Константин Бранковяну

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Константин II Бранковяну
княз на Влашко
Constantin Brancoveanu.jpg
портрет от Синайския манастир
Лични данни
Управление 1688 – 1714
Пълно име на румънски: Constantin Brâncoveanu
Кръщене 1660
Роден
15 август 1654 г.
Бранковени
Починал
15 август 1714 г. на 60 г.
Предшественик Щербан I Кантакузин
Наследник Стефан Кантакузин
Семейство
Династия Басараб/Крайовеску и Кантакузино
Баща Матей Бранковяну
Майка Станка Кантакузино
Брак Марика
Потомци Станка (1676)
Мария (1678)
Илинка (1682)
Константин (1683)
Стефан (1685)
Сафра (1686)
Раду (1690)
Анцуча (1691)
Балша (1693)
Смаранда (1696)
Матей (1698)
Константин II Бранковяну в Общомедия
Константин Бранковяну със семейството си - портрет от 1709 г. в манастира Хорезу

Константин Бранковяну (на румънски: Constantin Brâncoveanu) е велик логотет и владетел на Влашко (1688-1714).

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Син е на княз Матей Бранковяну (Басараб) по родствената линия на клона Крайовеску и на Станка Кантакузино. Константин е племенник и наследник на влашкия княз Кантакузино. Женен е за Марика, дъщеря на княз Антоний Попещи (1669-1672).

През октомври 1688 г., след смъртта на чичо си Щербан Кантакузино, Константин Бранковяну поема властта във Влашко по майчина линия - от семейство Кантакузино. Константин поема управлението на Влашко непосредствено след томоса на Вселенската патриаршия в лицето на Дионисий IV Муселимис, по силата на който киевската митрополия е присъединена към Руската патриаршия. Бранковяну по майчина линия е наследник на Михаил Кантакузин Шейтаноглу, който логистира патриаршеското достойнство на Руската православна църква.

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Мести столицата на княжество Влахия от Търговище в Букурещ и започва широка строителна дейност във Влашко - двореца Могошоая и редица православни манастири (включително Хорезу) са построени в така наречения бранковянски стил. Управлението му е запомнено като просвещенско - открива четири печатници и много училища.

В ранните години на управлението си се ползва с подкрепата на болярската партия Кантакузино. Столник Константин Кантакузино е негов съветник във външните работи и същевременно началник на княжеската канцелария. Останалите членове на рода Кантакузино са членове на болярския съвет или командири във влашката армия.

Константин Бранковяну е номинално османски васал. Във връзка с така наречената голяма турска война, Високата порта му вдига двойно налога от Влашко, в замяна на което се сдобива с наследственото право от султана и падишах - да управлява наследствено Влашкото княжество. Това му наследствено право, след Карловацкия мир става причина през 1703 г. да влезе в конфликт за наследяването на властта във Влашко - с останалите представители на влиятелното болярско семейство Кантакузино.

Външни отношения[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално Константин Бранковяну не подкрепя трансилванския владетел Ференц Ракоци - срещу аспирациите на австрийските Хабсбурги, но след като влошава отношенията си със Свещената Римска империя застава на страната на трансилванските бунтовници. Поддържа добри отношения с молдовския владетел Константин Дука (1693–1695; 1700–1703), вземайки за жена дъщеря му Мария. Отношенията му с предходния молдовски владетел Константин Кантемир (1685–1693) и синовете му Антиох Кантемир (1695–1700) и Димитрие Кантемир (1710–1711) са обтегнати.

Политически Бранковяну и Влашко при неговото управление се вижда принудено да маневрира между политиката на Високата порта (на която е васал), Хабсбургите и нарастващата мощ и международен авторитет на Руското царство. През 1689 г. австрийските войски влизат във Влахия и превземат Букурещ. Константин Бранковяну се обръща за помощ към османците и кримските татари. В помощ пристигат османо-татарски и молдовски войници, с които през август 1689 г. участва в битката при Зърнещ в която австрийската армия е решително победена. Австрийският командващ генерал Донат Йохан Хайслер фон Хайтерсхайм е пленен.

От 1703 г. Константин Бранковяну е в постоянни дипломатически сношения с Петър Велики от когото тайно получава ордена на св. Андрей Първозвани за проруски симпатии. По време на прутска кампания заема изчаквателна позиция и заради обтегнатите си отношения с молдовския владетел Димитрие Кантемир. Освен това е и в трудни вътрешни отношения със семейство Кантакузино, след като конфискува имуществото на болярина Тома Кантакузино и неговите поддръжници, които бягат в Русия.

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

През март 1714 г. османският султан Ахмед III отстранява от власт Константин Бранковяну след като го привиква в Константинопол. В османската столица владетелят на Влашко е измъчван до смърт от еничарите, а синовете му Константин, Стефан, Раду и Матей са обезглавени. Неверните глави на синовете на Константин са разнасяни за назидание по улиците на Константинопол. Официалната версия за смъртта му е отказът му да се обърне към исляма, а причините са от политическо естество.[източник? (Поискан преди 23 дни)]

Политическо, културно и каноническо наследие[редактиране | редактиране на кода]

Румънската православна църква канонизира Константин Бранковяну през 1992 г., а с решение от 7 март 2018 г. на светия синод на Руската православна църква, Константин се отбелязва и почита като включен в календара на светците и на Руската православна църква. [1]

Константин Бранковяну поема управлението на Влашко непосредствено след томоса на Вселенската патриаршия в лицето на Дионисий IV Муселимис, по силата на който киевската митрополия е присъединена към Руската патриаршия.[източник? (Поискан преди 23 дни)]

След мъченическата смърт на Константин Бранковяну османската власт в дунавските княжества е поверена на фанариотите. След неговата ужасна смърт, и непосредствено преди тази на Димитрие Кантемир, Русия е прогласена за империя след така наречените реформи на Петър I. Управлението му е своеобразен ренесанс на Влашко с културното му наследие на среднобългарски език в така наречената му влахо-молдовска редакция. Латинизацията в дунавските княжества започва през 1697 г., след като Трансилвания е окупирана от Свещената Римска империя в хода на така наречената голяма турска война, а през 1700 г. митрополит Атанасий с част от православния клир приема униатството.[източник? (Поискан преди 23 дни)] От 1714 г. започва и методичната, повсеместна и поголовна елинизация на румънските отвъдунавски земи от фанариотското им управление и клир, с което през XVIII век е окончателно изместен и българския език.[2]

Свързани статии[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Щербан I Кантакузин Владетел на Влашко (1688 – 1714) Стефан Кантакузин
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Брынковяну, Константин“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.