Запорожка Сеч

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Разположение на историческата област Запорожие съпоставено с административна карта на съвременна Украйна

Запорожка Сеч (на украински: Запорiзька Січ) е название на редица последователно (от XVI до XVIII век) сменяли се един друг крепости, които са служели като военни и административни центрове на днепърското „низово“ казачество, за разлика от „градското казачество“ на Запорожката войска формирано след въстанието на Богдан Хмелницки, полският казашки регистър преди това и казаците от граничните зони на Жечпосполита. Двете казачества са тясно свързани, макар и не винаги да са били под една власт.

Центровете са наричани „сеч“ по наименованието на главното укрепление (военния лагер), и „запорожки“ по мястото на разположението им в низините около Днепър, южно от труднопроходимите днепърски речни прагове. Крепостта представлявала колиби заградени от забити в земята дървени колове, които са служели като стени, като е имало и църква.

Картинка от книгата на Михайло Грушевски Істория України-Руси. 1904. №08. Запорожска Сїч

На острова са живеели казаци, които са имали равни права и демократично са избирали своя водач, с титла хетман или кошовий атаман. Били са организирани на „курени“, буквално колиби които са били представяни от старшини. По време на поход старшинският съвет има абсолютна власт, но в самия заслон тя е ограничена.

В ранният период запорожците са били 5000 – 6000, от които 10% са се редували да служат в казашкия заслон, а останалите са били на поход или са се занимавали с друга дейност. Поминъка на запорожците се осигурявал освен чрез походите (наричани евфемистично „за казашки хляб“) и с мирна дейност – лов, риболов, пчеларство, животновъдство, добив на сол и търговия.

През 18-и век вече се практикува земеделие и гъстотата на населението е по-гъста – този процес на заселване на дотогава слабо заселените степи е подпомогнат от въвеждането на крепостничество в Деснобрежна и Левобрежна Украйна на север от полските и руски власти. През 1770 г. в областта на запорожката Сеч (съвпадаща в голяма степен с териториите на днешните Днепропетровски и Запорожки области) живеят около 200 000 души.

Кратка история[редактиране | редактиране на кода]

Православният, неполонизиран украинец Дмитро „Байда“ Вишневецки основава през 1553 – 1554 г. първата сеч, разположена на остров Мала Хортиця.[1] Крепостта е служила като база за неговите походи против Кримските татари и Османската империя.

През 16-и и 17-и век от тази крепост се организират редица грабителски и освободителни походи срещу кримските татари и Османската империя, като особено се прочуват атамани като Иван Сирко. Казаците плуват през Днепър и Черно море на лодки наречени „чайки“ като опожаряват Варна и пристанището на Цариград.

Освен това оттам се организират редица въстания против полската шляхта. През 1648 г. от там започва въстанието на Хмелницки което довежда до дефакто независимост на Украйна под формата на Запорожката войска, която е държава организирана по казашки модел.

В епохата на разрухата (1654 г.-1667 г.) Украйна се разделя на три части с различни нива на автономия – Левобрежна Украйна (под влиянието на Русия), Деснобрежна Украйна (под полска власт) и Низовата Запорожка Войска, която има като център Запорожката сеч и формално е споделена между Жечпосполита и Русия. Понеже запорожците подкрепят Иван Мазепа в битката при Полтава, новия хетман на Левобрежна Украйна Иван Скоропадски е принуден да разруши Запорожката Сеч, но тя е построена отново на нова локация и продължава да съществува като институция.

След Полтавската битка хетманът в изгнание Пилип Орлик съставя проект за конституция, една от целите на които е да обедини формално земите и институциите на Запорожката Сеч с тези на Хетманата.

След връщането на крепостничеството в останалата част на Украйна, земите на Запорожката сеч отново остават най-свободни за селяните, които бягат там и ги заселват.

Казаците запорожци участват активно във войните с Османската империя и са награждавани многократно, но остават трън в очите на Екатерина Втора, понеже подкрепят селянските въстания в другите части на Украйна, като например въстанието на хайдамаците 1768.

Тя заповядва елиминирането на Запорожката сеч, докато повечето казаци са на поход на Балканите през 1775 г. Русия прекръства областта им на Новоросия, а мнозинството от казаците и селяните се закрепостяват.

Част от казаците остават в Османската империя и минават на страната на султана, който им дава земи в Дунавската делта, а други са преструктурирани в други казашки организации под руска служба. Директна историческа и етническа връзка със запорожките казаци имат кубанските казаци, които просъществуват до 1921 г. По време на Украинската революция те имат нереализирани планове за обединение с Украинската Народна Република.

Етимология на названието сеч[редактиране | редактиране на кода]

„Сечта“ представлявала укрепление, вътре в което имало построени църкви, стопански постройки и жилищни помещения. Названието сѣчъ на това местонахождение на щаб квартирата на казаците произлиза от думата „сѣкти“, „высѣкать“, и е свързано с палисадата, обграждаща селището, която имала изсечени остри краища. (Понякога за означаване на крепостното съоръжение на сечта се използвала думата „паланка“.)

Сечта била център на дейността и на управление на всички войскови дела, резиденция на всички главни старшини, стоящи начело на низовото казачество (т.е. действащо в низините на Днепър).

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Украйна. История – Орест Субтелни

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Субтелни, Орест. Украйна. История. София, 1995. с. 122.