Направо към съдържанието

Палеозой

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Палеозойска ера)
Еон Ера
Продължителност
Период Начало
в млн. г.
Фанерозой
Неозой
65,5 млн. г.
Кватернер 2,588  
Неоген 23,03  
Палеоген 65,5  
Мезозой
185,5 млн. г.
Креда 145,5  
Юра 199,6  
Триас 251    
Палеозой
291 млн. г.
Перм 299    
Карбон 359,2  
Девон 416    
Силур 443,7  
Ордовик 488,3  
Камбрий 542    
Протерозой
Неопротерозой
458 млн. г.
Едиакарий 630    
Криоген 850    
Тоний 1 000    
Мезопротерозой
600 млн. г.
Стений 1 200    
Ектасий 1 400    
Калимий 1 600    
Палеопротерозой
900 млн. г.
Статерий 1 800    
Орозирий 2 050    
Рясий 2 300    
Сидерий 2 500    
Архай Неоархай
300 млн. г.
2 800    
Мезоархай
400 млн. г.
3 200    
Палеоархай
400 млн. г.
3 600    
Еоархай
4 000    
Хадей
  4 540    

Палеозойската ера (Paläozoikum, Paleozoic Era, от гръцки palaios (παλαιός) и zoe (ζωή), стар живот) е най-ранната от трите геоложки ери на фанерозойския еон.

Обхваща времето приблизително отпреди 541 до 252 милиона години[1]. Палеозойската ера за първи път е обособена през 1837 г. от английския геолог Адам Седжуик (1785 – 1873), който включва в нея 2 периода – силур и девон. По-късно обемът на палеозоя е значително разширен, а в последствие и детайлизиран. Сега ерата е поделена на 6 геоложки периодакамбрий, ордовик, силур, девон, карбон и перм.[2]

Обща характеристика

[редактиране | редактиране на кода]

След големите нагъвателни движения, предшестващи горния докамбрий се оформят платформи и геосинклинални области, контурите на които с малки изменения се съхраняват през цялата ера. Най-значителните платформи били Източноевропейската (Руската), Сибирската, Китайско-Корейската, Южнокитайската, Североамериканската, Бразилската, Африканската, Австралийската и Индостанската. Тези обширни области от земната кора се отличавали със спокойни тектонски форми. Временно те били заливани от плитководни морета, в които са се утаявали разнообразни наслаги с малка мощност, формиращи техните седиментни чехли. На огромни пространства над скалите изграждащи тези чехли се образуват обширни равнини с почти хоризонтални пластове. В периферните части на платформите мощността на наслагите се увеличава. Особено интензивни натрупвания на седименти става в околните падини през тези епохи, когато около платформите се издигат планини, доставящи голямо количество разрушен скален материал, пренасян в понижените участъци. В такива понижения в едни от случаите се формират мощни въгленосни пластове (Донбас, Печорски басейн, Апалачи), а в други – соленоносни и червеноцветни кластични (отломъчни) формации (Предуралско краево потъване и др.). В геосинклиналните области натрупаните седименти са по-различни. Тези области се отличавали с висока подвижност и силно разчленен релеф. Дълбоките падини, отговарящи на участъците с първична океанска кора, се редуват с издигнати планински вериги. Земната кора е била пронизана от мрежа от разломи, по които ставало преместването на отделните блокове, а по пукнатините между тях се изливали лава и вулканични материали. Геосинклиналните седименти се отличавали със своята мощност от вулканогенни и силициеви скали заедно с разнообразни кластични (отломъчни) пластове.[2]

Палеозойската ера се характеризира с две нагъвателни фази. Едната от тях – каледонската, като с най-голяма интензивност тя се проявява в началото и особено в средата на палеозоя. Нейният апогей е между ордовика и силура и в началото на девона, след което на обширни пространства се формират планински вериги и се натрупват червеноцветни кластични наслаги от моласовите формации. Каледонското нагъване особено отчетливо се проява във Великобритания, на Скандинавския полуостров, в Шпицберген, в Казахстан, Западните Саяни, Нуфаундленд и Апалачите. Грандиозната херцинска нагъвателна фаза обхваща края на палеозоя, като най-интензивно тя се проявява през втората половина на кредата и през перма. След планинообразуването на границата между тези две нагъвателни фази особено голямо разнообразие получават червеноцветните моласови образувания. В резултат от херцинската нагъвателна фаза се формират планинските системи в Централна Европа, Урал, Апалачите и др.[2]

Континентите по време на палеозоя

Вероятно, в първата половина на палеозойската ера вече съществуват огромни континентални масиви, определящи палеогеографската обстановка не само през палеозоя, но и през следващите геоложки епохи на Земята. Огромният континент Гондвана обхващал платформите в Южното полукълбо. Морски плитководни басейни са заливали само крайните му участъци. Обичайно в тях се формират различни континентални наслаги, а в някои епохи – ледникови наслаги. Следи от древни заледявания могат да се видят сред скалите от горния ордовик в Африка, но най-широко те са представени в пластовете на кредата и перма. Изкопаеми ледникови образувания с тази възраст (тилити) са известни в Южна Америка, Южна Африка, Австралия и Индия. В Северното полукълбо през втората половина на палеозоя съществува обширния континент Ангарида, включващ Сибирската платформа и околните планински съоръжения.[2]

В самото начало на палеозоя става внезапно появяване и бързо разпространение на животински форми с твърд скелет, които по-рано не са се срещали. Към тях се отнасят хиолитите, хиолителминтите, гастроподите, брахиоподите и археоциатите – древни рифоизграждащи организми, измрели към края на ранния камбрий. През долния палеозой широко се разпространяват древните членестоноги – трилобитите. Те съставляват значителна част от органичния свят на камбрийските и ордовишките морета, като много по-малочислени стават в края на ордовика и през силура и измират в края на палеозоя. От самото начало на камбрия в значителни количества се развиват хиолитите и съвременните мекотели. Голямо разнообразие достигат раменоногите (брахиоподи), имащи важно значение за разчленяването на пластовете от средния и горен палеозой. Заедно с коремоногите (гастроподи) и мидите (пелециоподи) те живеят на различна морска дълбочина. През ордовика се появяват многочислени единични и колониални корали, ектопрокти, а също и строматопороидеи.[2]

Към безгръбначните, свободно плаващи на повърхността на моретата, се отнасят граптолитите, получили широко развитие през ордовика и силура и главоногите мекотели от групата на наутилоидите, богато представени през ордовика. През девона те отиват на втори план за сметка на бързо развиващите се гонатити с много по-сложно развита раковина. Накрая, през горния палеозой широко се разпространили едноклетъчните животни – фораминиферите, сред които най-важни са фузулинидите, имащи раковини с необичайно сложен строеж. Измененията на раковините на фузулинидите за сравнително кратък отрязък от време позволяват с големи подробност да се съпоставят едновъзрастните наслаги, включващи техни остатъци в различни региони.[2]

През палеозоя се появяват и първите гръбначни животни – рибите. През камбрия и ордовика са разпространени примитивни, безчелюстни, а през силура и особено през девона широко представителство имат двойнодишащите и ръкоперестите риби. От последните произлизат земноводните (амфибии) – първите животни излизли на сушата през девона. Древните палеозойски амфибии се отнасят към измрялата група на безопашатите земноводни (стегоцефалите). През карбона и особено през перма заедно с тях на сушата вече съществуват тревопасни и хищни влечуги.[2]

През палеозоя бързо развитие има и при растителния свят. През камбрия и ордовика той е представен предимно от водорасли. Въпросът за съществуването на висши сухоземни растения през това време остава открит. В силурските насрлаги се срещат остатъци от спори, а в скалите от долния девон повсеместно има отпечатъци от примитивни растения – псилофити, които вероятно са обитавали крайбрежните райони. В средния и горния девон растителността става значително по-разнообразна. Разпространяват се дървовидни плауни, първите членестостеблени (в т.ч. клинолистни), прапапрати, прохимносперми и първите голосеменни. През карбона започва голям разцвет на флората, представена от хвощоподобни, каламити, дървовидни плауновидни (лепидодендрони, сигиларии и др.), различни папрати, папратообразни семенни (птеридосперми) и кордаити. Гъстата горска растителност по това време служи като материал за образуването на многочислени и мощни въглищни пластове. Започвайки от карбона се отбелязва появяването на палеофлористични области. В континента Гонсвана по това време вече съществува т.нар. глосоптериева флора, особено характерна за следващия пермски период.[2]

С каледонските и херцински палеозойски интрузивни скали са свързани богатите рудни находища в Урал, Казахстан, Алтай, Западна Европа и Северна Америка. Към седиментните палеозойски скали са привързани нефтените находища във Волго-Уралската област, централните части на Северна Америка, провинция Албърта в Канада, находищата на въглища в Донецкия, Подмосковския, Печорския, Карагандинския и Кузнецкия басейни в Русия, въглищните басейни в Западна Европа, Апалачите в Северна Америка, находищата на битуминозни шисти в Естония, медните пясъци в Урал и Казахстан. С палеозойска възраст са и големите находища на фосфорити (Каратау в Казахстан, Скалистите планини в САЩ), боксити (Урал, Салаир и др.), каменни и калиеви соли (Соликамск, Илец, Иркутск – Русия, Щасфурт – Германия). Много от палеозойските скали се използват като строителен материал – ордовишки и карбонови варовици, мрамори и др.[2]