Епидемичен паротит

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Епидемичен паротит
Дете с епидемичен паротит
Дете с епидемичен паротит
Класификация и външни ресурси
МКБ-10 B26.0 Паротитен орхит
B26.1 Паротитен менингит
B26.2 Паротитен енцефалит
B26.3 Паротитен панкреатит
B26.8 Епидемичен паротит с други усложнения
B26.9 Епидемичен паротит, неусложнен
МКБ-9 072
Епидемичен паротит в Общомедия

Епидемичен паротит (Parotitis epidemica, нарича се Заушка и Свинка) е остро инфекциозно заболяване при човека. Характеризира се със засягане на околоушните слюнчени жлези, умерено изразени токсични поражения и доброкачествено протичане. По-рядко се атакуват други жлезисти органи – полови жлези, панкреас, както и централната нервна система (ЦНС) като се предизвикват съответните възпаления на органа. Източникът на зараза е болен човек. Причинителят на заболяването е вирус, който се предава по въздушно-капков път и по-рядко по контактно-битов. Заболяването е разпространено повсеместно и се проявява спорадично или под формата на епидемични взривове. Боледуват основно деца или лица в младежка възраст.

Исторически сведения за заболяването[редактиране | редактиране на кода]

Заушката е едно от първите заболявания отделени като самостоятелна нозологична единица. Пръв Хипократ описва паротитна епидемия на остров Тасос. През 16 век френския хирург Амброаз Паре отбелязва, че заболяването е контагиозно и описва точната му локализация. За първи път вирусът е изолиран през 1934 г. Първите живи ваксини са открити в САЩ през 1954 г.

Етиология[редактиране | редактиране на кода]

Епидемичният паротит се причинява от Virus parotitidis (mumps virus), принадлежащ към семейство Paramyxoviridae. Вирусът е РНК-вирус и притежава комплексна антигенна структура със специфичен А-антиген, хемаглутинин, хемолизин, комплементсвързващ антиген-V и комплементсвързващ антиген-S. Вирионът е с неправилна сферична форма и размери 150 - 200 nm. Познат е само един серологичен тип.

Вирусът се съхранява жизнен за продължителен период от време в изсушено състояние, както и при минусови температури. Сравнително устойчив е и на физични и химични въздействия за разлика от вирусите на дребната шарка, варицелата и рубеолата. Тази немалка устойчивост позволява да се осъществи предаване с предмети като биберони, детски играчки, прибори за хранене.

Епидемиология[редактиране | редактиране на кода]

Ензоотичният паротит е антропоноза. Източник на зараза е болният човек с клинично изразено заболяване, както и заразени с атипични или скрити форми на заболяването. Болният става заразен в последните 4 дни от инкубационния период до 8 ден от началните признаци на болестта. Най-заразен е към 5 - 6 ден от заболяването.

Механизмът на предаване е въздушно-капков и е малко по-сложен от останалите инфекции с подобен начин на предаване. Поради факта, че се съдържа само в слюнката вирусът се отделя под формата на капчици, които се образуват при говор, дишане, плач. Капчиците обаче са големи и не отиват далеч от болния. Ето защо за заразяването е нужен тесен контакт. Друг начин на предаване е контактно-битов и се предава при целувка или индиректно, чрез ослюнени предмети. Обикновено вирусът се предава в семейна среда, детски градини, училища или други места, в които лицата се намират в тесен контакт помежду си. Заболяването има добре изразена сезонност. Проявява се през зимата и ранна пролет. То е детска инфекция при лица между 5 и 15 годишна възраст. Проявява се спорадично и доброкачествено протичане с изключително нисък процент на смъртност.

Възприемчивостта към инфекцията е много висока, не не и абсолютна. Имунитетът след прекарана инфекция е траен, пожизнен. Пасивният имунитет предаден от майката на детето го пази до 9-ия месец.

Разпространение[редактиране | редактиране на кода]

Епидемичният паротит е заболяване, което е разпространено в цял свят независимо от климатичните условия. В периода преди да започне активна ваксинация на населението е бил широко разпространен. След това числеността на заболелите значително намалява. В България броят на заболелите в периода 1955 - 1975 г. е значителен. В някои от годините дори числеността надхвърля тази на заболелите от дребна шарка. През 1974 г . в страната е въведена противопаротитна ваксина. През периода 1982 – 1986 г. плановата имунизация е преустановена.[1] Това определя и следващата вълна на заболели през 1986 г. С въвеждането на нова ваксина заболелите чувствително намаляват като през 1995 г. достигат минимума от 66 души. През 1997 г. обаче се наблюдава нов пик от 5 465 заболели като резултат от наличието на неимунизирани деца от предходни спирания на ваксинацията.

Патогенеза[редактиране | редактиране на кода]

Входна врата са лигавицата на назофаринкса и конюнктивата. Първоначално вирусът се намножава в епителните клетки на входната врата и от там прониква в кръвния ток. Проявява определен тропизъм към жлезистите клетки на някои органи като слюнчени, полови жлези, панкреас, както и клетките на ЦНС. По-честото поразяване на слюнчените жлези се дължи основно на лимфогенното проникване на вируса и близостта им до входната врата.

В слюнчената жлеза се намножава и попада в кръвта като предизвиква вторична виремия. Отделя се и чрез слюнката като така осигурява и биологичното си съществуване. Към 8 - 10 ден от боледуването организмът отговаря с продуцирането на вирусоцидни антитела. Така патологичният процес затихва. От своя страна значение за неутрализиране на вируса имат и особени инхибитори в слюнката, които неутрализират вирусните хемаглутинини.

След преболедуване се образува траен имунитет.

Клинични признаци[редактиране | редактиране на кода]

Инкубационният период е в рамките на 12 – 21 дни. При някои болни заболяването започва с нехарактерни признаци като отпадналост, безапетитие, главоболие, мускулни болки, студени тръпки. Обикновено клиничните признаци се появяват с висока температура, обща отпадналост и поява на чувство на напрежение, разтягане и болка в околоушната област. Възможно е да се появи и шум в ушите и болка при дъвчене.

Обикновено сутрин при ставане от сън се забелязва едностранен оток на слюнчената жлеза. Отокът бързо нараства нагоре, назад и напред. Към 2 – 4 ден от началото и срещуположната жлеза отича. Намалява се слюнкоотделянето, а температурата се покачва до 39°C. Към петия ден започва обратния процес и максимум до 10 ден заболяването стихва.

  • Паротитният орхит започва във всяка фаза на заболяването при момчета над 10 години и в зряла възраст. Проявява се в болезненост на засегнатия тестис и ингвиналната област. Единият и често двата тестиса отичат и достигат 2 – 3 пъти по-голяма големина от нормално. Кожата на скротума е силно изпъната и зачервена. Възпалението преминава за 5 – 6 дни. Орхитът може да доведе до атрофия на тестисите и стерилитет.
  • Заушковият оофорит е характерен за момичетата и се проявява доста по-рядко. Протича с повишаване на температурата и болки в областта на яйчника.
  • Паротитният панкреатит протича с повишена температура, обща отпадналост, безапетитие, болки в епигастралната област и често повръщане и диария.
  • Паротитният серозен менингит се развива първично или веднага след прекаран паротит. Протича с висока температура, главоболие, повръщане. При менингоенцефалита се добавят гърчове, загуба на съзнание, парези и парализи. Прогнозата е сравнително добра, но са описани и смъртни случаи.

Патологоанатомични изменения[редактиране | редактиране на кода]

Слюнчените жлези са хиперемирани. Наблюдава се негнойно, серозно-фибринозно възпаление. Изходните канали са изпълнени с белтъчни маси и епителни елементи. При орхит се наблюдава дифузна инфилтрация в интерстициалната тъкан, но се откриват и огнищни кръвоизливи. Срещат се и дегенеративни изменения в семенните каналчета. При тежки поражения може да се доведе до тестикулна атрофия. При панкреатит се наблюдава пълнокръвие на органа, умерена дегенерация и мастна некроза. При наличие на менингит и менингоенцефалит се наблюдава хиперемия и оток на мозъка и мозъчните обвивки.

Диагноза[редактиране | редактиране на кода]

Вирусологично изследване[редактиране | редактиране на кода]

Изследва се слюнка взета в близост до изходния канал, гърлен секрет, кръв, урина, ликвор от ЦНС, кърма. Изолирането се извършва чрез заразяване на 7 – 8 дневни кокоши ембриона.

Извършва се с помощта на реакциите РЗХА, РВС, ВНР и ЕЛАЙЗА. Изследват се серумни проби. Доказва се няколкократно повишение на антителата.

Диференциална диагноза[редактиране | редактиране на кода]

За да бъде отдиференцирано заболяването трябва да се имат предвид следните болести протичащи със сходни признаци[2]:

Лечение[редактиране | редактиране на кода]

Лечебните средства са симптоматични и патогенетични. Антитоксичната терапия се извършва чрез обилно приемане на течности през устата и венозни вливания. Болките се успокояват с аналгетици, а отокът се намалява със съгряващи компреси. Устната кухина се плакне с 2% разтвор на натриев бикарбонат. В първите дни храната е течна или кашава.

  • При паротитен панкреатит болният се оставя на гладна диета за 1 или 2 дни. Приемат се само течности. През следващите дни се хранят с оризова, картофена каша, извара и други. Ограничават се мазнините и тестените продукти. Силните болки се намаляват с парентерално прилагане на аналгетици.
  • При паротитен орхит се правят компреси на тестисите. Прилагат се кортикостероидни препарати, които противодействат на автосенсибилизацията и автоимунната атрофия на тестисите.
  • При паротитен енцефалит и менингит незабавно се вливат венозно дехидратиращи средства, фурантрил, кортикостероиди.

Препоръчват се и антибиотични препарати с цел да се избегне възникването на бактериални инфекции.

Профилактика[редактиране | редактиране на кода]

Използва се поливалентна ваксина за заболяванията заушка, морбили и рубеола. Прилага се в две дози. За възрастни, които не са имунизирани се препоръчва една доза. Бременни не се ваксинират. Децата се ваксинират на 12 - 15 месечна възраст. Прилагането на тази ваксина е включено в задължителния имунизационен календар в България. Повторната ваксинация (реимунизация) се извършва на 4 - 6 годишна възраст.[3]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Дурмишев А., Илиев Б., Денчев В., Митов Г., Радев М., Ганчева Ц., Баев В., Ангелов Л., Илиева П., Митова Р., Дурмишев Л., Инфектология, АИ „Проф.Марин Дринов“, София 2001, ISBN 954-430-810-5

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. vaksini.bg, Паротит (заушка)
  2. Български медицински портал, Епидемичен паротит (заушка)
  3. puls.bg, Заушка (паротит, епидемичен паротит)