Иван Солоневич

Иван Солоневич Иванъ Лукьяновичъ Солоневичъ
Руски мислител, писател и публицист
Роден	1 ноември 1891г. (стар стил) Цехановец, Руска империя
Починал	24 април 1953г. (61 г.) Монтевидео, Уругвай
Националност	Русия
Литература
Жанрове	Публицистика,История,Проза
Известни творби	,,Русия в концлагер", ,,Народната монархия", ,,,Диктатурата на импотентните" и др.
Семейство
Баща	Лукиян Солоневич
Майка	Юлия Ярушевич
Съпруга	Тамара Воскресенска Солоневич (1914 – 1938) Рут Бетнер (началото на 1940-те-1953)
Деца	Юрий Солоневич (1915 – 2003)
Уебсайт	www.solonevich.ru

Иван Лукиянович Солоневич (на руски: Ива́н Лукья́нович Солоне́вич) е консервативен руски писател, мислител, публицист, издател, историк, политик и др., от беларуски произход. Участва в метежа на генерал Лавър Корнилов и в Бялото движение. Попада в ГУЛАГ след няколко неуспешни опита да избяга от СССР. През юли 1934 г. заедно със сина си и брат си успява да избяга от лагерите. Живее в емиграция във Финландия,България,Германия,Аржентина и Уругвай. Издава няколко вестника, първия от тях, „Гласът на Русия“, и втория, „Нашият вестник“ – в България. Пропагандира идеята за самобитността на руската самодържавна монархия.

Биография

Роден е през 1891 г. в Цехановец, днес в Полша, а тогава в Гродненска губерния на Руската империя. Баща му Лукиян Солоневич е журналист, издател и селски учител, както и приятел на Пьотър Столипин.

През 1912 г. завършва задочно Виленската гимназия. През 1913 г. започва да следва право в Санктпетербургския императорски университет. През февруари 1914 г. става вицешампион в националното първенство на Руската империя по тежка атлетика в Рига, а през пролетта се жени за Тамара Воскресенска.

На 15 октомври 1915 г. се ражда синът им Юрий. През същата година започва работа във влиятелния вестник „Новото време“(„Новое время“). В качеството си на журналист в този вестник наблюдава Февруарската революция, като категорично не приема нито нея, нито последвалата Октомврийска революция.

След завземането на властта от болшевиките Иван заедно с жена си бяга в Белия Юг на Русия и участва в Гражданската война в Русия на страната на Бялото движение. През 1920 г. не успява да се евакуира заедно с Бялата армия и остава в Съветска Русия. В началото на юни с.г. е арестуван от Одеската ЧК и заедно с жена му и детето им е изпратен в затвора, но благодарение на един млад евреин на име Шпигел, който има отношение към работата на ЧК и унищожава уликите от делата, тримата са освободени в края на август.

По-нататък Иван Солоневич се занимава със спортна дейност. През 1926 г. се премества в Москва, където получава длъжността инспектор по физкултура и спорт във Всесъюзния централен съвет на профсъюзите. В края на 20-те години той и брат му Борис взимат окончателно решение да избягат от СССР.

Тамара успява да напусне страната легално, сключвайки фиктивен брак с германски гражданин. Първите два опита за бягство се провалят, както и третият, през септември 1933 г., при който бегълците – Иван, Борис и Юрий, съпругата на Борис Ирина Пелингер и още един човек, са арестувани. Един от групата – Николай Бабенко, е секретен сътрудник на ОГПУ и ги предава. Иван и Борис получават 8 години в изправително-трудовите лагери, а Юрий като непълнолетен – 3 години.

През януари баща, син и брат са изпратени в Беломорско-балтийския лагер(Белбалтлаг). По-късно Иван и Юрий биват преместени в друго отделение на същия лагер – в Медвежегорск. Преди да се разделят с Борис, уговарят дата на бягството(28 юли 1934 г.).

Освен това възниква опасност Иван Лукиянович да бъда изпратен във Водораздел, което би направило бяството невъзможно. Затова той изпраща докладна записка на началника на Белтбалтлаг Дмитрий Успенски, в която предлага провеждането на вселагерна спартакиада.

Под това прикритие двамата със сина му започвата подготовка за бягство, като в уречения ден -28 юли 1934 г., то най-сетне става факт. На 14 август 1934 г. баща и син пресичат финландската граница. Борис Солоневич също успява да избяга и пресича границата 2 дена по-рано.

Във Финландия Иван Солоневич работи като товарач на пристанището в Хелзинки и започва да пише книга за преживяното в СССР.

За мнозина руски емигранти бягството на тримата е трудно представимо и се появяват обвинения, че са съветски агенти. За това допринася и подривната работа на НКВД. Никоя страна в Западна Европа не им дава виза.

През пролетта на 1936 г. обаче със съдействието на Клавдий Фос успяват да получат виза за България. Те пристигат в София на 8 май 1936 г. А на 18 юни 1936 г. излиза първият брой на вестник „Гласът на Русия“(„Голос России“) – така се сбъдва отколешната мечта на Иван Солоневич да издава собствен вестник.

В столицата на България излиза и книгата му „Русия в концлагер“(„Россия в концлагере“), която се превръща в световен бестселър и бива преведена на 17 езика. Тамара пристига в София и семейните дела потръгват.

НКВД обаче продължава провокациите и белоемигрантите от Руския общовоински съюз (РОВС), който е платил преместването им в страната (на първо място Фос и Александър Браунер, началник на руския отдел на българската тайна полиция), гледат на Солоневичи като на съветски агенти. През октомври е направен опит за убийство без разрешението на председателя на 3-ти отдел на РОВС в България генерал Фьодор Абрамов, но той бива предотвратен от българската полиция.

През цялата следваща година и контраразузнаването на РОВС, и НКВД работят за дискредитирането на братята. През юли и август 1937 г. Иван и Борис осъществяват турне във Франция и Белгия за четене на лекции във връзка със световното изложение в Париж. През декември с.г. Борис Лукиянович остава в Белгия.

В началото на 1937 г. апогеят на антисъветската дейност на Иван Солоневич кара НКВД да започне операция за физическото му ликвидиране. На 3 февруари 1938 г. в София е извършен бомбен атентат – в редакцията на вестник ,,Гласът на Русия", при който загиват съпругата му и секретарят на редакцията Николай Михайлов, отворил пакета с книги, в който е била бомбата. Подозират и НКВД, и тези членове на РОВС, които са се опитали да го убият по-рано.

На 9 март 1938 г. баща и син отлитат за Нацистка Германия, единствената страна, която им предоставя убежище. Не след дълго ,,Гласът на Русия" е закрит от българските власти след съветски натиск. Същата съдба има и вестник „Нашият вестник“(„Наша газета“), който излиза също в България от 1938 до 1940 г.

В началото на Германо-съветската война нацистите се опитват да привлекат на своя страна мислителя, предлагайки му пост в беларуското колаборационистко правителство. Но той отхвърля предложението и изпраща на името на Хитлер меморандум, в който заявява, че войната срещу Русия и руския народ ще завърши с разгром на Третия райх.

През октомври 1941 г. Иван Лукиянович е арестуван от Гестапо и заточен в Темпелбург в Померания. Там той се запознава с втората си съпруга – немкинята Рут Бетнер, и продължава да пише въпреки наложената му забрана да се занимава с политическа дейност, в това число с журналистика. В средата на януари 1945 г. заедно със семейството на сина си бяга от заточението на запад.

От 1945 до 1948 г. живее в Британската окупационна зона, после от 1948 до 1950 г. в Аржентина, където основава съществуващия и до днес вестник „Нашата страна“(„Наша страна“). В резултат на интриги сред емиграцията е изгонен и се преселва в Уругвай, където умира от рак на стомаха на 24 април 1953 г.

Възгледи

Иван Солоневич е противник на всички социализми – като в случая с СССР особено го възмущава несъответствието на практиката с провъзгласените демократични идеали. На тази тема са книгите му „Диктатурата на импотентните“(„Диктатура импотентов“) и „Диктатурата на негодниците“(„Диктатура сволочи“).

Привърженик е на либерална пазарна икономика и на самодържавната монархия, която той разграничава от абсолютната и конституционната монархия по западен образец. В един от последните броеве на „Нашата страна“ приживе мислителят определя основните задачи на монархическото движение – ликвидиране на болшевизма, борба срещу разчленението на Русия и възстановяване на монархията, като последното включва борба с реакцията и оформяне и закрепване на идейната нагласа.

Под реакция Иван Лукиянович разбира практически целия управляващ елит на бившата Руска империя. Той счита, че възстановяването на социално-административната база на стария управляващ слой е физически невъзможно: „Бившият руски управляващ слой политически съвършено се разложи до революцията, и именно това разложение направи революцията възможна“.

Излага идеите си в това число в труда „Народната монархия“(„Народная монархия“) – най-известната му книга. Идеал за него е Русия преди реформите на Петър Велики.

Той смята, че заради тях страната отива все по-далеч от идеала на Народната монархия, а под влиянието на Запада елитът – дворянството, а след това и интелигенцията се откъсват от народната почва. А всеобщата ,,европеизация" се превръща в трагедия за простия руски народ, загубил естествената връзка със собствения интелектуален слой, което в крайна сметка довежда до падането на монархията в Русия.

Солоневич счита за изход възвръщането на народа към своите корени чрез възстановяването на ,,народната", ,,социалната" монархия в нейната цялост ,,от царския престол до селското събрание".

Литература

• Никандров Н. Иван Солоневич: народный монархист / Под ред. В. Г. Манягина. – М.: Алгоритм, 2007. – 672 с. – (Властители дум). – ISBN 978-5-9265-0442-9.
• Сапожников К. Н. Солоневич / Под ред. Е. С. Писаревой. – М.: Молодая гвардия, 2014. – 453 с. – (Жизнь замечательных людей). – ISBN 978-5-235-03693-2.
• Воронин И. П. Гражданин империи. Очерк жизни и творчества Ивана Лукьяновича Солоневича / Под ред. М. Б. Смолина. – М.: „ФИВ“, 2013. – 496 с. – ISBN 978-5-91862-019-9.
• Чистяков К. А. Биография И.Л. Солоневича. Россия в концлагере. – РИМИС, 2005. – С. 11 – 12. – 536 с. – ISBN 5-9650-0031-6.

Външни препратки

• Сайт, посветен на живота и творчеството на Иван Лукиянович Солоневич: