11-а армия (Германска империя)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
11. Armee
Bundesarchiv Bild 183-R11105, Kaiser Wilhelm II., August v. Mackensen.jpg
Щабът на 11-а армия с кайзер Вилхелм
Информация
Активна 9 март 1915 – 7 януари 1919 г.
Държава Flag of the German Empire.svg Германска империя
Клон War Ensign of Germany (1903–1919).svg Райхсхер (до 1918)
Тип Cross-Pattee-Heraldry.svg Сухопътни войски
Битки/войни

Първа световна война:

Командири
Изтъкнати
командири
Аугуст фон Макензен
Макс фон Галвиц
Арнолд фон Винклер
Куно фон Щойбен

11-а армия (на немски: 11. Armee / Armeeoberkommando 11 / A.O.K. 11) е една от армиите на сухопътните войски на Райхсхера, сформирана през Първата световна война. Армията се отличава в боеве на Източния фронт и особено на Балканите, където в състава ѝ са включени крупни български военни части.

Боен път[редактиране | редактиране на кода]

Източният фронт[редактиране | редактиране на кода]

Единадесета армия е създадена в началото на 1915 година. За кратко участва в боевете на Западния фронт, сдържайки съглашенския натиск при Ипр. През април започва прехвърлянето на армията на Източния фронт. Първите ѝ дивизии пристигат на новото си местоназначение в Галиция на 21 април, а командването ѝ е поето от генерал-полковник Аугуст фон Макензен[1]. В края на април австро-унгарската 4-та армия е подчинена на германския генерал и заедно с 11-а образува армейска група „Макензен“. През май двете армии осъществяват Горлицкия пробив и нанасят тежко поражение на противостоящите им руски сили, командвани от генерал Радко Димитриев. В следващите седмици германците и австрийците продължават победоносното си настъпление – преминават река Сан, превземат Пшемишъл, а на 22 юни и Лвов, което принуждава руснаците да изоставят цяла Галиция. След тези успехи Макензен е повишен в ранг фелдмаршал, а Централните сили започват общо настъпление по целия Източен фронт, довело до стратегическото отстъпление на цялата руска армия от Полша, Курландия и Литва.[2]

Разписание[редактиране | редактиране на кода]

Към 1 май 1915 г. армията има следния състав:

Бойно разписание на 11-а армия към 1 май 1915 г.[3]
Армия Корпус Дивизия Батальони Ескадрони Батареи Пушки Саби Оръдия
11-а армия Гвардейски корпус 1-ва гвардейска пехотна дивизия 12 3 12 9810 312 48
2-ра гвардейска пехотна дивизия 12 3 12 10 812 306 48
Други корпусни части 7,5 26/18
VI австро-унгарски корпус 39-а хонведска пехотна дивизия 12 2 13 14 455 345 64/6
12-а пехотна дивизия 16 2 13 15 235 272 66/10
Други корпусни части 2 0,5 664 280 2
XLI резервен корпус 81-ва резервна пехотна дивизия 9 2 12 8441 208 48
82-ра резервнапехотна дивизия 9 2 12 8716 204 48
Други корпусни части 7,5 30/18
Сборен корпус 119-а пехотна дивизия 9 3 7 8497 310 28
11-а баварска пехотна дивизия 9 3 7 9468 308 28
Други корпусни части 15 60/18
X корпус 19-а пехотна дивизия 9 2 12 8107 204 48
20-а пехотна дивизия 9 2 12 9968 208 48
Други корпусни части 3 12
106 26 145,5 104 173 2957 604/70[nb 1]

Сръбската кампания[редактиране | редактиране на кода]

На 6 септември е сключена Плеската конвенция между Германия, Австро-Унгария и България, във връзка с което на 8 септември 1915 г. 11-а армия е разпусната на Източния фронт и формирана отново в южна Унгария на 23 септември с различен състав. За нов командир на армията е назначен генерала от артилерията Макс фон Галвиц. Заедно с австро-унгарската 3-та армия и българската 1-ва армия, армията е включена в новата група армии под началството на фелдмаршал Макензен, създадена за да нанесе окончателно поражение на сръбската армия.

На 6 октомври 1915 година започва артилерийската подготовка за настъплението на разположените по северния бряг на Дунав германска 11-армия и съюзна 3-та армия. На следващия ден, благодарение на добрата подготовка реката е премината без особени трудности и на 9 октомври Белград е превзет от германците. По-нататъшното настъпление на армията обаче продължава бавно, като поради лошите пътища и трудностите при строежа на нови мостове за повече от седмица напредъка възлиза на 8 до 15 километра на юг от Дунав. В известна степен това забавяне се дължи и на очакваната намеса в конфликта на българската армия.[4] На 14 октомври България обявява война на Сърбия, което поставя сръбската армия пред трудното положение да води война на няколко фронта и я принуждава да започне планомерно оттегляне към вътрешността на страната. В началото на ноември 11-а германска и съюзената ѝ 1-ва българска армия изцяло овладяват долините на реките Морава и Нишава, като трайно установяват сухопътната връзка между Унгария и България, осъществявайки по този начин главната оперативна цел на армейската група „Макензен“ заложена в Плеската конвенция. От този момент германското главно командване започва да изтегля цели корпуси от състава на 11-а армия и да ги праща на север, а на генерал Галвиц е наредено да продължи преследването на сърбите с оставащите му три пехотни дивизии. Това и други обстоятелства позволяват на сръбската армия да избегне обкръжение и да се оттегли към албанското крайбрежие, понасяйки много тежки загуби по пътя си.

Разписание[редактиране | редактиране на кода]

Точно преди началото на операцията срещу Сърбия армията има следния състав:

Бойно разписание на 11-а армия към 6 октомври 1915 г.[5]
Армия Корпус Дивизия Батальони Ескадрони Батареи Пушки Саби Оръдия
11-а армия III корпус 6-а пехотна дивизия 9 3 15 7000 280 60
25-а резервна дивизия 9 3 15 7260 280 72
Други корпусни части 3 6,5 2400 24
IV резервен корпус 11-а баварска пехотна дивизия 9 2 14 9598 200 56
105-а пехотна дивизия 9 2 13 9249 267 52
107-а пехотна дивизия 9 2 8 8538 232 32
Други корпусни части 2 5
X резервен корпус 103-та пехотна дивизия 9 2 15 9000 200 60
101-ва пехотна дивизия 9 2 14 9000 200 56
Други корпусни части 12,5 44
Група „Фюлйоп“ 6,5 0,25 6 4901 42 22
72,5 16,25 121 66 946 1701 483

Солунският фронт[редактиране | редактиране на кода]

При приключването на операциите срещу Сърбия и заемането на гръцката граница от българските войски главнокомандващия генерал Никола Жеков нарежда прегрупиране на сили, съгласно което в състава на по това време силно отслабената германска 11-а армия за първи път се включват големи български съединения в лицето на Пета пехотна дунавска дивизия.[6] Тази дивизия, както и допълващите армията германски 4-ти резервен корпус (103-та и 101-ва дивизия) и 210-а сборна пехотна бригада, остават на подчинение на групата армии „Макензен“. През февруари 1916 година армията се спускат към гръцката граница и започва да сменят дотогава охраняващите я български части в долината на река Вардар и около Дойранското езеро, където се захваща с усилено укрепяване на новите си позиции. Поради непрестанно усилващата се съглашенска активност през април на 11-а армия е подчинена Девета плевенска пехотна дивизия и се създават смесени българо-германски части.

Към средата на август 1916 година 11-а армия се състои от три български (5-а, 9-а и 2-ра) и една германска (101-ва) пехотни дивизии и с бойната си сила от 62 пехотни батальона, 209 картечници 68 батареи и 6,5 ескадрона заема фронт с дължина 42 километра от връх Мала Рупа до Беласица.[7] Начело на тези сили е генерал Арнолд фон Винклер, командвал дотогава 4-ти германски резервен корпус, който заменя още през март отзования на Западния фронт генерал Галвиц.[nb 1]

Между 8 и 18 август в участъка на армията около град Дойран и Дойранското езеро, поверен на 2-ра Тракийска дивизия, се разиграват сериозни сражения, които дават повод на българския главнокомандващ да нареди настъпление с българските и 1-ва и 2-ра армия на гръцка територия срещу крилата на съглашенските сили. След получаване съгласието и на немското командване се осъществяват двете операции получили наименованията Леринска (Чеганска) и Струмска, по време на които 11-а армия остава на своята отбранителна позиция. Това положение се задържа, дори когато на 29 август щабът на група армии Макензен предава командването на подчинените му две армии на българския главнокомандващ.[8] Поради тази своя пасивност 11-а армията не е в състояние да помогне на затрудненото настъпление на 1-ва армия към Чеган, което позволява на съглашението не само да отблъсне атаките на последната, но и да концентрира почти половината от наличните си сили (102 батальона и 117 батареи от общо 200 батальона и 247 батареи), за да и нанесе контраудар.[9]

На 12 септември съглашението започва своята офанзива с мощна атака срещу позиции на 1-ва армия на планината Малка Нидже и на Каймакчалан. Положението на българските сили скоро става тежко и дясното крило на армията е отхвърлено към Лерин. Отговорността за тази несполука се поема от генерал Бояджиев, който е сменен от генерал Гешов. Новият командир на 1-ва армия и пристигналите между 13 и 23 септември подкрепления от 10 батальона, 42 картечници и 22 оръдия успяват да задържат армията временно на укрепената леринска позиция.[10] Предвид необходимостта и от бързото пристигане на германски подкрепления на 26 септември се извършва размяна на командванията на армиите, заемащи дясното крило и центъра на българските сили на Солунския фронт, като по този начин генерал Винклер поема командването на 1-ва армия, която се преименува на 11-а армия.[10][11] Освен това в началото на октомври 11-а и 1-ва армия отново са обединени в армейска група, този път под началството на генерал Ото фон Белов. Въпреки това положението остава тежко и след падането на Каймакчалан е наредено ново отстъпление. В завоя на река Черна и на юг от Битоля се завързват продължителни и ожесточени сражения, които непрестанно поглъщат пристигащите подкрепления. В разгара на борбата, на 17 ноември генерал Винклер нарежда 11-а армия да се оттегли на силните позиции на север от Битоля и да остави града в ръцете на съглашенците. Това предизвиква остра реакция от страна на българския главнокомандващ, който обаче не успява да промени решението. На новите си позиции на север от града армията успява окончателно да спре настъплението и да сложи край на тримесечната съглашенската офанзива, струвала на България между 40 000[12][13] и 53 000[14] убити, ранени и изчезнали.

През пролетта на 1917 година 11-а армия е подложена на нова голяма съглашенска офанзива, но в боевете между Охридското и Преспанското езеро, при Битоля и в завоя на река Черна успя решително да отхвърли нападателите.[15] С приключването и на главните операции срещу Румъния от северния фронт започва прехвърлянето на няколко български дивизии, които постепенно влизат в състава на армията. Това обаче се използва от немското командване за изтеглянето на все повече от германските сили на Македонския фронт. Така от първоначалните 18 немски, 3 турски и 2 австрийски батальона, и 84 батареи през 1918 година на фронта остават само 3 немски батальона с 51 батареи.[16] Въпреки това германците запазват директен контрол върху голяма част от българската армия чрез щабовете на армейската група Шолц (създадена след като генерал Белов е отзован на Западния фронт през април 1917 година) и този на 11-а армия (от юни 1917 г. под началството на генерал Куно фон Щойбен).

Към края на лятото на 1918 година 11-а армия заема един извънредно дълъг фронт от 183 километра, разпрострял се от река Шкумба в Албания до връх Мала Рупа. За отбраната му тя разполага с 126 батальона (само 3 немски), 1401 картечници, 484 оръдия и 173 минохвъргачки, разделени в 2 корпуса (командвани от немски щабове), обединяващи седем пехотни дивизии.[17][18] Именно срещу лявото крило на армията при Добро Поле е насочен главния удар на започналата на 15 септември 1918 година последна голяма съглашенска офанзива. Частите на 11-а армия, заемащи този участък от фронта се оказват твърде малобройни, за да се противопоставят ефективно на превъзхождащия ги в почти всяко отношение противник в резултат на, което се стига до пробива на Солунския фронт и последвалото скоро след това общо отстъпление на 11-а и 1-ва армия. На 29 септември България сключва Солунското примирие, с което излиза от войната и което лишава 11-а армия от почти целия ѝ състав. Мястото на българските дивизии е заето от пристигащите едва сега на помощ няколко немски дивизии (сред които и силно изтощения от битки на Западния фронт Алпийски корпус), които обаче съвсем не са в състояние да окажат сериозна съпротива на далеч по-многобройния противник. Така към 15 октомври в състава ѝ влизат IX австро-унгарски пехотен корпус (9-а и 30-а пехотни дивизии), 39-и пехотен корпус (Алпийския корпус и 219-а пехотна дивизия) и 53-ти корпус (217-а и 6-а резервна пехотна дивизия), като бойната сила възлиза на 33 200 пушки, 620 саби и 356 оръдия в 61,5 батальона, 7 ескадрона и 81 батареи.[19]

В края на октомври армията е изтласкана дотолкова, че е принудена да се прехвърли на север от Дунав, в Унгария. На 4 ноември обаче Австро-Унгария капитулира и поема задължение да обезоръжи германските войски и ако те не напуснат Унгария до 20 ноември да ги интернира.[20] На 11 ноември войната приключва, а до декември частите на 11-а армия са превозени обратно до Германия, като успяват да избегнат интерниране.

Разписание[редактиране | редактиране на кода]

В началото на септември 1918 г. армията има следния състав:

Бойно разписание на 11-а армия към 14 септември 1918 г.[21]
Армия Корпус Дивизия Батальони Ескадрони Картечници Оръдия Минохвъргачки
11-а армия 62-ри корпус Сборна дивизия 23 1 225 69 42
Шеста пехотна бдинска дивизия 12 1 146 58 35
Първа пехотна софийска дивизия 15 1 197 57 28
61-ви корпус 302-ра пехотна дивизия 14 2 144 63 6
Четвърта пехотна преславска дивизия 12 2 137 48
Втора пехотна тракийска дивизия 18 222 108 30
Трета пехотна балканска дивизия 22 1 224 77 32
Резерв на армията 10 106
126 8 1401 480 173

Командване[редактиране | редактиране на кода]

Командири[редактиране | редактиране на кода]

Началници на щаба[редактиране | редактиране на кода]

  • Полковник Ханс фон Зеект (9 март 1915 – 8 септември 1915)
  • Полковник Готфрид Маркуад (23 септември 1915 – 24 март 1916)
  • Подполковник Фьолкерс (24 март 1916 – 22 ноември 1916)
  • Подполковник Валтер Райнхарт (22 ноември 1916 – 10 февруари 1917)
  • Подполковник Кирх (10 февруари 1917 – 27 юни 1918)
  • Подполковник Лемерхирт (27 юни 1918 – 30 септември 1918)
  • Подполковник Кирх (30 септември 1918 – 11 ноември 1918)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Cron, Hermann. Imperial German Army 1914 – 18: Organisation, Structure, Orders-of-Battle. Helion & Co, 2002, [1937]. ISBN 1-874622-70-1.
  • Ellis, John, Cox, Michael. The World War I Databook. Aurum Press, 1993. ISBN 1-85410-766-6.
  • Стефан Нойков. Защо не победихме. Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
  • Александър Ганчев. Войните през Третото българско царство. София 1925
  • Алфред Дитрих. Краят на Световната война на Македонския фронт. 1928
  • Edmund Glaise-Horstenau (English translation by Stann Hanna). Austria-Hungary's last war (Oesterreich-Ungarns letzter Krieg 1914 – 1918), Vol. 2 (1915). Publisher of Military Science Releases, Vienna, 1931
  • Edmund Glaise-Horstenau (English translation by Stann Hanna). Austria-Hungary's last war (Oesterreich-Ungarns letzter Krieg 1914 – 1918), Vol. 3 (1915). Publisher of Military Science Releases, Vienna, 1932
  • Edmund Glaise-Horstenau (English translation by Stann Hanna). Austria-Hungary's last war (Oesterreich-Ungarns letzter Krieg 1914 – 1918), Vol. 7 (1918). Publisher of Military Science Releases, Vienna, 1938

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Hermann Cron. Imperial German Army, 1914 – 18: Organisation, Structure, Orders of Battle, стр. 53; Helion & Company Limited, 2007
  2. А. Христов. Европейската война до намесата на България в нея, стр. 56; Печатница на военно-издателския фонд, 1924
  3. Edmund Glaise-Horstenau (English translation by Stann Hanna). Austria-Hungary's last war (Oesterreich-Ungarns letzter Krieg 1914 – 1918), vol. 2, стр. 339 – 341. Publisher of Military Science Releases, Vienna 1931.
  4. Нойков, Стефан. Защо не победихме. София, Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1922. с. 54.
  5. Edmund Glaise-Horstenau (English translation by Stann Hanna). Austria-Hungary's last war (Oesterreich-Ungarns letzter Krieg 1914 – 1918), vol. 3, стр. 37 – 38. Publisher of Military Science Releases, Vienna 1932.
  6. Недев, Никола (1923). Дойранската епопея 1915 – 1918, стр. 34. Печатница на Армейския военно-издателски фонд; София
  7. П. Дошкинов. Чеганската операция. Книга I, стр. 25; Печатница на военно-издателския фонд – София, 1941
  8. М. Андреев. Къмъ Добро-Поле въ 1916 г., стр. 92; София, Печатница на Арм. военно-издателски фонд, 1931
  9. М. Андреев. Къмъ Добро-Поле въ 1916 г., стр. 104; София, Печатница на Арм. военно-издателски фонд, 1931
  10. а б М. Андреев. Къмъ Добро-Поле въ 1916 г., стр. 108; София, Печатница на Арм. военно-издателски фонд, 1931
  11. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 77; Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
  12. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 78; Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
  13. Ал. Ганев. Войните през Третото българско царство, стр. 416; София 1925
  14. Spencer Tucker World War I: encyclopedia. M – R, Volume 3, стр. 810; ABC-CLIO, 2005
  15. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 79; Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
  16. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 84; Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
  17. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 145 – 150; Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
  18. Ал. Ганев. Войните през Третото българско царство, стр. 479; София 1925
  19. Edmund Glaise-Horstenau (English translation by Stann Hanna). Austria-Hungary's last war (Oesterreich-Ungarns letzter Krieg 1914 – 1918), vol. 7, стр. 650 – 651. Publisher of Military Science Releases, Vienna 1938.
  20. Алфред Дитрих. Краят на Световната война на Македонския фронт, стр. 166; 1928
  21. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 146 – 149; Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София 1922
     Портал „Македония“         Портал „Македония