Иван Солоневич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Солоневич
Иванъ Лукьяновичъ Солоневичъ
Руски писател и публицист
Роден
Цехановец, Руска империя
Починал

Националност Флаг на Русия Русия
Литература
Жанрове Публицистика,История,Проза
Известни творби ,,Русия в концлагер", ,,Народната монархия",,,Диктатурата на импотентните" и др.
Семейство
Баща Лукиян Солоневич
Майка Юлия Ярушевич
Съпруга

Тамара Воскресенска Солоневич(1914-1938)

Рут Бетнер(началото на 1940-те-1953)
Деца Юрий Солоневич(1915-2003)

Уебсайт www.solonevich.ru

Иван Лукиянович Солоневич (на руски: Ива́н Лукья́нович Солоне́вич) е консервативен руски писател, мислител,публицист,издател, историк, политик и др., от беларуски произход. Участва в метежа на генерал Лавър Корнилов и в Бялото движение. Попада в ГУЛАГ след няколко неуспешни опита да избяга от СССР. През юли 1934 г. заедно със сина си и брат си успява да избяга от лагерите. Живее в емиграция във Финландия,България,Германия,Аржентина и Уругвай. Издава няколко вестника, като първия от тях -,,Гласът на Русия", и втория -,,Нашият вестник", - в България. Пропагандира идеята за самобитността на руската самодържавна монархия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1891 г. в Цехановец, днес в Полша, а тогава в Гродненска губерния на Руската империя. Баща му Лукиян Солоневич е журналист, издател и селски учител, както и приятел на Пьотър Столипин[1]. През 1912 г. завършва задочно Виленската гимназия.[2] През 1913 г. започва да следва право в Санктпетербургския императорски университет. През февруари 1914 г. става вицешампион в националното първенство на Руската империя по тежка атлетика в Рига, а през пролетта се жени за Тамара Воскресенска.[3] На 15 октомври 1915 г. се ражда синът им Юрий. През същата година започва работа във влиятелния вестник ,,Новото време". В качеството си на журналист в този вестник наблюдава Февруарската революция, като категорично не приема нито нея, нито последвалата Октомврийска революция[4]. След завземането на властта от болшевиките Иван заедно с жена си бяга в Белия Юг на Русия и участва в Гражданската война в Русия на страната на Бялото движение. През 1920 г. не успява да се евакуира заедно с Бялата армия и остава в Съветска Русия. През юни с.г. е арестуван от Одеската ЧК и заедно с жена му и детето им е изпратен в затвора,но благодарение на един млад евреин на име Шпигел,който унищожава уликите от делата, тримата са освободени в края на август.[3] По-нататък Иван Солоневич се занимава със спортна дейност. През 1926 г. се премества в Москва, където получава длъжността инспектор по физкултура и спорт във Всесъюзния централен съвет на профсъюзите.[2] В края на 20-те години той и брат му Борис взимат окончателно решение да избягат от СССР. Тамара успява да напусне страната легално, сключвайки фиктивен брак с германски гражданин. Първите два опита за бягство се провалят, както и третият - през септември 1933 г., при който бегълците - Иван, Борис и Юрий, съпругата на Борис и още трима души са арестувани.[2] Един от тях -Николай Бабенко, е секретен сътрудник на ОГПУ и ги предава.[3] Иван и Борис получават 8 години в изправително-трудовите лагери, а Юрий като непълнолетен - 3 години. През януари баща, син и брат са изпратени в Беломорско-балтийския лагер- Белбалтлаг. По-късно Иван и Юрий биват преместени в друго отделение на същия лагер - в Медвежегорск. Преди да се разделят с Борис,уговарят дата на бягството - 28 юли 1934 г.[3] По-късно възниква опасност Иван Лукиянович да бъда изпратен във Водораздел, което би направило бяството невъзможно. Затова той изпраща докладна записка на началника на Белтбалтлаг Дмитрий Успенски, в която предлага провеждането на вселагерна спартакиада. Под това прикритие двамата със сина му започвата подготовка за бягство, като в уречения ден - 28 юли1934г., то най-сетне става факт. На 14 август 1934 г. баща и син пресичат финландската граница. Борис Солоневич също успява да избяга и пресича границата 2 дена по-рано. Във Финландия Иван Солоневич работи като товарач на пристанището в Хелзинки и започва да пише книга за преживяното в СССР. За мнозина руски емигранти бягството на тримата е трудно представимо и се появяват обвинения, че са съветски агенти. За това допринася и подривната работа на НКВД. Никоя страна в Западна Европа не им дава виза. През пролетта на 1936 г. обаче успяват да получат виза за България. Те пристигат в София на 8 май 1936г. А на 18 юни 1936 г. излиза първият брой на вестник ,,Гласът на Русия" - така се сбъдва отколешната мечта на Иван Солоневич да издава собствен вестник.[3] В столицата на България излиза и книгата му ,,Русия в концлагер", която се превръща в световен бестселър и бива преведена на 17 езика. Тамара пристига в София и семейните дела потръгват. НКВД обаче продължава провокациите и белоемигрантите от Руския общовоински съюз(РОВС), който е платил преместването им в страната, гледат на Солоневичи като на съветски агенти. През октомври е направен опит за убийство без разрешението на председателя на 3-ти отдел на РОВС в България генерал Фьодор Абрамов, но той бива предотвратен от българската полиция.[3] През цялата следваща година и контраразузнаването на РОВС, и НКВД работят за дискредитирането на братята. През юли и август 1937 г. Иван и Борис осъществяват турне във Франция и Белгия за четене на лекции във връзка със световното изложение в Париж. През декември с.г. Борис Лукиянович остава в Белгия. В началото на 1937г. апогеят на антисъветската дейност на Иван Солоневич кара НКВД да започне операция за физическото му ликвидиране. На 3 февруари 1938 г. в София е извършен бомбен атентат - в редакцията на вестник ,,Гласът на Русия", при който загиват съпругата му и секретарят на редакцията Николай Михайлов, отворил пакета с книги, в който е била бомбата. Подозират и НКВД, и РОВС.[3] На 9 март 1938 г. баща и син отлитат за Нацистка Германия, единствената страна, която им предоставя убежище. Не след дълго ,,Гласът на Русия" е закрит от българските власти след съветски натиск. Същата съдба има и вестник ,,Нашият вестник", който излиза пак в България от 1938 до 1940 г. В началото на Германо-съветската война нацистите се опитват да привлекат на своя страна мислителя, предлагайки му пост в беларуското колаборационистко правителство. Но той отхвърля предложението и изпраща на името на Хитлер меморандум, в който заявява, че войната срещу Русия и руския народ ще завърши с разгром на Третия райх. През октомври 1941 г. Иван Лукиянович е арестуван от Гестапо и заточен в Темпелбург в Померания. Там той се запознава с втората си съпруга - немкинята Рут Бетнер и продължава да пише въпреки наложената му забрана да се занимава с политическа дейност, в това число с журналистика.[3] През януари 1945 г. заедно със семейството на сина си бяга от заточението на запад. От 1945 до 1948 г. живее в Британската окупационна зона, после от 1948 до 1950 г. в Аржентина, където основава съществуващия и до днес вестник ,,Нашата страна".[1] В резултат на интриги сред емиграцията е изгонен и се преселва в Уругвай,където умира от рак на стомаха на 24 април 1953 г.

Възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Иван Солоневич е противник на всички социализми – като в случая с СССР особено го възмущава несъответствието на практиката с провъзгласените демократични идеали. На тази тема са книгите му ,,Диктатурата на импотентните" и ,,Диктатурата на негодниците". Привърженик е на либерална пазарна икономика и на самодържавната монархия, която той разграничава от абсолютната и конституционната монархия по западен образец. В един от последните броеве на ,,Нашата страна“ приживе мислителят определя основните задачи на монархическото движение – ликвидиране на болшевизма, борба срещу разчленението на Русия и възстановяване на монархията, като последното включва борба с реакцията и оформяне и закрепване на идейната нагласа. Под реакция Иван Лукиянович разбира практически целия управляващ елит на бившата Руска империя. Той счита, че възстановяването на социално-административната база на стария управляващ слой е физически невъзможно: ,,Бившият руски управляващ слой политически съвършено се разложи до революцията, и именно това разложение направи революцията възможна“.[4]

Излага идеите си в това число в труда ,,Народната монархия“ – най-известната му книга. Идеал за него е Русия преди реформите на Петър Велики. Той смята,че заради тях Русия отива все по-далеч от идеала на Народната монархия, а под влиянието на Запада елитът - дворянството, а след това и интелигенцията се откъсват от народната почва. А всеобщата ,,европеизация" се превръща в трагедия за простия руски народ, загубил естествената връзка със собствения интелектуален слой, което в крайна сметка довежда до падането на монархията в Русия. Солоневич счита за изход възвръщането на народа към своите корени чрез възстановяването на ,,народната", ,,социалната" монархия в нейната цялост ,,от царския престол до селското събрание".[4]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Никандров Н. Иван Солоневич: народный монархист / Под ред. В. Г. Манягина. — М.: Алгоритм, 2007. — 672 с. — (Властители дум). — ISBN 978-5-9265-0442-9.
  • Сапожников К. Н. Солоневич / Под ред. Е. С. Писаревой. — М.: Молодая гвардия, 2014. — 453 с. — (Жизнь замечательных людей). — ISBN 978-5-235-03693-2.
  • Воронин И. П. Гражданин империи. Очерк жизни и творчества Ивана Лукьяновича Солоневича / Под ред. М. Б. Смолина. — М.: «ФИВ», 2013. — 496 с. — ISBN 978-5-91862-019-9.
  • Чистяков К. А. Биография И.Л. Солоневича. Россия в концлагере. — РИМИС, 2005. — С. 11—12. — 536 с. — ISBN 5-9650-0031-6.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]