Източен фронт (Първа световна война)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Източен фронт
Част от Първа световна война
Eastern Front (World War I).jpg
Информация
Период 17 август 1914 – 3 март 1918 г.
Място Източна Европа
Резултат Решителна победа на Централните сили
Воюващи страни
Централни сили:
Flag of the German Empire.svg Германия
Файл:Flag of Austria-Hungary 1869 – 1918.svg Австро-Унгария
България България (1916 – 1918)
Ottoman flag.svg Османска империя(1916 – 1917)
Антанта:
Русия Руска империя
Румъния Румъния (1916 – 1918)


Русия Руска република



Flag of the Russian SFSR.svg Съветска Русия

Командири
Flag of the German Empire.svg Хелмут фон Молтке
Flag of the German Empire.svg Ерих фон Фалкенхайн
Flag of the German Empire.svg Паул фон Хинденбург
Flag of the German Empire.svg Ерих Лудендорф
Flag of the German Empire.svg Леополд Баварски
Flag of the German Empire.svg Александър фон Линзинген
Flag of the German Empire.svg Август фон Макензен
Flag of the German Empire.svg Макс Хофман
Flag of Austria-Hungary (1869-1918).svg Ерцхерцог Фридрих
Flag of Austria-Hungary (1869-1918).svg Конрад фон Хьотцендорф
Flag of Austria-Hungary (1869-1918).svg Артур фон Щраусенбург
Flag of Austria-Hungary (1869-1918).svg Ерцхерцог Йозеф
Flag of Austria-Hungary (1869-1918).svg Едуард фон Бьом-Ермоли
България Никола Жеков
България Стефан Тошев
България Стефан Нерезов
Русия Николай Николаевич
Русия Николай II
Русия Николай Янушкевич
Русия Юри Данилов
Русия Николай Иванов
Русия Михаил Алексеев
Русия Василий Гурко
Русия Алексей Брусилов
Румъния Константин Презан
Румъния Александру Авереску

Русия Лавър Корнилов
Русия Александър Керенски
Русия Николай Духонин


Flag of the Russian SFSR.svg Лев Троцки
Flag of the Russian SFSR.svg Николай Кириленко

Източен фронт в Общомедия

Източен фронт е един от главните фронтове с военни действия през Първата световна война, сцена на на редица решителни сражения между силите на Русия и Румъния от една страна и тези на Централния сьюз от друга.

В първите месеци на войната имперската руска армия опитва инвазия в Източна Прусия но е победена от германците в битката при Таненберг. Същевременно Русия успешно навлиза в Галиция след като разбива силите на Австро-Унгария там.[1] В района на Полското кралство Германците опитват да превземат Варшава през октомври 1914, но не успяват. През 1915 г. обаче германската и австро-унгарската армии напредват, нанасяйки тежки поражения на Русия в Галиция и в Мазурското сражение, принуждавайки руската армия да премине в отстъпление. Великият княз Николай е заменен от самия цар на поста главнокомандващ на армията.[2] Няколко поредни руски офанзиви срещу Германия се провалят. Успешна руска операция срещу Австро-Унгария провежда генерал Брусилов.[3][4]

Кралство Румъния влиза във войната през август 1916, след като Антантата ѝ обещава Трансилвания (тогава част от Австро-Унгария). Румънската армия нахлува в Трансилвания и първоначално бележи успех, но е принудена да спре, а след това отблъсната от германската и австро-унгарската армия, когато България атакува в южната част на страната. Междувременно в Русия избухва Февруарската революция през февруари 1917. Цар Николай II е принуден да абдикира и е съвдадено Временно правителство начело с Георги Лвов, заместен по-късно от Александър Керенски.

Новосформираната руска република продължава участието си във войната на страната на Антантата до октомври 1917 г. Керенски инициира една офанзива през юли, но нейният провал причинява колапс в руската армия.

Трупащото се изтощение от тригодишната война води до избухването в Русия на Октомврийската революция и установяването в нея на Съветска власт. Новото правителство е принудено да търси примирие и започне приготовления за сключване на окончателен мирен договор. На 8 февруари 1918 година държавите от Централният съюз сключват Брест-Литовския мирен договор с Украинската народна република, а на 3 март и този със Съветска Русия[5][6]. По силата на постигнатото съгласие от бившата Руска империя се откъсват значителни територии, включително икономически значимата Украйна. Останала без подкрепа и в тежко положение на изолация Румъния подписва Букурещкия мирен договор от 7 май 1918, с което излиза от войната[7]. По силата на договора на Австро-Унгария се отстъпват карпатските проходи, Южна Добруджа е върната на България с допълнителна поправка на границата на север, а в Северна Добруджа е установен кондоминиум на четирите държави от Централния съюз[7][8].

След сключването на договорите Централните сили продължават да задържат значителна част от военните си сили на Изток до самия край на войната, въпреки влошаващото се положение по другите фронтове, защото под тяхна окупация попадат обширни области, обхванати от политически безредици.

География[редактиране | редактиране на кода]

Политико-географските особености на простиращия се от Балтийско море до Черно море фронт го правят първенец по териториални мащаби – той надминава почти четири пъти по дължина Западния фронт[9]. Именно огромният му размер, съчетан с равнино-хълмистия му характер, предоставя възможност за широкомащабни операции с големи военни сили и обуславя по-подвижния характер на военните действия в сравнение с тези на Западния фронт.

За времето на съществуването си, от 1914 година до 1918 година, фронтът обхваща значителни територии от Централна и Източна Европа, включително цялата западна погранична област на Руската империя, Източна Прусия, Галиция и части от Силезия. Най-общо границите на тази обширна територия на интензивни военни действия се очертават на запад – от течението на река Висла и крепостите Данциг, Торун, Познан, Бреслау и Краков; на юг – от Карпатските планини, границите на Румъния и Черно море; на изток – от линията Петербург – Великие Луки – Смоленск – Гомел – Киев и Днепър; на север – от Балтийско море. В началото на войната дължината на фронта от Балтийско море до руско-румънската граница е около 850 до 900 км, но с намесата на Румъния във войната той бива удължен до над 1600 километра. Тази особеност предопределя и по ниската плътност на войските на Източния фронт, което прави възможността да се преодолее защитната линия на някоя от враждуващите страни по-голяма от колкото тази на Запад.[9] Липсата на добре развити пътна и железопътна мрежа на Изток прави по-трудно придвижването на войски към застрашени или пробити участъци от фронта. От друга страна недоброто състояние на транспортната мрежа и суровите зими често пречат на цялостното осъществяването и довършването на бързи и решителни настъпления.[9]

Военните действия на Изток, освен на обширна територия, се водя и при преобладаващо равнинен релеф, което благоприятства за развръщането на големи военни подразделения, като всяко от воюващите страни разполага в този голям район и с редица първокласни крепости, на които армиите и могат да се опрат при отбрана или настъпление.

Приготовления и планове на противниците[редактиране | редактиране на кода]

Австро-Унгария[редактиране | редактиране на кода]

Граф Конрад фон Хьотцендорф - началник щаба на австро-унгарската армия

Австро-унгарският генерален щаб се подготвя за възможна война още от времето на сключване на Двойният съюз с Германия. Поради географското положение на Австро-Унгария и заобиколеността и от множество потенциални врагове, щабът под началството на Конрад фон Хьотцендорф не е в състояние да изработи един универсално валиден план за военни действия, а вместо това трябва да разгледа различни възможности и да разработи редица варианти. В резултат са разработени планове за война със Сърбия и за война с Русия и Сърбия - тъй наречените План Б и План Р. За осъществяването им щабът разделя австро-унгарските сили на три групи - една за операции срещу Сърбия(8 пехотни дивизии), една срещу Русия (28 пехотни и 10 кавалерийски дивизии) и една трета(12 пехотни и 1 кавалерийска дивизия) служеща като резерв с цел да засили някоя от другите две групи в зависимост от скоростта на евентуалната руската мобилизация и задействания план.[10] Осъществяването им е поставена в силна зависимост от австро-унгарската железопътна мрежа, която отстъпва в редица отношения на немската. Самите планове нямат коалиционен характер и не са съобразени с германския план за операции. Макар че разговори между австро-унгарския генерален щаб и германския генерален щаб са се водили няколко пъти през миналото, дори през юли 1914 година двата щаба остават в почти пълно неведение за плановете си. Едва на 1 август фон Хьотцендорф разбира, че не може да разчита на сериозна помощ от страна на Германия за съвместно настъпление в Полша, и че в началото на конфликта главната тежест на сблъсъка с Русия трябва да бъде понесена от Австро-Унгария.[11]

Характерната черта на армията на двойната монархия е нейната етническа пъстрота - 25% от състава й са немци, 20% унгарци, 13% чехи, 4% словаци, 9% сърбохървати, 8% поляци, 8% русини, 7% румънци, 2% словенци и 1% италианци.[12] Тази амалгама от различни етноси се ръководи от офицерски корпус състоящ се в по-голямата си част от немци, които представляват над три четвърти от състава му (76%), следвани от унгарците (10,7%) и чехите (5,2%).[12][13] Езикът на командването е немският, но в различните полкове за официални е възможно да са признати и други (т. нар. Regimentsprache). Повечето батальони имат поне два признати езика, а някои три или четири.[12] Броят на едноезичните независими части в армията е 142 (от 329), а от тях частите, в които немският е единствен език са 31 (12 пехотни полка, 12 артилерийски полка, 3 кавалерийски полка и четири егерски батальона).[14] В 163 части се използват два езика, а други в 24 три или повече.[14]

Общо в навечерието на войната империята разполага с около 3 милиона военно-обучени, като в мирно време армията и се състои от 36 000 офицери и 414 000 войници. При мобилизация мирновременната армия се разширява до над 2 милиона човека, като монархията разполага с още 1 милион в ерзац и ландщурм части.[15] Въпреки това Австро-Унгария е в състояние да изкара на бойното поле действаща армия от 48 пехотни дивизии, 2 ландщурм дивизии, 11 кавалерийски дивизии и 36 самостоятелни бригади - сила която е равна на приблизително половината от тази на германската или френската армия.[15]

Германия[редактиране | редактиране на кода]

Централното географско положение на Германия в европейския континент я натоварва със сложната задача да води война на два фонта. Тази стратегическа дилема заема вниманието на германския генерален щаб още от края на Френско-пруската война и самото раждане на империята. Привидно решение на проблем е формулирано в т.нар. „План Шлифен“, според който Германия трябва да съсредоточи почти цялата си армия си за бързо настъпление срещу Франция с цел решителното и разгромяване, докато в Източна Прусия първоначално трябва да се премине към стратегическа отбрана. Германците се надяват на изток Австро-Унгария, чрез настъпление в Полша, да поеме тежестта на войната с бавно мобилизирзщата се Русия, поне докато разгрома на Франция не позволи прехвърлянето на силите им от едининия на другия фронт. Тези надежди обаче не се основават върху ясно договорени срокове за мобилизация или развръщане на войските в точно определени райони, поради което между двата коалиционни партьора съществува разминаване относно очакванията им до самото начало на войната.

Русия[редактиране | редактиране на кода]

Обединението на Германия под предводителството на Прусия води до възникването на една нова велика сила, но и мощен потенциален руски противник, разположен на западна граница на Руската империя. Това привлича вниманието на руското правителство и висши военни, като още от 1873 година те започват да изготвят проекти за военни действия срещу коалиция от европейски държави. Начало на планомерната подготовка за война срещу коалиция от Австро-Унгария и Германия се поставя с представянето на съображенията на бъдещия началник щаба на руската армия генерал Николай Обручев за изготвянето на военен план срещу двете държави през 1880 година. В последвалите десетилетия биват изготвени редица планове и мобилизиционни разписания.

Последният план изготвен и окончателно разработен до началото на войната е т.нар. Мобилизационно разписание № 19 от 1910 година и за последно изменен през Май 1912 година.[16] Планът е разработен в два варианта - "А" и "Г".[16] Първият от тях предвижда съсредоточаване и нанасяне главния удар върху Австро-Унгария, в случай че Германия съсредоточи основните си сили срещу Франция, като едновременно с това се предвижда и атака срещу Източна Прусия, но с по-малки сили и с цел да се привлекат германски сили от Западния фронт. Вариант "Г" предвижда по-голямата част от руските сили да се използват срещу Германия ако последната съсредоточи своите главни сили на руската граница.[16]

Руската армия по-това време се намира в период на реформа вследствие на загубата на войната с Япония през 1905 година. Макар и излезнала от тази война с пострадала репутация ярмията остава една от малкото в Европа със сравнително скоро добит широк боен опит. В мирно време руската армия от 114,5 пехотни дивизии и близо 1,4 милиона войника е най-голямата сред армиите на Великите сили.[17] Именно неизчерпаемият човешки ресурс остава най-голямата сила на Русия, като това и позволява да мобилизира армия от над 5 милиона войници, но също създава донякъде преувеличената представа за империята като "парен валяк" способен да смаже всеки враг.

Въпреки огромният си размер армията продължава да страда от редица слабостти най-вече поради изостаналата в развитието си инфраструктура, коята не позволява на Русия да се възползва бързо от численото си превъзходство. Опити да се подобри състоянието на железопътната мрежа се правят непрекъснато и капацитетът й се увеличава през 1914 до степен позволяваща ежедневно към западните предели на страна да бъдат изпращани 360 влака на ден.[17] Това води до скъсяване във времето за мобилизация, но въпреки това страната продължава значително да отстъпва в това отношение спрямо останалите държави. Така през 1913 година на 100 квадранти километра руска земя се пада 1 километър железен път, докато в Австро-Унгария този показател е 7 километра, а в Германия 12 километра.[18] Към това трябва да се прибави и недостига на 2000 локомотива и 80 000 вагона необходими да обслужват жп-система, която в 3/4 от своята част продължава да се състои от единични линии.[18]

С цел да не се допусне прекалено голямо разрастване на пехотата по отношение на другите клонове на армията се обръща специално внимание на артилерията и превъоръжаването й с новите 76 мм скорострелно оръдие, 122 мм и 152 мм гаубици, като през 1913 година е поставена цел до 1917 година да се увеличи общия броя на оръдията в армията до 8,358 единици. Така през 1914 година на 1 оръдие в руската армия се падат 200 войника, но същото съотношение в германската и австро-унгарската армия е 1 към 135.[18]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. World War I – 1914 Opening Campaigns Kennedy Hickman.
  2. The Great Retreat, Eastern Front 1915 Military History Online. Michael Kihntopf.
  3. Brusilov Offensive Begins, June 4 history.com.
  4. Nicholas Golovin, Brusilov's Offensive: The Galician Battle of 1916, The Slavonic and East European Review, 1935 vol.13 No.39 pages=571 – 96
  5. Peace Treaty Between Ukraine and Central Powers, 9 February 1918.
  6. The Peace Treaty of Brest-Litovsk.
  7. а б The treaty of peace between Roumania and the Central Powers, 1 May 1918.
  8. 7 май 1918 г. Подписан е Букурещкият мирен договор между Централните сили и Румъния
  9. а б в Tucker. World War I: A Student Encyclopedia, стр. 611
  10. Strachan. The First World War: Volume I: To Arms, стр. 291
  11. Strachan. The First World War: Volume I: To Arms, стр. 294
  12. а б в Strachan. The First World War: Volume I: To Arms, стр. 282
  13. Herwig. The First World War: Germany and Austria-Hungary 1914-1918, стр. 16
  14. а б N. F. Dreisziger. Ethnic Armies: Polyethnic Armed Forces from the Time of the Habsburgs to the Age of the Superpowers, стр. 22
  15. а б Strachan. The First World War: Volume I: To Arms, стр. 284
  16. а б в Herwig. The First World War: Germany and Austria-Hungary 1914-1918, стр. 63-64
  17. а б Strachan. The First World War: Volume I: To Arms, стр. 297
  18. а б в Strachan. The First World War: Volume I: To Arms, стр. 298

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • ((en)) Spencer Tucker (2005 ): World War I: A Student Encyclopedia. ABC-CLIO. ISBN 1851098798
  • ((en)) Hew Strachan (2003 ): „The First World War: Volume I: To Arms“. OUP Oxford. ISBN 0191608343
  • ((en)) Holger H. Herwig (2003 ): „The First World War: Germany and Austria-Hungary 1914-1918“. A&C Black, 2014. ISBN 9781472510815