Подводник № 18

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тактико-технически данни
Подводник №18.jpg
Клас: малка крайбрежна подводница
Водоизместване (надводно): 128 t
Водоизместване (подводно): 143 t
Дължина: 28,10 m
Широчина: 3,15 m
Газене: 3,03 m
Запас гориво: 3910 L
Разход на гориво (при икономичен режим): 9,5 L/h при скорост 5,32 възела
Основен двигател: Дизел „Daimler“ с мощност 60 к.с. и макс. 550 оборота в минута
Електродвигател: „Siemens-Schuckert“ с мощност 120 к.с. и макс. 630 оборота в минута
Максимална надводна скорост: 7,84 възела
Скорост на потапяне: 46 s за дълбочина 9 m
Максимално изпробвана дълбочина на потапяне: 52 m
Екипаж: 17 души
Въоръжение:
  • два торпедни носови подводни апарата за торпеда от типа „Уайтхед“ 533 mm и общ запас от 4 торпеда;
  • 47 mm оръдие;
  • 8 mm картечница „Максим“;

(Според някои източници подводниците от този тип не са въоръжени с оръдия, а калибърът на торпедните им апарати е 450 mm [1])

Подводник № 18 е българска подводница от времето на Първата световна война, първата подводница в историята на българския военноморски флот.

Оригиналното име на подводницата е „UB-I-8“ („UB-8“). Тя принадлежи към типа „малки крайбрежни лодки“ – UB-I, според обозначенията в германския военноморски флот. Произведена е през април 1915 година в Германия, но е сглобена в австро-унгарското пристанище Пула.

Зачисляване в състава на българския флот[редактиране | редактиране на кода]

През март 1916 година след българско искане германското Морско министерство решава да предостави на българската страна една от действащите в Черно море подводници. Бойният флаг на Подводник № 18, както е заведена в българските щатове подводницата, е вдигнат на 25 май 1916 година. Нейна постоянна флотска база е пристанището на двореца Евксиноград. По време на първото ѝ учебно-демонстрационно плаване из Варненския залив и потапянето ѝ, на борда присъстват князете Борис Търновски и Кирил Преславски.

През 1916 година се постига договореност за предаването на българския флот на още една германска подводница – еднотипната „UB-I-7“ („UB-7“), но през септември същата година тя загива заедно с един български подофицер, стажуващ на нея.

Екипаж[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 1916 година започва подготовката на два екипажа за българската подводница – основен и дублиращ. Едновременно с това в германската подводно-ремонтна база в Кил преминава обучение и 10-членна бригада от български технически персонал.

Макар че според германското щатно разписание екипажът на този тип подводници се състои от 14 души, на българската подводница са зачислени 17 офицери, подофицери и матроси. В някои случаи екипажът ѝ нараства до 20 души, което се смята за недопустимо в германския флот. За командир на Подводник № 18 е назначен лейтенант Никола Тодоров, а помощник-командир – мичман I ранг Иван Вариклечков. Дублиращ командир е лейтенант Г. Славянов.

Бойна дейност[редактиране | редактиране на кода]

В германския флот[редактиране | редактиране на кода]

В началото на своя боен път подводницата служи в немската „Константинополска полуфлотилия подводници“, базирана в Цариград, чието предназначение е борба срещу руския флот. От септември 1915 година UB-I-8 е на база във Варна (Евксиноград) заедно с UB-7. По време на руската бомбардировка над Варна на 14 октомври 1915 година двете немски подводници атакуват руската флота, като я принуждават да прекрати нападението и да се оттегли[2].

В българския флот[редактиране | редактиране на кода]

След зачисляването на Подводник № 18 в състава на българския военноморски флот неговите постоянни маршрути са: Варна – Калиакра и обратно, Варна – Калиакра – Мангалия – Кюстенджа и обратно, Варна – Бургас – Созопол и обратно. На 6 септември 1916 година Подводник № 18 се промъква през минните полета в румънското пристанище Кюстенджа и предава по радиото съобщение за разположението на вражеските сили. На връщане среща в надводно положение две руски подводници и се приготвя за атака, но противникът успява да се изплъзне, като използва по-голямата си скорост.

В следващите месеци подводницата на няколко пъти среща противникови кораби, които успяват да се изплъзнат. До края на 1916 година подводницата попада осем пъти в минни полета, от които излиза благодарение на своя късмет. На 13 декември 1916 година само с появяването си Подводник № 18 успява да прекрати руска бомбардировка над Балчик, като принуждава руските кораби да се оттеглят от българското крайбрежие.

През 1917 година действията на подводницата не са толкова интензивни поради намалялата руска активност, изцяло прекратена след излизането на Русия от войната. Десетилетия наред се смята, че след Солунското примирие от 1918 година подводницата е откарана от френските окупационни части в Цариград, където се предполага, че е била нарязяна на части, а двигателите и механизмите ѝ – продадени. На 7 юли 2011 година началникът на ВМС контраадмирал Пламен Манушев съобщи, че откритата през 2010 година на 13 мили югоизточно от Варна на 30 m дълбочина потънала подводница е именно Подводник № 18. Водолази са разчистили отделни елементи и са заснели производствени надписи, които недвусмислено потвърждават идентификацията.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Вилсон, Херберт. Линкоры в бою, Москва 2002, с. 404
  2. Вълканов, Вълкан. Ударът на Руския черноморски флот върху Варна на 14 октомври 1915 година, Военноисторически сборник, година LXVII, кн. 4, юли-август 1998, с. 61.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Йорданов, Николай. Първата българска подводница, Военно-исторически сборник, София 1999, кн. 3, с. 130 – 145