Милан Обренович: Разлика между версии
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
| Ред 17: | Ред 17: | ||
== По време на Източната криза (1875 – 1878) == |
== По време на Източната криза (1875 – 1878) == |
||
{{Основна|Източна криза|Първа сръбско-турска война|Втора сръбско-турска война}} |
|||
През юни 1876 – година след избухването на [[Херцеговинско-босненско въстание (1875 – 1878)|Херцеговинско-босненското въстание]], княз Милан повежда война с Османската империя за освобождение на [[Босна]]. След неуспешни офанзиви в [[Санджак (област)|Санджак]] и към [[Бела паланка]], войската му е принудена да премине към отбрана срещу по-многобройната и по-добре въоръжена османска армия, която окупира и опустошава Източна Сърбия.<ref>{{cite book | last = Jовановић | first = Слободан | year = 1934 | title = Влада Милана Обреновића. Књига 2 | publisher = Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе) | location = Београд | url = http://www.digitalna.nb.rs/sf/NBS/Knjige/Zbirka_knjiga_Slobodana_Jovanovica/TDJ-0989-008 | accessdate = 03.12.2017 | pages = 32-38}}</ref> Въпреки това, под влиянието на руския генерал [[Михаил Черняев]], Милан продължава войната, която завършва през октомври същата година с [[Битка при Джунис|поражението при Джунис]].{{hrf|Jовановић|1934|76-79, 86-87, 94-95}} |
|||
През [[1876]] г. в съюз с [[Черна гора]] води [[Сръбско-турска война|война]] срещу [[Турция]]. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война (1877 – 1878)]]. По силата на [[Берлински договор|Берлинския договор]], Сърбия получава статут на независима държава. |
|||
След избухването на [[Руско-турска война (1877 – 1878)|Руско-турската война]] от 1877 година Милан и правителството му изчакват [[Обсада на Плевен|падането на Плевен]], за да подновят бойните действия срещу османците. Тази война е успешна за сърбите, които [[Битка при Ниш (1877)|завладяват Ниш]] и Южното [[Поморавие]].{{hrf|Jовановић|1934|182-187}} В хода на [[Берлинския конгрес]] сръбското правителство затвърждава тези териториални придобивки с помощта на Австро-Унгария пряко волята на Русия.{{hrf|Jовановић|1934|216-218}} Берлинският договор премахва васалния статут на Сръбското княжество спрямо Османската империя и го превръща в независима дъържава.{{hrf|Jовановић|1934|222}} |
|||
== Външна политика (1878 – 1885) == |
== Външна политика (1878 – 1885) == |
||
Версия от 10:29, 3 декември 2017
| Крал Милан Обренович Милан Обреновић | |
| Сръбски крал | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Крушедолски манастир, Сърбия |
| Религия | Сръбска православна църква православие |
| Награди | Свети Сава |
| Семейство | |
| Род | Обреновичи |
| Майка | Мария Обренович |
| Деца | Александър Обренович Георги Обренович Александър Обренович |
| Подпис |  |
| Крал Милан Обренович в Общомедия | |
Милан I Обренович (Шаблон:Lang-sr) е сръбски княз (1868 – 1882) и по-късно крал (1882 – 1889).
Произход и ранни години
Начало на управлението (1868 – 1875)
От 1868 до 1872 година, когато Милан достига пълнолетие, Сърбия е управлявана от регентство начело с Миливое Блазнавац. Съгласно конституцията от 1869 година страната е обявена за наследствена конституционна монархия. Князът поделя законодателната власт с парламента (Скупщината), като назначава четвърт от депутатите. Милан предпочита да управлява заедно с консерватори и либерали. До 1873 министър-председател е Блазнавац, а след това – Йован Ристич.[1]
По време на Източната криза (1875 – 1878)
През юни 1876 – година след избухването на Херцеговинско-босненското въстание, княз Милан повежда война с Османската империя за освобождение на Босна. След неуспешни офанзиви в Санджак и към Бела паланка, войската му е принудена да премине към отбрана срещу по-многобройната и по-добре въоръжена османска армия, която окупира и опустошава Източна Сърбия.[2] Въпреки това, под влиянието на руския генерал Михаил Черняев, Милан продължава войната, която завършва през октомври същата година с поражението при Джунис.[3]
След избухването на Руско-турската война от 1877 година Милан и правителството му изчакват падането на Плевен, за да подновят бойните действия срещу османците. Тази война е успешна за сърбите, които завладяват Ниш и Южното Поморавие.[4] В хода на Берлинския конгрес сръбското правителство затвърждава тези териториални придобивки с помощта на Австро-Унгария пряко волята на Русия.[5] Берлинският договор премахва васалния статут на Сръбското княжество спрямо Османската империя и го превръща в независима дъържава.[6]
Външна политика (1878 – 1885)
След Берлинския договор княз Милан повежда политика на сбижение с Австро-Унгария. През 1880 година между двете страни е договорено построяване на жп линия от Будапеща през Белград до Ниш и разклонения до българската и османската граница. Година по-късно е сключена и тайна политическа конвенция, с която Милан подчинява външната си политика на австро-унгарската дипломация, в замяна на подкрепата на Виена за династията на Обреновичите. По същото време е подписан и търговски договор, с който сръбското княжество е обвързано икономически с Двойната монархия.[7]
Вътрешна политика (1878 – 1885)
Проавстрийският курс на Милан го вкарва в конфликт с премиера Йован Ристич.[7] След оставката на последния през 1880 година, князът се опира консерваторите (напредняци) начело с Милан Пирочанац. С тяхна помощ той постига договореностите с Австро-Унгария и се опитва да прокара вътрешнополитически мерки за укрепване на властта си, но среща силен отпор от нововъзникналата Радикална партия, която настоява за демократизация и засилване на парламента и местното самоуправление.[8] Отношенията на княза с църквата също се изострят, поради русофилството на митрополит Михаил и съпротивата му срещу данъчното облагане на духовенството. През октомври 1881 година Михаил е свален от поста си, последван от подкрепилите го сръбски епископи.[9]
На 22 февруари 1882 година Сърбия е обявена за кралство, а Милан получава международно признание на кралската си титла благодарение на австроунгарската подкрепа.[10]
Също в началото на 1882 година разногласията между краля и радикалите прерастват в бойкот на парламента от последните.[11] След като на два пъти организира допълнителни избори Милан успява да си осигури послушен парламент и да прокара закон за създаване на постоянна армия на мястото на съществувалата дотогава милиционна система. Радикалите подемат агитация срещу реформата, виждайки в новата армия инструмент на краля и допълнителна данъчна тежест за избирателите си от селското съсловие. На изборите през септември 1883 година те постигат пълна победа, което принуждава министър-председателя Пирочанац да подаде оставка. На негово място Милан назначава друг консерватор – Никола Христич, който разпорежда разоръжаване на селяните. Това предизвиква голямо въстание в Източна Сърбия – Тимошката буна. След потушаването му Милан разтуря Радикалната партия като затваря част от водачите ѝ, а други (сред които и Никола Пашич) са принудени да емигрират в България.[12]
Война с България
Въпросът за политическите емигранти и гранични спорове водят до влошаване на отношенията с българите, а Съединението на Княжество България и Източна Румелия подтиква Милан да търси териториални компенсации за сметка на западните български земи. През ноември 1885 година той напада България, но войските му търпят поражение при Сливница. Дипломатическата намеса на Австро-Унгария възпрепятства българското настъпление към Ниш и намеренията на Милан да абдикира. През февруари 1886 година е подписан Букурещкият мирен договор, с който е възстановено довоенното положение.[13]
Нова конституция и абдикация
Поражението във войната с България дестабилизира властта на Милан и го принуждава да се помиири с радикалите. През октомври 1888 година кралят свиква избори за Велика народна скупщина със задачата да изготви нова конституция на Сърбия. На 22 декември Скупщината, в която Радикалната партия има огромно мнозинство, утвърждава основния закон, който, съгласно договореностите между радикали, либерали и напредняци, ограничава властта на монарха и увеличава прерогативите на парламента.[14] Скоро след това, на 22 февруари 1889 година, крал Милан абдикира в полза на сина си Александър Обренович.[15]
Късни години
Източници
- ↑ Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 1.
- ↑ Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 2. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934. с. 32-38. Посетен на 03.12.2017.
- ↑ Jовановић 1934, с. 76 – 79, 86 – 87, 94 – 95.
- ↑ Jовановић 1934, с. 182 – 187.
- ↑ Jовановић 1934, с. 216 – 218.
- ↑ Jовановић 1934, с. 222.
- ↑ а б Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X. с. 123-124.
- ↑ Манчев 1999, с. 124 – 125.
- ↑ Манчев 1999, с. 127.
- ↑ Манчев 1999, с. 124.
- ↑ Манчев 1999, с. 126.
- ↑ Манчев 1999, с. 128 – 129.
- ↑ Манчев 1999, с. 129 – 130.
- ↑ Манчев 1999, с. 131.
- ↑ Манчев 1999, с. 132.
| Михаил Обренович | → | княз на Сърбия (1868 – 1882) | → | … |
| … | → | крал на Сърбия (1882 – 1889) | → | Александър I |