Юлиус Шауб

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Юлиус Шауб
Julius Schaub.jpg
Информация
Звание СС-Обергрупенфюрер
Служба 1917 – 1918
Служил на Flag of the German Empire.svg Германска империя
Flag of Germany (1935–1945).svg Нацистка Германия
Род войски Райхсвер
СС
Войни Първа световна война

Роден
Починал
Портал  Портална икона   Втора световна война
Юлиус Шауб в Общомедия

Юлиус Шауб (на немски: Julius Schaub) е главен помощник и адютант на Адолф Хитлер до самоубийството на диктатора на 30 април 1945 г.

Шауб е полеви медик по време на Първата световна война, по време на което той наранява и двата си крака. По време на тежките времена след войната, Шауб се присъединява към нацистката партия. След като губи работата си поради членството там, Хитлер го наема като личен помощник, позиция, която заема 25 години.

Шауб се грижи за личните вещи на Хитлер, документите и пътешествията, което го прави забележителна фигура от вътрешния кръг на Хитлер. През 1924 г. той е пратен в затвора с Хитлер за участието му в опита за преврат от ноември 1923 г. в Мюнхен. С времето, той се сприятелява с Хитлер. По-късно през юли 1944 г. Шауб не присъства по време на военния брифинг във Вълчата бърлога, където избухва бомба, убивайки четирима души и ранявайки двадесет други. Шауб е в друга сграда в комплекса.

На Шауб му е наредено да напусне Фюрербункерa в края на април 1945 г. и да унищожи всички лични вещи и документи на Хитлер. Той e арестуван от американците малко след войната. Умира на 27 декември 1967 г. в Мюнхен.

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Юлиус Шауб е роден на 20 август 1898 г. в Мюнхен, до голяма степен католически град в южната част на Бавария. На 28 юни 1914 г. австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и неговата съпруга са убити от група сръбски и босненски националисти. Това води до избухването на Първата световна война в Европа.[1] На 17 януари 1917 г. Шауб е призован да работи като полеви лекар в немската армия.[2] Според Траудл Юнге, една от личните секретарки на Хитлер, краката на Шауб са тежко наранени във войната, което го прави полуинвалид.[3] До края на войната, Шауб намира работа като служител в Централната служба за снабдяване в Мюнхен.[2]

НСДАП[редактиране | редактиране на кода]

Шауб (от лявата страна на Хитлер) при подписването на Мюнхенското споразумение от 1938 г.

След поражението през Първата световна война, Германия потъва в несъстоятелност, социална несправедливост, инфлация, бедност, престъпност и масова безработица.[4] През тези депресивни години, в Германия се появяват редица екстремистки политически и паравоенни организации, които представляват както крайнолявото, така и крайнодясното.[5] Сред тази криза, Шауб решава да се присъедини към Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП), известна по-късно като нацистката партия. Той става член номер 81.[6] Политическата програма на партията е по същество отхвърляне на условията на Версайския договор, антисемитизъм и антикомунизъм, ръководена от Адолф Хитлер и неговия мироглед.[7]

След като се забърква с нацистката партия, Шауб губи работата си в Централната служба за снабдяване в Мюнхен. След като чува за това, Хитлер го наема като свой личен помощник.[6] След това, Шауб се грижи за поверителните му документи, носи парите на Хитлер и върши както секретарски, така и служебни задължения.[8]

През 1923 г. нацистите се чувстват достатъчно силни, за да се опитат да завземат властта в Мюнхен.[9] Те решават да маршируват из града, вдъхновени от успешния поход на Бенито Мусолини към Рим. Известно като Бирения пуч, Хитлер и неговите паравоенни от Щурмабтайлунг (СА) не успяват да поемат контрола над Мюнхен. Шауб и други нацисти са арестувани и с Хитлер пратени в затвора Ландсберг.[6] След освобождаването на Хитлер от затвора в началото на 1925 г., официално се извършва реформиране на нацистката партия. Шауб също така става съосновател на Шуцщафел (СС), документиран като член номер 7.[10]

Шауб продължава да бъде личен помощник и адютант на Хитлер.[11] Възниква приятелство, което е видно от Хитлер, който по-късно се явява свидетел на втората сватба на Шауб.[3] Юнге заявява, че Шауб се смята за "удивително важен, значителен човек" за нацистката кауза. Ръководителят на Луфтвафе Херман Гьоринг, който дава хумористични прякори на почти всички от вътрешния кръг на Хитлер, нарича Шауб "Маршалът за пътуванията", тъй като обикновено се грижи за пътуванията на Хитлер и често го придружава.[3] При автомобилните пътувания Шауб е един от малкото, на които е разрешено да пътува редовно в личния автомобил на Хитлер.[12] По-късно, той става главен помощник и адютант на Хитлер през октомври 1940 г.[11] През 1943 г. е повишен в последния си ранг на СС-Обергрупенфюрер.[2] Тъй като Хитлер не харесва смяната на персонала и обича да държи познати лица около себе си, Шауб остава в персонала на Хитлер 25 години.[8]

Заговор от 20 юли[редактиране | редактиране на кода]

Разбитата конферентна зала малко след експлозията, 1944 г.

По-късно по време на Втората световна война, когато Германия претърпява голямо поражение на всички фронтове, полковник Клаус фон Щауфенберг и неговите съучастници решават да отстранят Хитлер и нацисткото ръководство, да създадат ново правителство и да спасят Германия от пълно унищожение. Щауфенберг има възможност на 20 юли 1944 г. на военен брифинг в централата в Източна Прусия, известна като Вълчата бърлога. Той успява да премине през охраната и да постави бомба в куфарче под масата на конференцията. Бомбата избухва, като убива трима офицери и един стенограф, който почива скоро след това. Шауб е в друга сграда по време на експлозията. Той се втурва да намери Хитлер, оцелял само с леки наранявания, както и всички останали, които са защитени от взрива на бомбата от масивен крак на конферентната маса.[13][14]

След края на събитието Хитлер прави значка, за да почете всички ранени или убити при експлозията – "Значка за ранените на 20 юли".[15] Тези, които присъстват на конференцията, по-късно казват, че Шауб се е опитал да излъже, че е бил ранен, за да вземе значката.[16]

1945[редактиране | редактиране на кода]

През януари 1945 г. Хитлер и неговият персонал се преместват във Фюрербункера в Берлин.[17] След като най-накрая признава, че всичко е изгубено, той нарежда голяма част от личния си персонал да напусне Берлин в края на април 1945 г. Шауб е инструктиран да изгори всички лични вещи и документи на Хитлер в градината на канцеларията на Райха.[6] След това Шауб заминава за Мюнхен и прави същото в частния апартамент на Хитлер и след това в Бергхоф на Оберзалцберг.[6] Последното му действие като помощник и адютант е да унищожи личния влак на Хитлер, "Führer Sonderzug".[2]

Последни години и смърт[редактиране | редактиране на кода]

След войната Шауб е арестуван от американски войници на 8 май 1945 г. в Кицбюл, докато носи фалшиви документи за самоличност и се представя за Йозеф Хубер, и остава в ареста до 17 февруари 1949 г.[2] Шауб е класифициран от разследващите за денацификация като само "колега пътешественик" и не е обвинен или свързан с военни престъпления. Юлиус Шауб умира на 27 декември 1967 г. в родния си град Мюнхен. Юнге описва Шауб в мемоарите си като "изключително мил, но и много любопитен". Тя отбелязва още, че "по исторически цели не си заслужава да се говори много за него".[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Albertini, 1953, pp. 273–274
  2. а б в г д Joachimsthaler, 1999, p. 287
  3. а б в г Junge, 2004, p. 40
  4. Evans, 2003, pp. 103–108
  5. Evans, 2003, pp. 170–171
  6. а б в г д Hamilton, 1984, p. 168
  7. Goldhagen, 1996, p. 85
  8. а б Kershaw, 2008, p. 375
  9. Hastings, 2009, pp. 143–144
  10. Cross, 2013, pp. 80–85
  11. а б Hoffmann, 2000, p. 55
  12. Whetton, 2005, p. 236
  13. Housden, 1997, pp. 107–108
  14. Fest, 2009, p. 224
  15. Angolia, 1987, pp. 264–267
  16. The Daily Telegraph 2015
  17. Beevor, 2002, p. 139

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Luigi Albertini, Luigi. Origins of the War of 1914. Oxford University, 1953. OCLC 168712.
  • Angolia, John. For Führer and Fatherland: Military Awards of the Third Reich. R. James Bender Publishing, 1987. ISBN 0912138149.
  • Antony Beevor, Antony. Berlin: The Downfall 1945. London, Viking-Penguin Books, 2002. ISBN 978-0-670-03041-5.
  • Cross, Robin. Hitler. Hachette, 2013.
  • Richard J. Evans, Richard. The Coming of the Third Reich. Penguin, 2003. ISBN 978-0-14-303469-8.
  • Joachim Fest, Joachim. La Résistance allemande à Hitler. Paris, Perrin, 2009. ISBN 978-2-262-02779-7. (на френски)
  • Goldhagen, Daniel. Hitler's Willing Executioners: Ordinary Germans and the Holocaust. Knopf, 1996. ISBN 978-0-679-44695-8.
  • Hamilton, Charles. Leaders & Personalities of the Third Reich. R. James Bender Publishing, 1984. ISBN 0-912138-27-0.
  • Hastings, Derek. Catholicism and the Roots of Nazism: Religious Identity and National Socialism. Oxford University, 2009. ISBN 978-0199741410.
  • Peter Hoffmann (historian), Peter. Hitler's Personal Security: Protecting the Führer 1921–1945. Da Capo Press, 2000, [1979]. ISBN 978-0-30680-947-7.
  • Housden, Martyn. Resistance and Conformity in the Third Reich. Psychology Press, 1997. ISBN 978-0415121347.
  • Anton Joachimsthaler, Anton. The Last Days of Hitler: The Legends, Evidence, and Truth. Brockhampton Press, 1999. ISBN 978-1-86019-902-8.
  • Traudl Junge, Traudl. Until the Final Hour: Hitler's Last Secretary. Arcade Publishing, 2004. ISBN 1-55970-728-3.
  • Ian Kershaw, Ian. Hitler: A Biography. W. W. Norton & Company Publishing, 2008. ISBN 0-393-06757-2.
  • Whetton, Cris. Hitler's Fortune. Pen & Sword, 2005. ISBN 978-1783035038.


Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Julius Schaub“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.