1862 година са и няколко икони на Дичо Зограф в „Света Богородица Перивлепта“ („Свети Климент“) – „Кръщение Христово“, кръстът с разпятието, Богородица и Йоан. В църквата Дичо работи и през следващите години – иконите на Свети Климент и Св. св. Кирил и Методий на входа са от 1863 година, Възкресение – от 1864 година. На иконостаса има надпис с дата 1866 година, който обозначава, че Дичо е рисувал големите табла под иконостасните икони.[25] На таблата са композициите Лествици Яковлеви, Гостоприемството Аврамово и Изгарянето на Содом и Гомор.[6] В 1863 година завършва живописта в „Света Богородица Каменско“.[6][4] Рисува в „Големи Свети Врачи“[4] и иконостаса в „Свети Никола“ в Долна Влашка махала.[6][4] В „Света Богородица Болничка“ има три Дичови икони – първата на Екатерина, Параскева, Йоан и Матрона, втората на Василий Велики, Йоан Златоуст и Григорий Богослов и третата на Кирил и Юлита, Климент, Владимир, Архангел Михаил, Йоаким и Ана, Еразъм и Стилиян. Първите две са подписани и датирани 1864 година и са технически отлично изпълнени[25] със забележителен колорит.[26]

„Света Богородица с Младенеца“, икона от „Св. св. Петър и Павел“ в Кула, 1863 г.
„Рождество Христово“, икона от Видинската митрополия, 1865 г.

Дичо при престоя си в Охрид получава и частни поръчки – флоралната декорация – кантарос с цвете в нишата на приемната на Робевата къща от 1862 година, както и иконата със Седмочислениците със Свети Еразъм и Свети Йоан Владимир от декември същата година, по поръчка на Фотияна Робева.[4][6] За братя Пърличеви в 1864 година изписва икона на Богородица Сладколюбеща.[4][6]

На 2 май 1864 година Дичо завършва живописта в храма „Свети Илия“ в Селце, а иконостасът, чиято конструкция, според датираните парапетни плочи със сцени от Стария завет е поставена през април 1864 година, е завършен в 1866 година.[4][6]

В 1865 година Дичо Зограф се установява в Епаноми с братята си и работи в църквата „Успение Богородично“.[27]

След работата в „Света Богородица Перивлепта“ в 1866 година отново е в Реканско и работи иконите за иконостаса и живописта в „Успение Богородично“ в Гари.[4][6] В същата година работи и иконостасните икони в „Свети Илия“ в Стенче.[4][6]

В 1867 година работи икони за църквите „Свети Никола“ във Вевчани[6] с изписани тропари[14] и „Света Богородица“ в Боровец, Стружко.[4][6]

Творби на Дичо Зограф има в църквите в Северозападна България, датирани 1863, 1865 и 1867 година. Македонските майстори, построили в 1858 година църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Кула, препоръчали Дичо Зограф като иконописец и според местни спомени той пребивавал в града в 1863 година. Две от десетте царски икони са негови – на Богородица с Младенеца и на Христос Вседържител,[17][20] подписани и датирани 20 август 1863 година.[6] Останалите икони са на Евгений Попкузманов, положил усилия да имитира стила на Дичо Зограф.[26] От 1861 година е иконата на Богородица Сладколюбеща, която е била в „Свети Никола“ в Лом,[20] но по-късно изчезва.[18] Дичови икони датирани 14, 16 и 20 декември 1867 година[28] има и в църквата „Свети Илия“ в Градец (Гърци)[17][26] – „Архангел Михаил“ – изписана с изключително майсторство, „Свети Илия“, „Христос Велик Архиерей“.[26] В „Свети Пантелеймон“ във Видин иконата на Св. св. Кирил и Методий е на Дичо Зограф. Негова икона на същите светци от 1867 година има и в Ломския музей,[16] където има негови икони и от 1866 година.[17] Негови икони, датирани от май до септември 1867 година има във „Възнесение Господне“ в Слана бара.[17]

В 1868 година Дичо се връща в Бигорския манастир и рисува портретите на йеромонах Теодосий и игумена Йоаким на източната стена на мъжката трапезария.[4][6] В „Свети Георги“ в кичевското село Белица са последните подписани и датирани септември 1868 година икони на Дичо Зограф,[4] смятани за едни от най-красивите му дела.[29]

Дичо Зограф поддържа контакти със Стефан Веркович в Сяр и му изпраща различни старини. В писмо до него от 30 септември 1869 година се подписва като „Дичо живописецъ Болгаринъ“.[30]

Умира през 1872 година при нещастен случай, отровен от втората си съпруга, дала му по погрешка силна отрова, използвана за позлатяване на икони, вместо лекарство.[16][31]

Нито синът му Аврам Дичов, учил при него, нито внукът му Кръстьо Аврамов достигат като зографи високото му майсторство.[16] При Дичо Зограф учат и Максим Ненов и Петър Новев.[16]

Ерминии

[редактиране | редактиране на кода]

Дичо Зограф е оставил и две ръкописни ерминии. Първата (Cod. D. Slavo 412 в Центъра „Проф. Иван Дуйчев“ в София) е оригинално произведение, написано около 1835 – 1839 година. Тя е издадена на осъвременен български и е преведена на немски език. Втората ерминия, написана около 1830 – 1850 година, се съхранява понастоящем в Националния исторически музей – София с шифър „МИС 1286“. Превод от гръцки, тя е компилативно съчинение по Дионисиевата ерминия и е от по-малък интерес. В началото Дичо Зограф пише:

„ Къ читателю от трудившагося преводе. Сей мой оубогой трудъ бе въ преводе съ греческаго на славенскiи iазикъ показанъй аще кому и благоразумниихъ ѝ богомудръiхъ читателей мучится чести, или преписовати молю да не оудивляется зде некоимъ просторечiемъ и на некiйхъ местахъ неправилному сочиненiю еже въсей книзе оупотребися а най паче иностранъемъ некiймъ именамъ и простъiмъ болгарскiймъ наречiемъ въ разглаголствiяхъ обносимимъ яже зрятся не по правилнимъ падежамъ и граматическому сочиненiемъ положена битъi...[32] “

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
Стенопис на Дичо Зограф в „Големи Свети Врачи“, Охрид
  • Асен Василиев, Ерминии. Технология и иконография, София 1976, с. 33 – 163.
  • Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, т. 1, София 1980, с. 250.
  • Емил Алексиев, Дичо Зограф Скопје, 1997 (Ликова уметност 5).
  • Ралица Лозанова, Ерминията на Дичо Зограф от Музея за история на София. – Духовна култура, 2001, № 6, 26 – 31.
  • Емануел Мутафов, Поглед врз двете ерминии на Дича Зограф. – Зборник средновековна уметност, нова серја бр. 3, Скопје, 2001, 268 – 279.
  • Полина Цокова, Дичо Зограф. – Македонски преглед, 2005, № 3, 149 – 166.
  • Byzance encore vivante. La palette d’or de Dičo Zograf. Chapelle de la Sorbonne, 12 décembre 2002 – 25 janvier 2003. Ed. Aleksandra Davidov Temerinski. Belgrade, Institut pour la protection des monuments historiques de Serbie, 2002.
  • Ivan Bentchev, Griechische und bulgarische Malerbücher. Technologie. Recklinghausen, 2004 (Beiträge zur Kunst des christlichen Ostens, 11), 328 – 354.
  • Сашо Цветковски. Живописот на Дичо Зограф во црквата „Св. Георги", Лазарополе (прилози кон познаванье на наjраните потпишани дела). – Проблеми на изкуството, 2011, № 1
  • Desirée M.D. Krikhaar, Ongekende Schoonheid. Ikonen uit Macedonie, Utrecht 2011, 122.

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Дичо
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Кръсте Дичов
(около 1784 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Кръстев
(1819 – 1872)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Евгений Дичов
 
Нестор Дичов
 
Арсений Дичов
 
Аврам Дичов
(1840 – 1923)
 
Спиридон Дичов
 
Евтим Дичов
 
Божин Дичов
 
Тамяна Дичова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Босилка Аврамова
 
Кръстьо Аврамов
(1866 – 1939)
 
Божил Аврамов
 
Пандил Аврамов
(1869 – след 1943)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Сарджо Кръстев
 
Мойсо Кръстев
 
 
 
Димитър Пандилов
(1898 – 1963)
 
 
 
 
 
 

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. „Почтенородни г-н Стефане, поздравляем те братски! Перво извѣствуемъ за нашето телесно здравiе, каквото се находиме у здравiе и от многу време не прiимахме чесно писмо от Ваше господство.....И що имате ново книже отъ житие, прати ми по майсторъ Спаса. И тако ке се чинамъ мукаетъ и за прочии книги и има уще мали антики, ке ти и прата. 1869 септемврiа 30, село Деборско Тресонче. Отъ прiятелъ Дичо живописецъ Болгаринъ.“Велева, Дарина, Вълов, Трифон. Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969. с. 389.
  2. ↑ „Почтенородни г-н Стефане, поздравляем те братски! Перво извѣствуемъ за нашето телесно здравiе, каквото се находиме у здравiе и от многу време не прiимахме чесно писмо от Ваше господство.....И що имате ново книже отъ житие, прати ми по майсторъ Спаса. И тако ке се чинамъ мукаетъ и за прочии книги и има уще мали антики, ке ти и прата. 1869 септемврiа 30, село Деборско Тресонче. Отъ прiятелъ Дичо живописецъ Болгаринъ.“Велева, Дарина, Вълов, Трифон. Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969. с. 389.
  3. ↑ Велева, Дарина, Вълов, Трифон. Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969. с. 389.
  4. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 Коцевски, Викторија Грозданова. Иконописното творештво на Дичо Зограф во Скопје и Скопскиот регион // Премин Портал. Посетен на 23 март 2015.
  5. ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 179.
  6. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 Алексиев, Емил. Дичо Зограф – еден од најистакнатите македонски зографи // Премин Портал. Посетен на 9 април 2015.
  7. 1 2 3 4 Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 182.
  8. ↑ Георгиевски, Милчо. Милчо Георгиевски – Икони од Охридскиот опус на Дичо Зограф // Посетен на 13 април 2015.
  9. ↑ Поповска-Коробар, Викторија. За иконостасот на црквата Св. Ѓорѓи во Лазарополе // Патримониум.мк (11). Скопје. с. 230.
  10. ↑ Georgievski, Milco. The icon of the Mother of God Pantonhara in the Icon Gallery-Ohrid. 2014. Посетен на 13 април 2015.
  11. ↑ Гергова, Иванка. Най-ранните икони на Дичо Зограф в България // Патримониум.мк IX (14). Скопје, КАЛАМУС. с. 203 – 2011.
  12. ↑ Гергова, Иванка. Най-ранните икони на Дичо Зограф в България // Патримониум.мк IX (14). Скопје, КАЛАМУС. с. 210.
  13. ↑ Црковната традиција во Скопје и Скопско от IV век до денес (2- дел) // Премин Портал. Посетен на 23 март 2015.
  14. 1 2 3 Гергова, Иванка. Православно изкуство във Видинско. Предварителни наблюдения // Проблеми на изкуството 48 (4). 2015. ISSN – 9371 0032 – 9371. с. 46.
  15. 1 2 3 4 5 6 7 8 Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 183.
  16. 1 2 3 4 5 Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 187.
  17. 1 2 3 4 5 Гергова, Иванка. Православно изкуство във Видинско. Предварителни наблюдения // Проблеми на изкуството 48 (4). 2015. ISSN – 9371 0032 – 9371. с. 45.
  18. 1 2 Иванка, Гергова, Елена Генова, Иван Ванев, Майя Захариева. Дебърски майстори във Видинска епархия, том I. София, Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2017. ISBN 978-954-8594-66-0. с. 14.
  19. ↑ Макуљевић, Ненад. Делатност дебарских и самоковских зографа у Босни и Херцеговини, Црној Гори и Северној Србији у XIX веку // Проблеми на изкуството 48 (4). 2015. с. 22. (на сръбски)
  20. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 184.
  21. ↑ Храм Свете Тројице // Епархија Врањска. Архивиран от оригинала на 25 април 2017. Посетен на 26 декември 2017.
  22. ↑ Коцевски, Викторија Грозданова. Иконописни творби на преродбенските зографи фундусот на Музеј на град Скопје // Патримониум.мк 5 (10). Скопје, 2012. ISSN 1857-581. с. 347. (на македонска литературна норма)
  23. ↑ Коцевски, Викторија Грозданова. Иконописни творби на преродбенските зографи фундусот на Музеј на град Скопје // Патримониум.мк 5 (10). Скопје, 2012. ISSN 1857-581. с. 348. (на македонска литературна норма)
  24. 1 2 Охридско архијерејско намесништво // Дебарско-кичевска епархија. Посетен на 24 март 2015.[неработеща препратка]
  25. 1 2 Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 185.
  26. 1 2 3 4 Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 186.
  27. ↑ ΑΓΙΟΓΡΑΦΟΙ ΠΟΥ ΕΡΓΑΣΤΗΚΑΝ ΣΤΟΝ ΙΕΡΟ ΝΑΟ ΚΟΙΜΗΣΕΩΣ ΤΗΣ ΘΕΟΤΟΚΟΥ ΕΠΑΝΟΜΗΣ // Ιερός Ναός Κοιμήσεως της Θεοτόκου Επανομής. Посетен на 11 юни 2014.
  28. ↑ Гергова, Иванка. Най-ранните икони на Дичо Зограф в България // Патримониум.мк IX (14). Скопје, КАЛАМУС. с. 203.
  29. ↑ Изложба на икони на свети Наум Охридски во иконописот на Дебарско-кичевската епархија од XVIII и XIX век // Македонска православна црква, 6 октомври 2010. Посетен на 19 април 2015.
  30. ↑ „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860 – 1893“, София, 1969, Издателство на Българската академия на науките, с. 389.
  31. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 210.
  32. ↑ Bentchev, Ivan. Griechische und bulgarische Malerbücher. Technologie. Recklinghausen, 2004 (Beiträge zur Kunst des christlichen Ostens, 11), 350.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Дичо_Зограф&oldid=12975625“.