Направо към съдържанието

Политика и държавно устройство на Сирия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Знаме на Сирия

Политиката в Сирийската арабска република се провежда в рамките на президентска република[1][2] с номинално многопартийно представителство в Народния съвет при Националния прогресивен фронт, доминиран от партията Баас. На практика Сирия е еднопартийна държава, в която независимите партии са забранени, и има могъща тайна полиция, която репресира дисидентите.[3][4] От завземането на властта през 1963 г. от нейния Военен комитет, арабската социалистическа партия Баас управлява Сирия като тоталитарна полицейска държава.[5][6][7][8] След период на вътрешнопартийни борби Хафез ал-Асад поема контрола върху партията след държавния преврат през 1970 г. и оттогава семейството му доминира в политиката на страната.[9][10][11]

До ранните етапи на въстанието в Сирия президентът има широки и неконтролирани правомощия за издаване на укази при дългосрочно извънредно положение. Краят на това извънредно положение е ключово искане на въстанието. Повърхностните реформи през 2011 г. правят президентските укази предмет на одобрение от Народния съвет – законодателната власт на страната, която сама по себе си е доминирана от партии, лоялни на президента.[12] Партията Баас е управляващата партия в Сирия и предишната сирийска конституция от 1973 г. гласи, че „Арабската социалистическа партия Баас ръководи обществото и държавата“ (чл. 8). Понастоящем най-малко 183 места от 250-членния парламент са запазени за Националния прогресивен фронт – доминирана от партия Баас коалиция, която се състои от девет други сателитни партии, лоялни на управлението на Баас.[13][14] Останалите места са заети от независими, номинирани от партията Баас.[15]

Сирийската армия и службите за сигурност поддържат значително присъствие в съседната Ливанска република от 1975 г. до 24 април 2005 г.[16] 50-ото издание на Freedom in the World – годишният доклад, публикуван от Фрийдъм Хаус от 1973 г. насам, определя Сирия като „най-лошата от най-лошите“ сред несвободните страни, като посочва правителството на Асад като един от двата режима, които получават най-ниската възможна оценка (1/100).[17][18]

Обща информация[редактиране | редактиране на кода]

Сирия е унитарна република. Според приетата през 2012 г. конституция тя се трансформира в полупрезидентска република. Политиката ѝ следва да заема място в рамките на това, с което официално се характеризира този тип управление, макар и някои да не са съгласни с тази оценка.[19] Според ЦРУ властта е в ръцете на президента и семейството му, както и всички членове на управляващата Арабска социалистическа партия БААС, която е клетка на сирийската доминантна БААС (създадена през 1966 г., когато оригиналната БААС се разделя на две).

Възрастта за правото на избирателен вот е 18 г. В конституцията е записано, че всеки индивид има право да бъде избиран и да бъде част от управлението на страната. Спрямо предишната конституция, приета през 1973 г. обаче, партията БААС е била оправомощена с лидерски функции на държавно и обществено ниво.

Официално постановленията, издадени от президента, трябва да бъдат одобрени от Народния съвет, за да се превърнат в закони. Освен по време на извънредното положение, което е в сила до 21 април 2011 г., което се премахва по време на Сирийското въстание, бидейки едно от най-ключовите искания на протестиращите.[20] Партия БААС е управляващата партия в Сирия, като в предишната конституция от 1973 г. се посочва, че „Арабската социалистическа партия БААС ръководи обществото и държавата". Най-малко 167 от местата в 250-членния парламент са гарантирани на Националния прогресивен фронт, който е коалиция от БААС и няколко други по-малки партии.[21][22] Новата сирийска конституция от 2012 г. въвежда многопартийна система, основана на принципа на политическия плурализъм, без гарантирано ръководството на никоя политическа партия.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Хафез ал-Асад
Башар ал-Асад

Хафез ал-Асад взима властта през 1970 г. и след смъртта му през 2000 г. синът му Башар ал-Асад го наследява като президент. След идването му на власт възниква интерес за политически реформи. Активисти за правата на човека и други защитници на гражданското общество, както и някои парламентаристи, стават все по-гласовити през периода, наричан „Дамаска пролет“ (юли 2000 г. – февруари 2001 г.), който е смазан от правителството на Баас при претекст за национално единство и стабилност.[23]

Хафез ал-Асад изгражда управлението си върху три стълба, сърцевината на които е партията Баас и свързаните с нея организации, които имат широко влияние върху обществото чрез своя монопол върху медиите и гражданския активизъм. Алавитските елити, които са лоялни към семейство Асад, формират друга мрежа за покровителство. Последният стълб е всеобхватният военен апарат, който се управлява от централното командване на Баас, състоящ се от сирийските арабски въоръжени сили, Мухабарат (сирийското разузнаване) и различни паравоенни формирования на Баас, всички от които се ръководят от висши партийни лидери, които отговарят директно на патриарха Асад.[24]

Необаасизъм[редактиране | редактиране на кода]

Платформата на Баас е обявена лаконично в лозунга на партията: „Единство, свобода и социализъм“. Партията е едновременно социалистическа – застъпваща се за държавна собственост върху средствата за промишленото производство и преразпределение на земеделска земя (на практика номинално социалистическата икономика на Сирия е ефективно смесена икономика, съставен от големи държавни предприятия и малки частни предприятия), и революционна – посветена на извършването на панарабската революция във всяка част от арабския свят. Основана от Мишел Афлак – сирийски християнин, Салах ал-Дин ал-Битар – сирийски сунит, и Заки ал-Арсузи – алавит, арабската социалистическа партия Баас, е разпусната през 1966 г. след сирийския държавен преврат от 1966 г., което води до създаването на едно доминирано от Ирак движение Баас и едно водено от Сирия движение Баас. Партията приема секуларизма и привлича поддръжници от всички вероизповедания в много арабски страни, особено Ирак, Йордания и Ливан. От август 1990 г. обаче тя тенденциозно намалява влиянието на социализма в идеите си, като набляга на панарабското единство.

На шест по-малки политически партии е позволено да функционират, като заедно с Баас съставят Националния прогресивен фронт (НПФ) – обединение на партии, което представлява единствената законова рамка за участие на гражданите в партийния живот. Бидейки създаден, за да бъде привидно многопартийна системата, НПФ е доминирана от Баас и не променя по същество еднопартийния характер на политическата система. Извънпартийните членове на Баас от НПФ съществуват като политически партии до голяма степен само по име, като се подчиняват стриктно на Баас и правителствената политика. През 2000 г. се появява информация, че правителството обмисля закон да разреши в НПФ да се включат нови партии, включително и забранени такива – тези промени не се случват. Въпреки това една такава партия (Сирийската социална националистическа партия) (СНСП) е узаконена през 2005 г.

Традиционно партиите в НПФ приемат арабската националистическата и номинално социалистическата идеология на правителството. Въпреки това СНСП е първата узаконена и приета партия в НПФ, която не е с нито социалистическа, нито с арабско-националистическа ориентация. Това дава основание да се мисли, че по-широко идеологически перспективи могат да предоставят известна степен на толерантност в бъдеще, като обаче етнически базираните (кюрдски и асирийски) партии продължават да бъдат потискани. Строгата забрана на религиозните партии също продължава да е в сила.

Законът за извънредното положение в Сирия е в сила от 1963 г., когато партията Баас идва на власт, до 21 април 2011 г., когато е отменен от Башар ал-Асад (указ 161). Законът, оправдан с мотивите за продължаващата война с Израел и заплахите от терористите, суспендира повечето конституционни защити.[25][26]

Управление на Сирия и разделение на властите[редактиране | редактиране на кода]

Управлението на Сирийската арабска република е в ръцете на съюзното управление, създадено от конституцията на Сирия (26 февруари 2012 г.), според която президентът е държавен глава, а министър-председателят е глава на правителството.[27] Изпълнителната власт се осъществява от правителството. Сирия има законодателен съвет (Народен съвет) с 250 членове.[28] Страната е в гражданска война от 2011 г. срещу различни вътрешни и чуждестранни сили, които се противопоставят както на сирийското правителство, така и една на друга, в различни комбинации.[29][30] Седалището на правителството е в столицата Дамаск.

Изпълнителна власт[редактиране | редактиране на кода]

Изпълнителната власт се състои от президента, двама вицепрезиденти, министър-председателя и Министерския съвет (кабинет). Конституцията изисква президентът да е мюсюлманин,[31] но Ислямът не е обявен за държавна религия. Той е глава на държавата, а министър-председателят е глава на правителството. Министерски съвет или кабинет, който в момента се състои от 30 членове, изпълнява ежедневните административни функции на управлението.[32][33]

Конституцията дава правото на президента да назначава министър-председателя и членовете на правителството. Той има правото да обявява състояние на война, извънредно положение в страната, да издава закони (но освен в извънредни ситуации те трябва да бъдат одобрени от Народния съвет), да обявява амнистия, да променя конституцията. Назначаването на държавни и военни служители също е в ръцете на президента. Според новоприетата конституция от 2012 г. той се избира пряко от гражданите чрез избори.

Основни представители на властта
Длъжност Име Партия В сила
Президент Башар ал-Асад БААС 17 юли 2000
Министър-председател Хюсеин Арнус БААС 11 юни 2020

Ръководство на Сирийската опозиция в Идлиб:

Основни представители на властта
Длъжност Име Партия В сила
Президент Салем ал-Меслет Независим 12 юли 2021
Министър-председател Абдурахман Мустафа Независим 30 юни 2019

Предходната сирийска конституция от 1973 г. овластява БААС с ръководни функции в държавата и обществото и осигурява по-широки правомощия на президента. Президентът, одобрен чрез референдум за срок от 7 години, също е и генерален секретар на БААС и лидер на НПФ. По време на сирийското въстание (2011 – 2012 г.) се провежда референдум за нова конституция. Сред някои от промените са премахване на стария член 8, който укрепва влиянието на БААС. Новия член 8 гласи: „Политическата система на държавата трябва да се основава на принципа на политическия плурализъм, както и упражняване на власт по демократичен път чрез избирателните урни“.[34] В нов член (88), се въвеждат президентски избори и ограничаване на срока на мандата на президента на седем години с максимум едно преизбиране. Референдумът води до приемането на новата конституция, която влиза в сила на 27 февруари 2012 г.[35] Президентът има право да назначава министри (Министерски съвет), да обявява война и извънредни положения, да издава закони (които освен в случай на извънредна ситуация, изискват ратификация от Народния съвет), да издава амнистия, да внася поправки в конституцията и да назначава държавни и военни служители. Покойният президент Хафез ал-Асад е преизбиран от неопозирани рефендуми пет пъти. Неговият син и настоящ президент Башар ал-Асад е избран от неопозиран референдум през юли 2000 г. Той е преизбран отново на 27 май 2007 г. с 97,6% от гласовете[19][36] и отново през май 2014 г.

Заедно с НПФ президентът решава проблемите на мира и войната и одобрява петгодишни икономически планове на държавата. НПФ също действа като форум, в който икономическите политики се обсъждат и се определя политическата ориентация на страната.

Политическата система на режима на Асад се характеризира като хибрид от абсолютна монархия и република.[37][38] Сирийският апарат за сигурност и страховитата тайна полиция са инструментализирани от режима за всяване на терор сред обикновените граждани, за да се предотврати критиката към президента или да се организират демонстрации. Политическите дисиденти Риад ал-Тюрк и Сухейр Атаси описват баасистката Сирия като „кралство на мълчанието“, което поддържа монопол върху политическия дискурс, като се стреми към пълна деполитизация на самото общество.[39][40]

Законодателна власт[редактиране | редактиране на кода]

Парламентът на Сирия в средата на 20 век

Еднокамерният Народен съвет (на арабски: مَجْلِس الشَّعْب, Меджлис Ал Ша'аб) е законодателната власт на Сирия. Това всъщност е нейният парламент. Има 250 членове, избрани за 4-годишен мандат в 15 многомандатни избирателни района. Има два основни политически фронта: Националният прогресивен фронт и Народният фронт за промяна и освобождение. Изборите през 2012 г., проведени на 7 май, водят до нов парламент, който за първи път от четири десетилетия номинално се основава на многопартийна система.[41] Тогава в Сирия за първи път се провеждат избори с участието на партии, които не са част от тази коалиция. Така седем нови партии и коалиции се включват в предизборната надпревара, като най-голямата е Народният фронт за промяна и освобождение. Въпреки тези промени обаче въоръжените антиправителствени бунтовници бойкотират изборите. Те не участват със свои кандидати и призовават привържениците си да не гласуват.

Последните избори се провеждат на 19 юли 2020 г. Няколко листи са допуснати в цялата страна. Милиони сирийци, живеещи в чужбина, избягали от гражданската война, нямат право на глас.[42] Националният прогресивен фронт печели 183 от 250-те места, 167 от които са за партията Баас, докато 67 независими държат останалите места.

Народният съвет се свиква най-малко три пъти годишно и при специални случаи, свикани от председателя му или от президента на страната.[43] До 2012 г. Съветът служи предимно като институция за утвърждаване на еднопартийната система на Сирия и за потвърждаване на законодателните процедури на арабската социалистическа партия Баас.[44]

През 1938 г. Фарес Ал-Хури става първият християнин, избран за председател на Съвета. През 2016 г. Хадия Халаф Абас, представляваща Дейр ез-Зор от 2003 г., става първата жена, избрана за председател.[45][46][47] През 2017 г. Хамуда Сабаг става първият сирийски православен християнин, заемал поста.[48]

Съдебна власт[редактиране | редактиране на кода]

Съдебната система в Сирия е смесица от османски, френски и ислямски закони. Гражданският, търговският и наказателният кодекс се основават основно на френската правна практика. Обнародвани през 1949 г., тези закони имат специални разпоредби, разрешени за ограничаване на прилагането на обичайното право сред бедуините и религиозните малцинства. Ислямските религиозни съдилища продължават да функционират в някои части на страната, но тяхната юрисдикция е ограничена до въпроси, свързани с личното състояние, като брак, развод, бащинство, попечителство над деца и наследяване. Въпреки това през 1955 г. е разработен личен кодекс, отнасящ се до много аспекти на личния статус. Този закон променя и модернизира Шариата, като подобрява статута на жените и изяснява законите за наследяване.[49]

Назначаването, преместването и освобождаването на съдии се извършва от Висшия съдебен съвет.[50] Съветът се състои от висши граждански съдии и се председателства от президента на страната. Независимостта на съдебната власт се гарантира от президента в ролята му на председател на Висшия съдебен съвет, съгласно член 131 от Конституцията. Член 133 гласи, че съдиите са независими и не се подчиняват на друга власт освен на закона.[49]

Сирийската съдебна система се състои от граждански и наказателни съдилища, военни съдилища, съдилища по сигурността и религиозни съдилища, които решават въпроси, свързани с личното състояние, като развод и наследство.[51] Партията Баас набляга на социализма и светския панарабизъм. Въпреки доктрината на партията за изграждане на национална, а не етническа идентичност, въпросите за етническата, религиозната и регионалната вярност все още остават важни в Сирия.

Съдебната власт в страната се състои от:

  • Върховен конституционен съд: създаден съгласно Конституцията от 1973 г., за да отсъжда по изборни спорове, да се произнася по конституционността на закон или указ, оспорен от президента или Народния съвет, и да дава становища относно конституционността на законопроекти, укази и наредби, когато това бъде поискано така от президента; не чува обжалвания. На него обаче е забранено да поставя под съмнение валидността на одобрените от народа „закони, внесени от президента на републиката на народни референдуми“. Съдът се състои от председателя и четирима съдии, които той назначава за мандат от четири години с възможност за подновяване.[49]
  • Касационен съд: заседаващ в Дамаск, той е най-висшият апелативен съд.[49] Има правомощия да решава съдебни въпроси.[52] Под Касационния съд са апелативните съдилища, а на най-ниското ниво са първоинстанционните съдилища, наричани различно магистратски съдилища, съкратени съдилища и мирови съдилища.[49] Също така на основно ниво има съдилища за непълнолетни и други специални съдилища и административен трибунал, известен като Държавен съвет.[49]
  • Граждански и наказателни съдилища: към Министерството на правосъдието са организирани граждански и наказателни съдилища. Ответниците пред тези съдилища имат право на процесуално представителство по свой избор; съдилищата назначават адвокати на бедните. Подсъдимите се считат за невинни; позволено им е да представят доказателства и да се изправят срещу обвинителите си. Съдебните процеси са публични, с изключение на тези, които включват непълнолетни или сексуални престъпления. Обвиняемите могат да обжалват присъдите си пред провинциален апелативен съд и в крайна сметка пред Касационния съд. Такива обжалвания са трудни за спечелване, тъй като съдилищата не предоставят дословни преписи на делата - само резюмета, изготвени от председателстващите съдии. Няма журита.[52]
  • Военни съдилища: имат правомощия да съдят цивилни, както и военни служители. Мястото за цивилен обвиняем се определя от военен прокурор. Има непрекъснати съобщения, че правителството управлява военно-полеви съдилища на места извън установените съдебни зали. Съобщава се, че такива съдилища спазват по-малко от официалните процедури на редовните военни съдилища.[52]
  • Съдилища по сигурността: двете съдилища по сигурността са Върховният съд за държавна сигурност (SSSC), който разглежда дела за политическа и национална сигурност, и Съдът за икономическа сигурност (ESC), който разглежда дела, свързани с финансови престъпления. И двата съдилища работят в условията на извънредно положение, а не според обичайния закон и не спазват конституционните разпоредби, защитаващи правата на обвиняемите.[52] SSSC е премахнат от президента Башар ал-Асад със Законодателен указ № 53 от 21 април 2011 г.[53] и е заменен от Съда за борба с тероризма.

Отбрана[редактиране | редактиране на кода]

Президентът на Сирия е главнокомандващ на сирийските военни сили, които представляват 400 000 (при нужда) мобилизирани войници. Военната служба е задължителна. Мъжете служат 30 месеца при навършване на 18 години. Около 20 000 сирийски войници са в Ливан до 27 април 2005 г., когато последните войници напускат територията на страната след три десетилетия престой.

Политически партии и избори[редактиране | редактиране на кода]

Основни политически партии[редактиране | редактиране на кода]

Ръководна роля в политическия и обществения живот на страната играе Националният прогресивен фронт, създаден през март 1972 г. Той се ръководи от генералния секретар на управляващата партия „БААС“, който е и президент на страната. НПФ обединява седем политически формации: Арабска социалистическа партия „БААС“, Сирийска комунистическа партия, Арабска социалистическа партия на обединението, Движение на арабските социалисти, Партия „Арабски социалистически съюз“, Сирийска арабска социалистическа партия и Социалдемократическа партия на обединението. Съществуват и 14 незаконни кюрдски партии.

Сирийски парламентарни избори от 2020 г.[редактиране | редактиране на кода]

Парламентарните избори трябва да се проведат в Сирия на 13 април 2020 г., за да бъдат избрани членове на Народния съвет на Сирия. На 14 март обаче те са отложени за 20 май поради коронавирусната пандемия.[54] На 7 май е решено да бъдат отложени за 19 юли.[55] Има общо 1656 кандидати за всичките 250 места в парламента на Сирия.

Резултатите са забавени, тъй като трябва да бъдат прегласувани в 5 от над 7000 общо избирателни района. Гласуването се провежда на 70% от територията на Сирия.[56] Избирателната активност в страната е 33,17%, като на изборите гласуват 6 224 687 избиратели. Това представлява спад в избирателната активност, който сирийското правителство приписва на продължаващата пандемия от COVID-19 в Сирия.[57]

В резултат на изборите има няколко промени в етническия и религиозния състав на парламента.[58] В Народния съвет са избрани четирима арменци, което е с един повече в сравнение с предишните избори.[58][59] Голямото кюрдско малцинство в страната получава шест места, което е „символично увеличение“ от 2016 г. Друзите получават осем места, въпреки че шест от тях са лоялни на партията Баас, за разлика от изборите през 2016 г., където опозиционните друзи получават повече подкрепа. Има незначително увеличение на депутатите от алавити, сунити и муршиди. Броят на християнските представители намалява от 22 на 18.[58]

Проправителственият Национален прогресивен фронт и неговите съюзници печелят 183 от 250 места. Като цяло той губи места, особено поради тежките загуби на Сирийската социална националистическа партия, които са намалени до три места. Партията Баас получава 66,8% от местата, регистрирайки победа. Представители на милицията, кандидатстващи като независими, печелят няколко места.[60] Освен това кандидати, свързани със сирийската първа дама Асма ал-Асад, печелят няколко места, което е изтълкувано от наблюдатели като демонстриране на нарастващото ѝ влияние в сирийското управление.[60] Освен това изборите водят до намалено представителство на жените, тъй като са избрани 27 жени в сравнение с 32 през 2016 г.[61]

Първото правителство на Хюсеин Арнус е съставено в месеците след изборите. Второто правителство на Хюсеин Арнус е съставено на следващата година.

Партия или съюз Наименование Места
Национален прогресивен фронт Партия БААС 167
Арабска социалистическа партия на обединението 3
Сирийска комунистическа партия (Бакдаш) 3
Сирийска социална националитическа партия 3
Национална партия на пакта 2
Социалистическа обединителна партия 2
Арабска демократическа партия на обединението 1
Демократическа социалистическа обединителна партия 1
Сирийска комунистическа партия (обединена) 1
Независими 67
Общо 250

Участие на Сирия в международни организации[редактиране | редактиране на кода]

Сирия е член на Арабската банка за икономическо развитие в Африка, Арабския фонд за икономическо и социално развитие, Арабския валутен фонд, Съвета на арабското икономическо единство, Световната митническа организация, Икономическата и социална комисия за Западна Азия, Организацията по прехрана и земеделие, Групата на 24-те, Групата на 77, Международната агенция за атомна енергия, Международната банка за възстановяване и развитие, Международната организация за гражданска авиация, Международнара търговска палата, Международната асоциация за развитие, Ислямската банка за развитие, Международния фонд за развитие на селското стопанство, Международната финансова корпорация, Международната организация на труда, Международния валутен фонд, Международната морска организация, INTELSAT, ИНТЕРПОЛ, Международния олимпийски комитет, Международната организация по стандартизация, Международния съюз по далекосъобщения, Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец, Движението на необвързаните държави, Организацията на арабските страни износителки на петрол, Организацията на Ислямско сътрудничество, Организацията на обединените нации, Комисията на ООН по правата на човека, Конференцията на ООН за търговия и развитие, Организацията на ООН за индустриално развитие, Агенцията на ООН за подпомагане и работа на палестинските бежанци в Близкия изток, Световния пощенски съюз, Световната федерация на профсъюзите, Световната здравна организация, Световната метеорологична организация и Световната организация по туризъм.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Syria: Government // CIA World Factbook. Government type presidential republic
  2. ↑ Syrian Arab Republic: Constitution, 2012 // refworld.
  3. ↑ Freedom in the World 2023: Syria // Freedom House.
  4. ↑ Lucas, Scott. How Assad Regime Tightened Syria’s One-Party Rule // EA Worldview. февруари. Архивиран от оригинала на 25 февруари 2021.
  5. ↑ Khamis, B. Gold, Vaughn, Sahar, Paul, Katherine (2013). "22. Propaganda in Egypt and Syria's "Cyberwars": Contexts, Actors, Tools, and Tactics". In Auerbach, Castronovo, Jonathan, Russ (ed.). The Oxford Handbook of Propaganda Studies. New York, NY: Oxford University Press. с. 422
  6. ↑ Wieland, Carsten (2018). "6: De-neutralizing Aid: All Roads Lead to Damascus". Syria and the Neutrality Trap: The Dilemmas of Delivering Humanitarian Aid Through Violent Regimes. London: I. B. Tauris. с. 68
  7. ↑ Meininghaus, Esther (2016). "Introduction". Creating Consent in Ba'thist Syria: Women and Welfare in a Totalitarian State. I. B. Tauris. с. 1–33
  8. ↑ Sadiki, Larbi; Fares, Obaida (2014). "12: The Arab Spring Comes to Syria: Internal Mobilization for Democratic Change, Militarization and Internationalization". Routledge Handbook of the Arab Spring: Rethinking Democratization. Routledge. с. 147
  9. ↑ The World Factbook – Central Intelligence Agency // cia.gov. Посетен на 25 June 2017.
  10. ↑ Syria 101: 4 attributes of Assad's authoritarian regime - Ariel Zirulnick
  11. ↑ Karam, Zeina. In ruins, Syria marks 50 years of Assad family rule // AP News. 12 ноември 2020. Архивиран от оригинала на 12 ноември 2020.
  12. ↑ Syria's state of emergency, Al Jazeera, 17 април 2011.
  13. ↑ Syria // Freedom House.
  14. ↑ Syria 2022 Human Rights Report // United States Department of State. с. 70, 71.
  15. ↑ Manea, Elham. The Arab State and Women's Rights: The Trap of Authoritarian Governance. New York, NY, Routledge, 2011. ISBN 978-0-415-61773-4. с. 84.
  16. ↑ Syria // Посетен на 25 юни 2017.
  17. ↑ Freedom in the World 2023: Syria // Freedom House.
  18. ↑ Freedom in the World: 2023 (PDF) (Report) (50th anniversary ed.). March 2023. с. 31 – via Freedom House.
  19. ↑ а б CIA World Factbook // Архивиран от оригинала на 2017-12-29. Посетен на 2016-10-23.
  20. ↑ Syria's state of emergency, Al Jazeera, 17 април 2011.
  21. ↑ чл. 8 от Конституцията
  22. ↑ Syria 101: 4 attributes of Assad's authoritarian regime – Ariel Zirulnick
  23. ↑ Syria in Crisis: The Damascus Spring // Carnegie Middle East Center.
  24. ↑ Ma’oz, Moshe. 15: The Assad dynasty // Dictators and Autocrats: Securing Power across Global Politics. New York, NY, Routledge, 2022. ISBN 978-0-367-60786-9. DOI:10.4324/9781003100508. с. 249-250.
  25. ↑ Decrees on Ending State of Emergency, Abolishing SSSC, Regulating Right to Peaceful Demonstration Архив на оригинала от 2012-03-28 в Wayback Machine., Syrian Arab News Agency, 22 април 2011
  26. ↑ Syria // Посетен на 25 юни 2017.
  27. ↑ Constitutional Law – Syrian Law Journal // Посетен на 2022-08-15. (на американски английски)
  28. ↑ Phillips, Douglas A., Gritzner, Charles F. Syria. Infobase Publishing, 2010. ISBN 9781438132389.
  29. ↑ Syria’s war explained from the beginning // www.aljazeera.com. Посетен на 2022-08-15. (на английски)
  30. ↑ 2021 will be a defining year for Syria // Middle East Institute. Посетен на 2022-08-15. (на английски)
  31. ↑ Constitution of Syria // Посетен на 22 октомври 2008.
  32. ↑ Syrian PM-designate starts consultations to form new cabinet – People's Daily Online // en.people.cn. Посетен на 2022-08-15.
  33. ↑ Manar. President al-Assad issues Decree No. 203 on forming the new Syrian government // Syrian Arab News Agency. Посетен на 2022-08-15. (на американски английски)
  34. ↑ SANA Syrian News Agency – Constitution of the Syrian Arab Republic Approved in Popular Referendum on February 27, 2012, Article 8
  35. ↑ Presidential Decree on Syria's New Constitution // Syrian_Arab_News_Agency. 28 февруари 2012. Посетен на 28 февруари 2012.
  36. ↑ Wright, Dreams and Shadows, (2008), с.261
  37. ↑ Ma’oz, Moshe. 15: The Assad dynasty // Dictators and Autocrats: Securing Power across Global Politics. New York, NY, Routledge, 2022. ISBN 978-0-367-60786-9. DOI:10.4324/9781003100508. с. 249.
  38. ↑ Solomon, Christopher. 1:Introduction // In Search of Greater Syria: The History and Politics of the Syrian Social Nationalist Party. New York, NY, I.B. Tauris, 2022. ISBN 978-1-8386-0640-4. с. 7.
  39. ↑ Yacoub Oweis, Khaled. Syria's top dissident urges Assad // Reuters. 16 май 2007. Архивиран от оригинала на 20 юли 2023.
  40. ↑ Wikstrom, Cajsa. Syria: ‘A kingdom of silence’ // Al Jazeera. 9 февруари 2011. Архивиран от оригинала на 29 май 2023.
  41. ↑ Assad says Syria 'able' to get out of crisis // |Al Jazeera. Посетен на 2012-06-11.
  42. ↑ Syrians vote in parliamentary election as inflation hits war-damaged economy // France 24. Посетен на 3 януари 2021.
  43. ↑ Phillips, Douglas A., Gritzner, Charles F. Syria. Infobase Publishing, 2010. ISBN 9781438132389. Посетен на 2023-04-28.
  44. ↑ Schlager, Weisblatt, Neil, Jayne. Syrian Arab Republic // World Encyclopedia of Political Systems and Parties. 4th. 132 West 31st Street, New York NY 10001, USA, Facts on File, 2006. ISBN 0-8160-5953-5. с. 1303.
  45. ↑ Hadiyeh Khalaf Abbas Elected as First Woman Speaker of Syrian People's Assembly - Al Manar TV Website Archive // archive.almanar.com.lb. Посетен на 2023-04-28.
  46. ↑ Hadiyeh Khalaf Abbas elected as first woman speaker of People's Assembly // Посетен на 16 юли 2021.
  47. ↑ Hadiyeh Khalaf Abbas elected as the first woman Speaker of the People's Assembly // Syrian Arab News Agency. Посетен на 2023-04-28. (на американски английски)
  48. ↑ انتخاب مسيحي أرثوذكسي رئيسًا لمجلس الشعب السوري // وطنى. Посетен на 2023-04-28. (на арабски)
  49. ↑ а б в г д е Collelo, Thomas, ed. (1988). Syria: a country study. Washington, D.C.: Federal Research Division, Library of Congress. с. 191–192. OCLC 44250830.  This article incorporates text from this source, which is in the public domain.
  50. ↑ Syria: a country study // {{{encyclopedia}}}. Federal Research Division, Library of Congress.
  51. ↑ Syria // Country Reports on Human Rights Practices. U.S. Department of State. Посетен на 2021-10-20.
  52. ↑ а б в г Syria // Country Reports on Human Rights Practices. U.S. Department of State. Посетен на 2021-10-20.
  53. ↑ Decrees on Ending State of Emergency, Abolishing SSSC, Regulating Right to Peaceful Demonstration Архив на оригинала от 2012-03-28 в Wayback Machine., 'SANA', 22 април 2011
  54. ↑ Syria elections postponed over coronavirus // news.yahoo.com.
  55. ↑ For 2nd Time, Syrian Elections Delayed Over Coronavirus
  56. ↑ Syrian parliament vote issues postpone release of results - Politics // ANSAMed. Посетен на 20 юли 2020.
  57. ↑ Decrease in participation in People's Assembly elections due to coronavirus, presence of Syrians abroad // Syrian Arab News Agency. Посетен на 2020-07-22. (на американски английски)
  58. ↑ а б в Karam Shaar. Inside Syria's Clapping Chamber: Dynamics of the 2020 Parliamentary Elections // Middle East Institute. Посетен на 29 April 2021.
  59. ↑ Hairenik. Three Armenians Elected to Syria's Parliament // Armenian Weekly.
  60. ↑ а б Karam Shaar. Inside Syria's Clapping Chamber: Dynamics of the 2020 Parliamentary Elections // Middle East Institute. Посетен на 29 април 2021.
  61. ↑ Karam Shaar. Inside Syria's Clapping Chamber: Dynamics of the 2020 Parliamentary Elections // Middle East Institute. Посетен на 29 April 2021.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Politics of Syria и страницата Government of Syria в Уикипедия на английски и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

     Портал „Сирия“         Портал „Сирия“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Политика_и_държавно_устройство_на_Сирия&oldid=12276883“.