Дичо Зограф

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Димитър Кръстев.

Дичо Зограф
български иконописец
Лист от ерминията на Дичо Зограф с родословни бележки
Лист от ерминията на Дичо Зограф с родословни бележки

Роден
март 1819 г.
Починал
1872 г. (52 г.)
Дичо Зограф в Общомедия

Димитър (Дичо) Кръстев (Кръстевич) Дичов, известен най-често като Дичо Зограф, е български иконописец, виден представител на Дебърската художествена школа.[1][2][3] Дичо Зограф предпочита кавалетната живопис[4] и е един от най-плодотворните зографи на Българското възраждане - огромно количество красиви икони и фрески са разпръснати из Драмско, Охридско,[5] Серско, Кумановско, Воденско, Видинско, Кулско, Ломско, Скопско и Албания.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Първото дело на Дичо Зограф - „Света Богородица Пантонхара“, 1844, от „Свети Йоан Богослов Канео“, днес в Охридската галерия за икони, темпера, гипсен грунд на дъска, 57 х 41 х 4 cm

Роден е в голямото мияшко село Тресонче, Дебърско, през март 1819 година според собствените му бележки. Жени се на 1 юли 1839 година.[3] Честите подписи на Дичо позволяват добре да се проследи творческият му път.[3] Предполага се, че учи дърворезба при баща си, зографа Кръсте Дичов Перков,[4] а после при зографите Михаил Анагност от Самарина и сина му Димитър - монах Данаил в Драмско.

Първите дела на Димитър Кръстев са по егейското крайбрежие[1] и иконите в църквата „Свети Георги“ от 1841 година в съседната на Тресонче мияшка паланка Лазарополе.[4][6][1] Иконите в църквата в Лазарополе обаче са подписани „Дичо Перкоски“ и идентификацията с Дичо Зограф все още е нестабилна,[1][3] както и не е сигурна работата му по егейското крайбрежие.[3] Първото със сигурност известно дело на Дичо Зограф е иконата на Света Богородица Пантонхара (Радост за всички) от църквата „Свети Йоан Богослов Канео“ в Охрид, подписана и датирана в 1844 година.[1] Именно тази икона показва силно влияние на Михаил Анагност и Димитър Самарински.[3][7]

В 1844 и 1845 година Дичо работи за църквите в родния си край - за „Въведение Богородично“ в Росоки,[3][1] където изработва престолните икони от иконостаса.[3] Дичо изработва иконите Исус Христос Цар и Велики архиерей, Свети Йоан Предтеча, подписани и датирани в 1844 година, и Света Богородица Одигитрия, подписана и датирана в 1845 година.[3] След това работи в „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче, където се връща няколко пъти до 1854 г.[3][1] Изписването на престолните икони започва в 1845 година, когато датира и подписва иконите „Света Богородица Одигитрия“, „Исус Христос Вседържител“, „Свети Йоан Предтеча“ и „Събор на Светите Апостоли“. На следната 1846 година изработва иконите „Свети Никола Чудотворец“, „Свети Трима Йерарси“ и „Свети Атанасий“.[3] Престолните икони за този храм са едни от най-впечатляващите му дела.[3] От 1845 година е подписаната и датирана икона на Въведение Богородично от едноименната църква „Въведение Богородично“ в Ябланица, Стружко.[1]

В Скопско[редактиране | редактиране на кода]

Осемнадесет години Дичо работи в Скопско,[4] като работата му започва непосредствено след края на кървавото Албанско въстание на Дервиш Цара.[3] Първото известно дело на Дичо в Скопско е обновяването на иконостаса на църквата „Свети Спас“ в Кучевища - важен духовен център на региона. При пожар от 1983 година по-голямата част от иконите му изгарят, като е запазена олтарната врата на протезиса, на която е нарисуван Архангел Михаил, който отнема душата на богатия, подписана и датирана 30 ноември 1845 г.[3][1] Изображението се отличава с изискан рисунък и сложна композиция.[3] Запазени са и по-малки празнични икони, които не са подписани: Рождество Христово, Кръщене Христово, Влизане в Ерусалим и Свети Петър, за които без съмнение може да се твърди, че са дела на Дичо Зограф. Те днес се пазят в протезиса на храма.[1]

След това Дичо в края на 1845 - началото на 1846 и отново в 1847 година работи в „Свети Георги“ в Баняне.[8] Ктиторският надпис над западната врата от притвора към наоса дава дата на завършване 5 декември 1846 г.[1] За храма Дичо изписва иконите на целия иконостас и цялата нова живопис на храма - на източната стена на притвора. На иконостаса има четири престолни икони: Исус Христос Вседържител, Богородица с Христос, подписана и датирана 1845, Йоан Предтеча и Архангел Михаил.[1] Парапетните плочи са декорирани с флорални елементи. Дичово дело са и царските двери, 15-те апостолски икони, 15-те празнични икони и кръстът над иконостаса. На стената в притвора са запазени пет фрески: Свети Георги, Богородица с Христос, Исус Христос Вседържител, Свети Йоан Предтеча и Свети Димитър, а под тях имитации на парапетни плочи, на които са изписани кантароси с цвете и комплексната композиция на Страшния съд, за която в литературата има спор дали е Дичово дело. Макар да е единствен открит досета пример за подобен тип стенопис от Дичо Зограф, стилистичните характеристики и иконографското решение на композицията навеждат на неговото авторство.[1][3]

В 1846 година след „Свети Георги“ Дичо продължава работа в манастирската църква „Свети Илия Горни“, над селото Баняне. На парапетната плоча на иконостаса под престолната икона на Исус Христос Вседържител, подписана и датирана 1846, има надпис, който осведомява за обновяването на иконостаса от страна на Дичо Зограф. Негови са и осемте апостолски икони.[1]

Иконостасът на манастирската църква „Свети Никита“ с престолните икони „Исус Христос Вседържител“ и „Богородица с Христос“ и двете подписани и датирани 20 декември 1846 г.

В края на 1846 г. и началото на 1847 г. Дичо Зограф работи иконите за целия иконостас и стенописите в купола и наоса на манастирската църква „Свети Никита“ край село Горняне. За иконостаса прави престолните икони „Исус Христос Вседържител“, „Богородица с Христос“ и двете подписани и датирани 20 декември 1846 г.; „Свети Йоан Предтеча“, „Свети Никита“, подписана и датирана 15 февруари 1847 г.; „Архангел Михаил“, неподписана, но с имената на ктиторите и датирана 1847; „Коронясване на Богородица“, също недописана, но очевидно Дичово дело. Иконата на Свети Георги и Свети Димитър, подписана от Дичо и датирана 13 април 1856 година, подпряна на долната част на иконостаса, вероятно е от иконостаса от църквата „Света Троица“ в село Чучер.[1]

Дичо в църквата „Свети Никита“ изработва и царските двери, апостолските икони, като например иконата с на Апостол Яков, празничните икони, сред които и „Отсичане на главата на Свети Йоан Кръстител“, кръста над иконостаса и малката икона „Богородица с Христос и светци“. Дичо изписва наново Божествената литургия с Исус Вседържител в темето на купола на наоса, запазвайки инкарната и линията на формите на по-старите майстори. Композицията се атрибутира на Дичо Зограф по стилистичните характеристики и след сравнение с останалите примери на „Божествена литургия“, изписани от Дичо за други църкви. В нишата на южната фасада, вляво от входа на църквата са запазени повредени части от Дичови стенописи на патрона на храма Свети Никола на кон.[1]

В Западна Македония[редактиране | редактиране на кода]

Фреска на светите апостоли Петър и Павел от „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче с подпис „Зѡграфъ Дичо Крьстевічъ“
Фреска на Чумата, вързана от Свети Харалампий от „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче

След Скопско в 1848 година Дичо Зограф се прехвърля да работи в църквите в Реканския и Гостиварския край. За манастирската църква в Бигорския манастир изписва кивота за мощи[1][3] според кивота за мощи на Михаил Анагност и Димитър, изписан за същата църква в 1833 година.[3] В църквата „Свети Архангел Михаил“ в село Битуше изписва престолните икони за иконостаса и няколко медальона със светци на долния дял от свода на наоса.[1][3] Подписва се на престолните икони на Свети Никола, Свети Илия, Свети Георги, Св. св. Модест и Спиридон и Свети Димитър.[3] В църквата „Свети Георги“ в село Райчица работи дълго време върху стенописите. В 1848 година работи в централния дял от наоса, а в пространството на вътрешния травей със сляпа калота - в 1849 година. Според запазения надпис от външната страна над входа, работата е завършена в 1852 година.[3]

В църквата „Света Богородица“ в село Вапа в 1848 - 1849 година изписва престолните иконите за иконостаса.[3][1] Празничните икони от този иконостас са работени в периода от 1851 до 1853 година.[3]

Повторно в храма „Свети апостоли Петър и Павел“ изписва светците покровители в цял ръст и с модел на църква в ръцете в нишата над входната врата. Според надписа композицията е завършена на 27 май 1849 година. Празничните икони от иконостаса ги работи в периода от 1847 до 1849 година. В 1851 година прави царските двери с Благовещение и пророците Давид и Соломон, а в 1853 година на южната врата на иконостаса изписва Свети Харалампий и вързаната чума. Художествената декорация на иконоската е монохромна - от сивосини до интензивно сини тонове. В същия стил и тоналност Дичо Зограф декорира цялата вътрешност на храма. Иконостасът и декорацията са завършени окончателно в 1854 година.[3]

Междувременно отново в Бигорския манастир в мъжката трапезария изписва портрета на митрополит Мелетий Дебърски,[1][3] датиран 16 юни 1849 година.[3] В църквата „Свети Никола“ в село Кичиница изработва иконостасните икони.[1][3] След Кичиница Дичо работи в храма „Свети Ахил Лариски“ в село Требище. След завършването на работата по живописта - 8 юни 1850 г., Дичо започва изработката на иконите за иконостаса, който е завършен едва в 1861 г., когато Дичо изписва певницата и го декорира. В иконостаса са вградени икони, работени в периода от 1849 до 1861 година.[3][1]

Повторно се връща в Росоки в 1850 година, в храма „Въведение Богородично“, където изработва празничните икони за иконостаса и стенописа „Въведение Богородично“ в нишата над входната врата. За това свидетелства ктиторският надпис над южния вход.[3] За този храм получава поръчки чак до 1854 година,[3][1] между които се отличава иконата на Богородица с Исис и седемте допоясни изображения на светци в долния дял от 1851 година и Свети Харалампий от вратата на дяконикона, подписана и датирана март 1852 година.[3]

В периода 1849 - 1853 г. Дичо Зограф работи в Стружко, където изработва на няколко пъти иконите за иконостаса в църквата „Свети Атанасий“ в село Селци. След това изработва иконата на Света Богородица в църквата „Свети Никола“ в село Вевчани, подписана и датирана 1849 г. В 1850 г. рисува иконата „Рождество Богородично“ за църквата „Света Богородица“ в село Дренок.[1]

„Благовещение“ от Кичевския манастир

Дичо Зограф завършва и работата по живописта в олтарното пространство на Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“. Иконите за иконостаса ги изписва в дълъг период. Престолните икони са от 1853 г., когато е датирана „Исус Христос Вседържител“, до 1864 г., когато са датирани „Свети Никола и Свети Спиридон“ и „Свети Георги и Свети Димитър“. Половината от празничните икони са от 1848 и 1849 година. Те вероятно са били за друга църква, но поради голямата поръчка били използвани за този иконостас. Останалите празнични икони са от 1864 г., когато са изработени и иконите на апостолите и евангелистите с дейсисната композиция.[3][9]

В Скопско[редактиране | редактиране на кода]

В 1850 - 1851 година е извикан обратно в Скопско и изписва престолните икони, царските двери, празничните икони, иконите от Чина и кръста на иконостаса в новоиздигнатия манастир „Свето Благовещение Богородично“ над Баняне и Горняне.[3][1] В същата година изписва няколко по-малки икони за скопските църкви, като иконата на Свети Тома за църквата „Свети Спас“, подписана и датирана 20 декември 1851 година. 5 март 1851 г. пък е датирана и подписана иконата Богородица со Христос и други светители от църквата „Света Богородица Каменско“.[1][3]

Иконостасът на църквата „Свети Димитър“ във Вълковия

В 1852 година изписва иконостаса в църквата „Свети Димитър“ във Вълковия. Заедно с тайфата си изписва парапетните плочи, престолните икони, над тях ангелските глави в лунетите и празничните икони. Подписва и датира април 1852 година иконата на Света Богородица Одигитрия.[3][1] На следната 1853 година изписва престолните икони за Любанския манастир „Свети Никола“.[3][1]

В 1854 година рисува иконите на църквата „Свети Спас“ в Црешево.[9] Иконописният ансамбъл на този храм, заедно с този в „Свети Никола“ в Глуво и „Свети Георги“ в Баняне, е един от най-хубавите и най-богатите от Дичовото творчество в Скопско. Негови са петте престолни икони: на Исус Христос Вседържител, подписана и датирана 1854, на Богородица с Христос, подписана и даттирана 6 ноември 1854 г., на Свети Йоан Предтеча, неподписана, на Свети Димитър, датирана 1854 и на Света Петка, подписана и датирана 1854 г. Изписна и царските двери и олтарната врата от протезиса със сцената „Архангел Михаил взема душата на богатия“. На върха вратата на отворен свитък е изписан тропар и има подпис и дата 1854, в долния дял на вратата също има Дичовите инициали, годината и имената на дарителите. Негови дела се и 15-те икони с апостолите и Дейсиса, 10-те празнични икони и кръстът над иконостаса с Христовото Разпятие, Богородица и Йоан Кръстител.[1] Макар и неподписани съдейки по стила и типа светци, Дичо изписва и малките целувателни икони от иконостаса.[3]

Дичо е автор на много икони от скопската църква „Свети Спас“ - Архангелски събор, Свети Филип, Света Параскева и Свети Арсений, датирани 1854 година, както и светците Симеон Стълпник, Арсений Велики, Авксентий, Орест, Евстатий, Евгений и Мардарий, Кирил и Методий, Владимир и Юлита, Прокопий, Меркурий и Екатерина, пророк Данаил, Трифон и архиерей Стефан, Йоан Лествичник и апостол Варнава, Възнесение Христово, Слизане на Христос в ада.[9][3][1] От същата година е и портрета на йеромонах Самуил от манастира Трескавец.[10][3][1]

В 1855 година работи в църквата „Свети Никола“ в Глуво.[9] Изписва иконите от иконостаса и полуцилиндричния свод в притвора. Дичо се подписва накрая на ктиторския надпис и оставя дата 1855 г. Десетте престолни икони са Исус Христос Вседържител, подписана, Богородица с Христос, подписана, Свети Йоан Предтеча, Свети Никола, подписана и датирана и неподписаните Свети Архангел Михаил, Свети Атанасий Александриски, Свети Георги и Свети Димитър, Коронясване на Богородица, Свети Харалампий и Света Петка. Негови са и царските двери, 12-те апостолски и 12-те празнични икони, между които е и иконата на Христовото Възкресение и кръстът над иконостаса с Разпятието Христово. Малките целувателни икони на иконостасот вероятно са дело на сътрудниците му. Стенописите са силно повредени, тъй като са с лоша подложка. Запазена е сцената на Исус Христос Вседържител на тавана, а от лявата и дясната му страна има фронтални изображения на по четири пророци. Над главата на Исус е композицията Възкресение Христово. Под фигурите на пророците е изписана молитва и на края годината 1855.[1]

В същата година работи и престолните икони в църквата „Свети Никола“ в Маврово.[3][1]

На следната 1856 г. работи в храма „Света Троица“ в село Чучер. Дичо е автор на всички престолни икони и на кръста над иконостаса със Света Богородица, Разпънатия Христос в средата и Йоан Кръстител, а според надпис, стоял до входната врата на старата църква завършва и живописта на 29 октомври 1856 година.[3][1] След разрушаването на храма е запазен кръстът на иконостаса и престолните икони на Исус Христос Вседържител, Богородица с Христос, Свети Йоан Предтеча, Свети Никола, Свети Атанасий Александрийски, Коронясване на Света Богородица, Свети Архангел Михаил, Свети Харалампий и Света Петка. На първите шест икони има зле запазени надписи с дарителите и част от Дичовия подпис, а последните три макар и неподписани без съмнение са негово дело.[1]

Икона на Света Богородица Сладколюбеща от Дичо Зограф от Забелския манастир

В 1856 година рисува големите олтарни икони за „Свети Никола“ в Куманово - Свети Спиридон, Света Богородица, Христос, Иван Кръстител. През февруари на следната 1857 година изписва за същата църква иконите на Свети Димитър и Свети Георги.[9] В същата 1857 година изработва иконостасните икони за Забелския манастир край Старо Нагоричане.[3][1]

След Кумановско се връща в Скопско и през април 1857 година изписва иконите за вече несъществуващата църква „Свети Никола“ в Долно Водно,[3][1] като тези на Архангел Михаил, Свети Никола, Христос и Богородица са подписани.[9] В същата 1857 година изписва и подписва осем икони за църквата „Света Богородица“ в Скопие, между които Свети Иван Рилски и Свети Прохор Пчински.[9] За този храм работи и в 1860 година, като от тези му дела се отличават царските двери с композицията „Благовещение“, дарена от Йован Манойлович. При пожара в църквата от 1944 година следите на повечето от тези икони са изгубени.[1]

Отново в 1857 г. изписва две престолни икони на Света Богородица с Христос и Исус Христос Вседържител за иконостаса в църквата „Свети Илия“ в село Кадино, подписани и датирани 20 април 1857.[3][1]

В края на 1857[1] и 1858 година[9] Дичо изпълнява голяма поръчка за църквата „Свети Спас“ в Драчево. За иконостаса на този храм Дичо изписва Архангел Михаил на олтарната врата на протезиса, престолната икона с изображението на Свети Харалампий и празничната икона Възнесение Христово, подписана и датирана 26 ноември 1857 г.[1] Останалите престолни и празнични икони и иконите с апостолите вероятно са дело на Дичовите сътрудници. В храма има около петдесет по-малки икони, изписани от Дичо Зограф,[1][3] ценни поради богатия си иконографски репертоар.[3]

В 1858 година Дичо Зограф изписва за църквата „Света Троица“ в Гумендже иконите на Света Троица, Свети Йоан Кръстител, Свети Георги и Успение.[11] Иконите за тази църква вероятно са работени в скопското ателие на Дичо.[1] В 1859 година Дичо работи за църквата „Света Марина“ в гостиварското село Зубовце, като подписва и датира престолната икона на светицата покровителка.[1][3] В същата година е изработен и иконостасът в църквата „Света Петка“ в Гостивар, където Дичо изписва престолните икони, работени няколко години по-рано от 1853 до 1856 година.[1][3]

От ноември 1859 до март 1860 година[1] рисува едни от най-големите си икони в църквата „Света Троица“ във Враня.[11] Тези икони показват добър композиционен усет, имат богата колоритна хармония с обилна употреба на злато, сложен охров на лицата с леки зеленикави сенки, изпълнени са с вкус и висока техника.[11] От 1860 година е и престолната икона на Исус Христос Вседържител от „Свети Никола“ в Бърчево.[1] След Враня се връща в Скопие, работи в „Света Богородица“ и след това изписва две икони за „Св. св. Константин и Елена“ - Богородица с Христос и светци, подписана и датирана 2 декември 1860 г., и Въведение на Богородица и светци, подписана и датирана 14 февруари 1861 г.[1] На 23 март 1861 г. завършва последното си дело в Скопско - иконата на Свети Никола и Свети Стефан в „Свети Пантелеймон“ в Горно Нерези.[1][3][11]

В Охридско и Стружко[редактиране | редактиране на кода]

От 1862 година Дичо работи в Охридско няколко години. В същата година обновява иконостаса на църквата „Свети Никола Геракомия“.[11][3] Подписва и датира иконата на Христос Вседържител и царските двери.[3] Негова е и живописта в сводовете на северния и южния кораб и трите слепи купола.[12]

От Дичо Зограф са и частично запазените две сценописни сцени на западната страна на наоса на църквата „Света Богородица Челница“.[11][12][3] Стенописите са с по-слаби качества от тези на Дичовите икони. От образите са запазени само Кирил и Методий, а останалите са пейзажи и други.[11] Според надписа живописта е завършена на 20 ноември 1862 година.[3] Същата 1862 година Дичо работи и в храма „Свети Архангел Михаил“ в село Ташмарунища, където подписва иконите на Свети Йоан Предтеча и Архангел Михаил.[3][1]

От 1862 година са и няколко икони на Дичо Зограф в „Света Богородица Перивлепта“ („Свети Климент“) - Кръщене Христово, кръстът с разпятието, Богородица и Йоан. В църквата Дичо работи и през следващите години - иконите на Свети Климент и Св. св. Кирил и Методий на входа са от 1863 година, Възкресение - от 1864 година. На иконостаса има надпис с дата 1866 година, който обозначава, че Дичо е рисувал големите табла под иконостасните икони.[13] На таблата са композициите Лествици Яковлеви, Гостоприемството Аврамово и Изгарянето на Содом и Гомор.[3] В 1863 година завършва живописта в „Света Богородица Каменско“.[3][1] Рисува в „Големи Свети Врачи[1] и иконостаса в „Свети Никола“ в Долна Влашка махала.[3][1] В „Света Богородица Болничка“ има три икони - първата на Екатерина, Параскева, Йоан и Матрона, втората на Василий Велики, Йоан Златоуст и Григорий Богослов и третата на Кирил и Юлита, Климент, Владимир, Архангел Михаил, Йоаким и Ана, Еразъм и Стилиян. Първите две са подписани и датирани 1864 година и са технически отлично изпълнени[13] със забележителен колорит.[14]

Дичо при престоя си в Охрид получава и частни поръчки - флоралната декорация - кантарос с цвете в нишата на приемната на Робевата къща от 1862 г., както и иконата със Седмочислениците със Свети Еразъм и Свети Йоан Владимир от декември същата година, по поръчка на Фотияна Робева.[1][3] За братя Пърличеви в 1864 г. изписва икона на Богородица Сладколюбеща.[1][3]

На 2 май 1864 година Дичо завършва живописта в храма „Свети Илия“ в Селце, а иконостасът, чиято конструкция, според датираните парапетни плочи със сцени от Стария завет е поставена през април 1864 г., е завършен в 1866 година.[1][3] В 1865 година Дичо Зограф се установява в Епаноми с братята си и работи в църквата „Успение Богородично“.[15] След работата в „Света Богородица Перивлепта“ в 1866 г. отново е в Реканско и работи иконите за иконостаса и живописта в „Успение Богородично“ в Гари.[1][3] В същата година работи и иконостасните икони в „Свети Илия“ в Стенче.[1][3]

В 1867 година работи икони за църквите „Свети Никола“ във Вевчани[3] и „Света Богородица“ в Боровец, Стружко.[1][3]

Творби на Дичо Зограф има в църквите в Северозападна България, датирани 1863, 1865 и 1867. Македонските майстори, построили в 1858 година църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Кула, препоръчали Дичо Зограф като иконописец и според местни спомени той пребивавал в града в 1863 година. Три от десетте царски икони са негови - на Богородица, Христос и Архангел Михаил,[11] от които първите две са подписани и датирани 20 август 1863 г.[3] Останалите икони са на Евгений Попкузманов, положил усилия да имитира стила на Дичо Зограф.[14] От 1861 година е иконата на Богородица Сладколюбеща в „Свети Никола“ в Лом.[11] Дичови икони от края на 1867 година[1] има и в църквата „Свети Илия“ в Градец - Архангели Михаил - изписана с изключително майсторство, Свети Илия, Христос Велик Архиерей.[14] В „Свети Пантелеймон“ във Видин иконата на Св. св. Кирил и Методий е на Дичо Зограф. Негова икона на същите светци от 1867 година има и в Ломския музей.[10]

В 1868 година Дичо се връща в Бигорския манастир и рисува портретите на йеромонах Теодосий и игумена Йоаким на източната стена на мъжката трапезария.[1][3] В „Свети Георги“ в кичевското село Белица са последните подписани и датирани септември 1868 година икони на Дичо Зограф,[1] смятани за едни от най-красивите му дела.[16]

Дичо Зограф подържа контакти със Стефан Веркович в Сяр и му изпраща различни старини. В писмо до него от 30 септември 1869 година се подписва като „Дичо живописецъ Болгаринъ“.[17]

Умира през 1872 година при нещастен случай, отровен от втората си съпруга, дала му погрешка силна отрова, използвана за позлатяване на икони, вместо лекарство.[10][18] В предаването "Премълчаната история" по програма "Христо Ботев" на БНР от 12.07.2017 г. Марияна Шабаркова, издател, пътешественик и изследовател, изказва предположение, че Дичо Зограф най-вероятно е починал вследствие на отровните изпарения при рисуване на стенописи.

Нито синът му Аврам Дичов, учил при него, нито внукът му Кръстьо Аврамов достигат като зографи високото му майсторство.[10] При Дичо Зограф учат и Максим Ненов и Петър Новев.[10]

Дичо Зограф е оставил и две ръкописни ерминии. Първата (Cod. D. Slavo 412 в Центъра „Проф. Иван Дуйчев“ в София) е оригинално произведение, написано около 1835–1839 г. Тя е издадена на осъвременен български и е преведена на немски език. Втората ерминия, написана около 1830-1850 година, се съхранява понастоящем в Националния исторически музейСофия с шифър „МИС 1286“. Тя е превод от гръцки, представлява компилативно съчинение по Дионисиевата ерминия и е от по-малък интерес. В началото Дичо Зограф пише:

Къ читателю от трудившагося преводе. Сей мой оубогой трудъ бе въ преводе съ греческаго на славенскiи iазикъ показанъй аще кому и благоразумниихъ ѝ богомудръiхъ читателей мучится чести, или преписовати молю да не оудивляется зде некоимъ просторечiемъ и на некiйхъ местахъ неправилному сочиненiю еже въсей книзе оупотребися а най паче иностранъемъ некiймъ именамъ и простъiмъ болгарскiймъ нарeчiемъ въ разглаголствiяхъ обносимимъ яже зрятся не по правилнимъ падежамъ и граматическому сочиненiемъ положена битъi...[19]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Асен Василиев, Ерминии. Технология и иконография, София 1976, с. 33-163.
  • Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, т. 1, София 1980, с. 250.
  • Емил Алексиев, Дичо Зограф Скопје, 1997 (Ликова уметност 5).
  • Ралица Лозанова, Ерминията на Дичо Зограф от Музея за история на София. - Духовна култура, 2001, № 6, 26-31.
  • Емануел Мутафов, Поглед врз двете ерминии на Дича Зограф. - Зборник средновековна уметност, нова серја бр. 3, Скопје, 2001, 268-279.
  • Полина Цокова, Дичо Зограф. - Македонски преглед, 2005, № 3, 149-166.
  • Byzance encore vivante. La palette d’or de Dičo Zograf. Chapelle de la Sorbonne, 12 décembre 2002-25 janvier 2003. Ed. Aleksandra Davidov Temerinski. Belgrade, Institut pour la protection des monuments historiques de Serbie, 2002.
  • Ivan Bentchev, Griechische und bulgarische Malerbücher. Technologie. Recklinghausen, 2004 (Beiträge zur Kunst des christlichen Ostens, 11), 328-354.
  • Сашо Цветковски. Живописот на Дичо Зограф во црквата „Св. Георги", Лазарополе (прилози кон познаванье на нajраните потпишани дела). - Проблеми на изкуството, 2011, № 1
  • Desirée M.D. Krikhaar, Ongekende Schoonheid. Ikonen uit Macedonie, Utrecht 2011, 122.

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Дичо
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Кръсте Дичов
(около 1784 — ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Кръстев
(1819 — 1872)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Аврам Дичов
(1840 — 1923)
 
Нестор Дичов
 
Арсений Дичов
 
Евгений Дичов
 
Спиридон Дичов
 
Евтим Дичов
 
Божин Дичов
 
Тамяна Дичова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Босилка Аврамова
 
Кръстьо Аврамов
(1866 — 1939)
 
Пандил Аврамов
 
Божил Аврамов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Сарджо Кръстев
 
Мойсо Кръстев
 
Димитър Пандилов
(1898 — 1963)
 
 
 
 
 
 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал ам ан ао ап ар ас ат ау аф ах ац ач аш ащ аю ая ба бб бв бг бд бе бж бз Коцевски, Викторија Грозданова. Иконописното творештво на Дичо Зограф во Скопје и Скопскиот регион. // Премин Портал. Посетен на 2015-03-23.
  2. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 179.
  3. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал ам ан ао ап ар ас ат ау аф ах ац ач аш ащ аю ая ба бб бв бг бд бе бж бз би бк бл бм Алексиев, Емил. Дичо Зограф - еден од најистакнатите македонски зографи. // Премин Портал. Посетен на 2015-04-09.
  4. а б в г Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 182.
  5. Георгиевски, Милчо. Милчо Георгиевски — Икони од Охридскиот опус на Дичо Зограф. // Посетен на 2015-04-13.
  6. Попоска-Коробар, Викторија. За иконостасот на црквата Св. Ѓорѓи во Лазарополе. УДК. 75.046.035.4(497.7). с. 230. Посетен на 2015-03-23.
  7. Georgievski, Milco. The icon of the Mother of God Pantonhara in the Icon Gallery-Ohrid. // {{{journal}}}. 2014.
  8. Црковната традиција во Скопје и Скопско от IV век до денес (2- дел). // Премин Портал. Посетен на 2015-03-23.
  9. а б в г д е ж з Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 183.
  10. а б в г д Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 187.
  11. а б в г д е ж з и Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 184.
  12. а б Охридско архијерејско намесништво. // Дебарско-кичевска епархија. Посетен на 2015-03-24.
  13. а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 185.
  14. а б в Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 186.
  15. ΑΓΙΟΓΡΑΦΟΙ ΠΟΥ ΕΡΓΑΣΤΗΚΑΝ ΣΤΟΝ ΙΕΡΟ ΝΑΟ ΚΟΙΜΗΣΕΩΣ ΤΗΣ ΘΕΟΤΟΚΟΥ ΕΠΑΝΟΜΗΣ. // Ιερός Ναός Κοιμήσεως της Θεοτόκου Επανομής. Посетен на 2014-06-11.
  16. Изложба на икони на свети Наум Охридски во иконописот на Дебарско-кичевската епархија од XVIII и XIX век. // Македонска православна црква, 2010-10-06. Посетен на 2015-04-19.
  17. „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893“, София, 1969, Издателство на Българската академия на науките, стр. 389.
  18. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 210.
  19. Bentchev, Ivan. Griechische und bulgarische Malerbücher. Technologie. Recklinghausen, 2004 (Beiträge zur Kunst des christlichen Ostens, 11), 350.
     Портал „Македония“         Портал „Македония