Иван Солоневич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Солоневич
Иванъ Лукьяновичъ Солоневичъ
Руски мислител, писател и публицист
Роден
Цехановец, Руска империя
Починал
24 април 1953 г. (61 г.)

Националност Флаг на Русия Русия
Литература
Жанрове Публицистика, История, Проза
Известни творби „Русия в концлагер“
„Народната монархия“
„Диктатурата на импотентните“
Семейство
Баща Лукян Солоневич
Майка Юлия Ярушевич
Съпруга Тамара Воскресенска Солоневич (1914 – 1938)
Рут Бетнер (началото на 1940-те – 1953)
Деца Юрий Солоневич (1915 – 2003)

Уебсайт www.solonevich.ru

Иван Лукянович Солоневич (на руски: Ива́н Лукья́нович Солоне́вич) е консервативен руски писател, мислител, публицист, издател, историк, политик и др., от беларуски произход. Участва в метежа на генерал Лавър Корнилов и в Бялото движение. Попада в ГУЛАГ след няколко неуспешни опита да избяга от СССР. През юли 1934 г. заедно със сина си и брат си успява да избяга от лагерите. Живее в емиграция във Финландия, България, Германия, Аржентина и Уругвай. Издава няколко вестника, първият от тях, „Голос России“, и вторият, „Наша газета“ – в България. Пропагандира идеята за самобитността на руската самодържавна монархия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1891 г. в Цехановец, днес в Полша, а тогава в Гродненска губерния на Руската империя. Баща му, Лукян Солоневич е журналист, издател и селски учител, както и приятел на Пьотър Столипин[1].

През 1912 г. завършва задочно Виленската гимназия.[2] През 1913 г. започва да следва право в Санктпетербургския императорски университет. През февруари 1914 г. става вицешампион в националното първенство на Руската империя по тежка атлетика в Рига, а през пролетта се жени за Тамара Воскресенска.[3]

На 15 октомври 1915 г. се ражда синът им Юрий. През същата година започва работа във влиятелния вестник „Новое время“. В качеството си на журналист в този вестник наблюдава Февруарската революция, като категорично не приема нито нея, нито последвалата Октомврийска революция[4].

След завземането на властта от болшевиките Иван заедно с жена си бяга в Белия Юг на Русия и участва в Гражданската война в Русия на страната на Бялото движение. През 1920 г. не успява да се евакуира заедно с Бялата армия и остава в Съветска Русия. В началото на юни с.г. е арестуван от Одеската ЧК и заедно с жена му и детето им е изпратен в затвора, но благодарение на един млад евреин на име Шпигел, който има отношение към работата на ЧК и унищожава уликите от делата, тримата са освободени в края на август.[3]

По-нататък Иван Солоневич се занимава със спортна дейност. През 1926 г. се премества в Москва, където получава длъжността инспектор по физкултура и спорт във Всесъюзния централен съвет на профсъюзите.[2] В края на 20-те години той и брат му Борис взимат окончателно решение да избягат от СССР.

Тамара успява да напусне страната легално, сключвайки фиктивен брак с германски гражданин. Първите два опита за бягство се провалят, както и третият, през септември 1933 г., при който бегълците – Иван, Борис и Юрий, съпругата на Борис Ирина Пелингер и още един човек са арестувани.[2] Един от групата – Николай Бабенко, е секретен сътрудник на ОГПУ и ги предава.[3] Иван и Борис получават 8 години в изправително-трудовите лагери, а Юрий като непълнолетен – 3 години.

През януари баща, син и брат са изпратени в Беломорско-балтийския лагер (Белбалтлаг). По-късно Иван и Юрий са преместени в друго отделение на същия лагер – в Медвежегорск. Преди да се разделят с Борис, уговарят дата на бягството – 28 юли 1934 г.[3]

Освен това възниква опасност Иван Лукянович да бъда изпратен във Водораздел, което би направило бягството невъзможно. Затова той изпраща докладна записка до началника на Белтбалтлаг Дмитрий Успенски, в която предлага провеждането на вселагерна спартакиада.

Под това прикритие двамата със сина му започват подготовка за бягство, като в уречения ден – 28 юли 1934, то най-сетне става факт. На 14 август 1934 г. баща и син пресичат финландската граница. Борис Солоневич също успява да избяга и пресича границата 2 дена по-рано.

Във Финландия Иван Солоневич работи като товарач на пристанището в Хелзинки и започва да пише книга за преживяното в СССР.

Мнозина руски емигранти трудно си представят бягството на тримата, затова се появяват съмнения, че те са съветски агенти. За това допринася и подривната работа на НКВД. Никоя страна в Западна Европа не им дава виза.

През пролетта на 1936 г. обаче със съдействието на Клавдий Фос успяват да получат виза за България. Те пристигат в София на 8 май 1936. На 18 юни 1936 г. излиза първият брой на вестник „Голос России“ – така се сбъдва отколешната мечта на Иван Солоневич да издава собствен вестник.[3]

В столицата на България излиза и книгата му „Русия в концлагер“ („Россия в концлагере“), която се превръща в световен бестселър и бива преведена на 17 езика. Тамара пристига в София и семейните дела потръгват.

НКВД обаче продължава провокациите и белоемигрантите от Руския общовоински съюз (РОВС), който е платил преместването им в страната (на първо място Фос и Александър Браунер, началник на руския отдел на българската тайна полиция), гледат на Солоневичи като на съветски агенти. През октомври е направен опит за убийство без разрешението на председателя на 3-ти отдел на РОВС в България генерал Фьодор Абрамов, но той бива предотвратен от българската полиция.[3]

През цялата следваща година и контраразузнаването на РОВС, и НКВД работят за дискредитирането на братята. През юли и август 1937 г. Иван и Борис осъществяват турне във Франция и Белгия за четене на лекции във връзка със Световното изложение в Париж. През декември с.г. Борис Лукянович остава в Белгия.

В началото на 1937 апогеят на антисъветската дейност на Иван Солоневич кара НКВД да започне операция за физическото му ликвидиране. На 3 февруари 1938 в София е извършен бомбен атентат – в редакцията на вестник „Гласът на Русия“, при който загиват съпругата му и секретарят на редакцията Николай Михайлов, отворил пакета с книги, в който е била бомбата. Подозират и НКВД, и тези членове на РОВС, които са се опитали да го убият по-рано.[3]

На 9 март 1938 г. баща и син отлитат за Нацистка Германия, единствената страна, която им предоставя убежище. Не след дълго „Гласът на Русия“ е закрит от българските власти след съветски натиск. Същата съдба има и вестник „Наша газета“, който излиза също в България от 1938 до 1940 г.

В началото на Германо-съветската война нацистите се опитват да привлекат на своя страна мислителя, предлагайки му пост в беларуското колаборационистко правителство. Той отхвърля предложението и изпраща до Хитлер меморандум, в който заявява, че войната срещу Русия и руския народ ще завърши с разгром на Третия райх.

През октомври 1941 г. Иван Лукянович е арестуван от Гестапо и заточен в Темпелбург в Померания. Там той се запознава с втората си съпруга – немкинята Рут Бетнер, и продължава да пише въпреки наложената му забрана да се занимава с политическа дейност, в това число с журналистика.[3] В средата на януари 1945 г. заедно със семейството на сина си бяга от заточението на Запад.

От 1945 до 1948 г. живее в Британската окупационна зона, после от 1948 до 1950 г. – в Аржентина, където основава съществуващия и до днес вестник „Наша страна“.[1] В резултат на интриги сред емиграцията е изгонен и се преселва в Уругвай, където умира от рак на стомаха на 24 април 1953 г.

Възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Иван Солоневич е противник на всички видове социализъм – като в случая с СССР особено го възмущава несъответствието на практиката с провъзгласените демократични идеали. На тази тема са книгите му „Диктатурата на импотентните“ („Диктатура импотентов“) и „Диктатурата на негодниците“ („Диктатура сволочи“).

Привърженик е на либерална пазарна икономика и на самодържавната монархия, която той разграничава от абсолютната и конституционната монархия по западен образец. В един от последните броеве на „Наша страна“ приживе мислителят определя основните задачи на монархическото движение – ликвидиране на болшевизма, борба срещу разчленяването на Русия и възстановяване на монархията, като последното включва борба с реакцията и оформяне и закрепване на идейната нагласа.

Под реакция Иван Лукянович разбира практически целия управляващ елит на бившата Руска империя. Той счита, че възстановяването на социално-административната база на стария управляващ слой е физически невъзможно: „Бившият руски управляващ слой политически съвършено се разложи преди революцията, и именно това разложение направи революцията възможна.“[4]

Излага идеите си в това число в труда „Народная монархия“ – най-известната му книга. Идеал за него е Русия преди реформите на Петър Велики. Той смята, че заради тях страната отива все по-далеч от идеала за Народна монархия, а под влиянието на Запада елитът – дворянството, а след това и интелигенцията се откъсват от народната почва. А всеобщата „европеизация“ се превръща в трагедия за простия руски народ, загубил естествената връзка със собствения интелектуален слой, което в крайна сметка довежда до падането на монархията в Русия.

Солоневич счита за изход възвръщането на народа към своите корени чрез възстановяването на „народната“, „социалната“ монархия в нейната цялост „от царския престол до селското събрание.“[4]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Никандров Н. Иван Солоневич: народный монархист / Под ред. В. Г. Манягина. – М.: Алгоритм, 2007. – 672 с. – (Властители дум). – ISBN 978-5-9265-0442-9.
  • Сапожников К. Н. Солоневич / Под ред. Е. С. Писаревой. – М.: Молодая гвардия, 2014. – 453 с. – (Жизнь замечательных людей). – ISBN 978-5-235-03693-2.
  • Воронин И. П. Гражданин империи. Очерк жизни и творчества Ивана Лукьяновича Солоневича / Под ред. М. Б. Смолина. – М.: „ФИВ“, 2013. – 496 с. – ISBN 978-5-91862-019-9.
  • Чистяков К. А. Биография И.Л. Солоневича. Россия в концлагере. – РИМИС, 2005. – С. 11 – 12. – 536 с. – ISBN 5-9650-0031-6.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]