Срацимир (село)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Срацимир.

Срацимир
Общи данни
Население 260 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 21,286 km²
Надм. височина 34 m
Пощ. код 7541
Тел. код 08678
МПС код СС
ЕКАТТЕ 68254
Администрация
Държава България
Област Силистра
Община
   - кмет
Силистра
Юлиан Найденов
(ГЕРБ)

Срацимир е село в Североизточна България. То се намира в община Силистра, област Силистра.

География[редактиране | редактиране на кода]

Срацимир е село в община Силистра. То се намира на 13км от Силистра.

История[редактиране | редактиране на кода]

Предполага се, че селото възниква около 1830 г. под името Караорман. По време на поредната Руско-турска война от 1828-1829 г., завършила с подписването на Одринския мирен договор (14 септември 1829 г.), започва най-голямата изселническа вълна. Още в първите месеци на войната започнало масово изселване на населението от Русенско и Разградско. Според автора на съобщението за това преселване – кап. Н. Лукианов, през Бабадаг за Бесарабия, Влашко и Молдова се отправили 1000 семейства от този край. Две-три години след това, те започнали да се връщат обратно. Силистренският край им бил на път. Тук намерили доста свободни земи, а градът и района му в радиус от 20 км, според Одринския мирен договор, оставал под руско управление, докато Османската империя трябвало да изплати репарациите от войната на Русия. Още по време на пътуването си към Бесарабия, Влашко и Молдова, част от преселниците оставали и за постоянно в някои добруджански села. Може би са възниквали и съвсем нови села, предполага се че така възниква и село Караорман.

Първите заселници дошли от Разградско – от селата Кривня, Садина, Осенец, Костанденец, Хърсово, Ушинци и др. Най-напред дошъл дядо Неделчо Кривналията от Кривня (оттам идва прякорът на рода), той бил и първият кмет на селото. Заселват се в по-рядката част на гората край изворче, което се намира в днешната Бодкаджиева махала. Хората са се страхували от набезите на черкезите и за това често се криели навътре в гората. Тогава селото е било скрито за външни погледи от гъстата гора и към него е водела само една незабележима пътека. Така селото получило своето име Караорман, което в превод от турски означава "черна гора".

През 1835 г. Селото е служило като запасна база за складиране на събраното оръжие за подготвяното въстание от Георги Мамарчев и Велчо Атанасов Джамджията от Велико Търново, т.н. Велчова завера. Ятаци са били Стоян Петров, Николай Денов, Руси Макреоглу и др., но поради предателство въстанието е осуетено.

Към 1841 г. населението на Караорман брояло 56 домакинства. Постепенно то се разраства. Основният поминък на населението било земеделие и животновъдство, и за да задоволят своите нужди, и да могат да изплащат данъците към държавата, хората изсичали голяма част от гората, за да я превърнат в ниви.

Неоходимостта от храм води до построяването на църквата през 1857 г., а през 1858 г. се открива училището в Караорман. То било основано наскоро след Кримската война. Пръв учител е бил Михаил Поп Данаилов (Антонов) от Разград. На година той е имал към 25 ученика, някои от които са били от съседните села Бръчма и Бабук. Към 1870 г. селото нараснало на 130 домакинства. По- предприемчивите селяни се замогват и да добиват повече земя и добитък. Други остават по-бедни и чиракуват по нивите на богатите. Най-заможни в селото са Дочо Русев, Тодор Назлиев, Макрий-Паневите, Мичо Караилиев.

По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. през селото минават малки части от от руската армия. Ангел Дочев (дядото на Марин Еленков) отива с обоза на руската армия до Стара планина, и е превозвал оръдия дотам със собствената си каруца.

След 1898 г. zапочва изселническа вълна от селото – цели семейства се изселват към с. Къзълджиклий (Професор Златарски) и Върбино. Към Къзълджиклий се изселват от родовете Карамочеви, Гутневите, Кобуровите, Душчевите, Макриевите, Ковачевите и др. От рода Карамочеви се изселва заедно с родителите си Стоян Петров Карамочев, роден около 1881 г. Завършва основно образование и така постъпва като юнкер във военното училище в София, във випуска на Гоце Делчев. Участва в неговата чета по време на Илинденското въстание 1903 г. в Македония. Изчезва безследно по време на станието.

Още през 1905 г. В Караорман се основава Кредитно дружество (Популярна банка), което е едно от първите кредитни дружества в Североизточна България. Негови основатели са Петър Ангелов, директора на училището по това време Ангел Радев и др. Селяните от Караорман и някои от съставните села са участвали с дялов капитал. Целта на дружеството е да отпуска заеми на селяните за закупуването на земеделски инвентар, земя, животни и др.

В периода 1912 до 1918 г. България е в непрекъснати войни и много млади и по-възрастни мъже се бият по бойните полета. Важен момент в този период е годината 1916. Така на 28 август 1916 г. (Голяма Богородица по стар стил) румънски войници откарват деца, жени и старци за разстрел в местността „Хамъзлъка” над с. Грамости (Богорово) до окопи, оградени с бодлива тел и скрити картечници. Много от жените остават хляба в пещите недопечен и яденето на печките. Интересна е случката от този ден с Петър Енчев (Кетката) – бебе на 40 дни, майка му Димитра го изоставя в къщата и тръгва с другите си две по-големи деца – Иван и Неделчо, към сборния пункт. Там съпругът и Енчо Иванов я пита за детето и я връща да го вземе. Така и бебето Петър бива откарано за разстрел. Една част от мъжете са откарани към лагерите на смъртта в „Молдовата”. Някои от тях не се завръщат. Само двама души от селото не са откарани за разстрел Пани Шопов и Стоян Ковачев, тъй като били в гората и от там наблюдавали случващото се. Селяните, наредени край окопите за разстрел, са спасени от руски офицер, пристигнал на кон, който заповядва да се освободи мирното население. Предвидливият офицер предварително прекъсва със сабята си полевия телефон. Предполага се, че е капитан Богоров, откъдето идва и името на село Богорово. Спасилите се от разстрел жители на село Караорман са откарани в с. Малка Кайнарджа, където престояват около две седмици. На път за там, обръщайки се назад, хората виждат, че селото им гори. Завръщайки се в селото те заварват пепел и разруха. Много от къщите са напълно изгорели, а от други са стърчали само опушени стени. Незасегнати от пламъците остават 10-15 къщи- от тях до днес са запазени къщите на Иван Цафков, Димитър Маринов, Илия Христов, Неделчо Топалов, Димитър Енчев и Минчо Андреев. Опожарени са и хамбарите с жито. Само някои са оставени, за да подсигурят тила на румънските войници с храна. Някой селяни са успели да скрият част от житото в изкопи т.н. „хумби” и така го спасяват. Завърнали се през Септември повечето хора презимуват в малки схлупени кирпичени къщурки, а други по-бедни в землянки. Изхранвали се предимно с царевица. На следващата година държавата отпуска дървен материал за строеж на къщи. Материала се добива от близката гора.

Завърналите се живи от „Молдовата” братя Жеко и Георги Пейчинови (Георги Пейчин и Жеко Пейчин) от село Алмалии от благодарност, че са живи построяват към 1930 год. чешма в местността „Алмалийския кулак” известна като „Пейчин чешма”.

За кратко обаче е радостта от свободата на добруджанци. През декември 1918 г. започва втората окупация на Южна Добруджа, една година преди подписването на Ньойския мирен договор и продължава до септември 1940 г. С подписването на Крайовската спогодба Южна Добруджа отново е върната на България.

През 1941 г. кметът на селото Самоковлиев повдига въпроса за откриване на читалище. В началото то се помещава в къщата на Минчо Рачев. На 04.11.1967 г. е открит новият читалищен дом. Той има просторен салон с 300 места, библиотека, читалня, стая на приказките, картинна галерия и др. помещения.

През 1955 г. с активното участие на населението е осъществена електрификацията. Жителите на селото с доброволен труд извършвали изкопните работи за стълбовете. През 1971 г. е направено улично живачно, подземно осветление. Изкопните работи са извършвани също на доброволни начала от местното население.

През 1959 г. се обединяват всички ТКЗС-та от съставните села с център с.Срацимир. По това време селото се благоустроява, построени са нови обществени сгради: Читалище, Клуб на пенсионера, Кооперативна сграда, сграда на ТКЗС.

Водоснабдяването е осъществено през 1966 г. Преди това хората са се снабдявали с вода само от две големи чешми – в центъра на селото и Крайната чешма. Като източници за вода са се използвали и кладенците – Марчова геран, Крайният геран, Бабина Керин Геран и др.

През 1963 се поставя началото на асфалтирането на всички улици в селото.

Но подемът на Срацимир трае до края на 60-те години, когато масовата миграция повлича младото население към градовете. Механизацията на селското стопанство довежда до излишък на работна ръка, която намира приложение в градовете.

През 1965 г. е построена нова модерна фурна поради слабия и недостатъчен капацитет на старата фурна, която е построена през 1948г за снабдяване с хляб на населението. От 1967 г. започва залесяването на с.Срацимир с борове, които днес вече имат внушителен вид и променят въздуха. Гости на селото шеговито наричат двата борови масива „белите дробове” на Срацимир.

През 1966 г. е построена новата Здравна служба, през 1977 г. правят автоматична телефонна централа.

През 1983 г. е открит Клуб на Пенсионера – двуетажна сграда в старинен, битов стил с кьошк. На първия етаж е било сладкарница (сега заведение), а на втория Клуба.

От 1893 до 2010 г. в общината са работили 45 кметове, от които 8 румънци.

На 15 октомври 2011 г. по покана на кмета на с. Срацимир г-н Йордан Чешмеджиев Доростолският митрополит Амвросий заедно с прот. Валентин Неделчев и прот. Добри Върбанов извърши освещаване на обновената Боярова чешма, построена през далечната 1926 г. Гост на освещаването бе и зам.-кметът на община Силистра Нели Стоилова. Името на Бояровата чешма идва от Бояровия род. За първи път на извора се натъкват Илия Бояров и Ангел Петров-Даскала. През 1926 г. заедно с другите двама братя Боярови - Минчо и Неделчо, те издигат първата селска чешма в центъра на Срацимир.


Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Край село Срацимир, община Силистра, област Силистра има аязмо- свещен извор.Ето накратко неговата история. Българинът Ангелуш Трифонов, роден в Силистра през 1827 г.отворил кръчма в с. Срацимир с пари взети на заем.Той също давал на заем стока и след като не му плащали изгорил тефтера.Така стигнал до съд и го затворили. В затвора получил озарение- явила му се Богородица и го надарила с дарбата да лекува със светена вода от лечебния извор.До с.Срацимир/Караорман/ той намерил полузатлачено кладенче, почистил го, сложил икона на Богородица, която се отразявала в дъното на кладенеца.След като осветил водата започнал да лекува слепи, сакати, и всякакави прилепчиви /заразни/ болести.Някои идвали на носилка,душевно болните - вързани.Идвали пеш, с каруци,брички, файтони.Хората идвали от всички етноси- българи, цигани, турци.Идвали и интелигентни и образовани хора.Идвали не само от Силистренско, но и от чужбина- Бесарабия, Молдова,, Влашко, Сърбия, Австрия.Тъй като пътували предимно с кораби, австрийското параходно дружество "Лойд"за няколко месеца спечелило повече отколкото за няколко години.Корабите идвали претъпкани. .... Кладенецът бил неизчерпаем.Вадели денонощно стотици кофи вода, пълнели бъклици, кани, качета, бъчви.Направени били бараки за болните от далечни места, чието лекуване изисквало по-вече време. Болните и поклонниците се трупали около светеца поднасяли му скъпи подаръци.Около кладенеца на върлини окачвали платове, шалове, басми.Под един навес болните захвърляли вече ненужните им бастуни, патерици, очила... Събрани били 50-60 хиляди гроша, но Ангелуш бил безсребърник, не се интересувал от пари и богатство и пожелал с тях да построи манастир.Но... парите били взети от градските черкви- гръцка, българска... Иформацията е от книгата на Пирин Бояджиев -"Силистра през възраждането", С.,1993 г. с.268-272.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Бойна слава[редактиране | редактиране на кода]

В Ордена на храбростта 1943 резултат на Берлинския договор от 1878г. след Руско-турската освободителна война, много територии остават под османска власт. Всички опити да се реши националният въпрос на България и Балканите с мирни средства остават без резултат. Стига се до военни средства. За целта се създава военен съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора срещу петвековния поробител – Турция. През септември 1912г. е обявена война на Турция. През октомври българските войски навлизат в Одринска и Беломорска Тракия. Още в първите дни съюзническите войски показват чудеса от героизъм. Най-голяма тежест във войната понасят българските войски, които се насочват към столицата на Османската империя – Истамбул/Цариград/.

     За кратко време разгромяват крупни турски военни сили. На 11, 12 и 13 март 1913г е атакувана и превзета Одринската крепост, смятана за непревземаема. Светът е смаян.
     Със започването на войната срещу Турция се слага край на мирния и благодатен труд на нашите деди. Настъпват години на мъки, недоимък и черни забрадки. Войните се проточват до 1918г. След Балканската война 1912г. следва Междусъюзническата от 1913г. – в резултат на интригите на Великите сили в лицето на Германия и Австро-Унгария се стига до военен конфликт между съюзниците във войната срещу Турция.
     На 16 юни 1913г. Цар Фердинанд дава заповед за започване на военни действия срещу Сърбия и Гърция. Румъния възползвайки се от това на 12 юли 1913г. окупира Южна Добруджа. Така настъпва за България първата национална катастрофа.
     Букурещкият мирен договор от 28 юли 1913г. удовлетворява амбициите на Румъния за Южна Добруджа. Турция отново си връща Одринска и Беломорска Тракия, Гърция взема Егейска Македония, а Сърбия – Вардарска Македония. На България остават жертвите и материалните щети.
     През октомври 1915г. България се включва в Първата световна война на страната на Антантата.
     По време на Балканската и междусъюзническата война много мъже от селото отиват да се бият на Турския и Сръбския фронт. Някои от тях участват и в Първата световна война.

Броя на участниците в тези войни е двадет и двама, от които загиналите са седем.

           Александър Минчев, Иван Карастоянов, Съби Радев участват в превземането на Одринската крепост. Някои от тях попадат в плен и престояват две години като пленници - Ганьо Стоянов, Стоян Ковачев, Минчо Петров Бояров – пленник в Гърция, Минчо Андреев, Илия Иванов Цавков – в Сърбия и мн. други.
           В периода 1939 – 1945 година светът е въвлечен във Втората световна война. България участва във войната през 1944-45г. Много младежи от Срацимир, които отбиват военната си служба, са изпратени на фронта. Други по-възрастни жители на селото са мобилизирани и също изпратени на фронта да се бият срещу Хитлеристка Германия. Броя на участниците във Втората световна война е 39 души. Имената на участвалите във всички войни са написани на таблата в изложбата „Срацимир през времето”, която се намира в салона на кооперацията.

Фронтоваци По материали на Радка Илиева


Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]