Причини за Първата световна война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Обявяването на войната: «Аз, Вилхелм II, по Божията воля император на Германия, крал на Прусия…»
Двата противостоящи си военни блока в Европа през 1915 г.
Френска карикатура от 90-те години на 19 век представяща Китай като порция поделяна измежду великите сили (виж боксерско въстание).

Причините за избухването на Първата световна война са от комплексен тип и във всички случаи не могат да бъдат след задълбочен анализ систематизирани по естеството и природата си на факторинг еднозначно.

Най-общо те се подразделят на:

  1. Икономически и свързани с характера на общоевропейското и световното стопанско развитие и пазара;
  2. Геополитически;
  3. Историко-политически;
  4. Териториални спорове и такива свързани с преразпределяне на колониите.

Стопанска подложка[редактиране | редактиране на кода]

Като първопораждаща причина се изтъква засиленото противопоставяне в Европа, а и в света посредством колониите, на т.нар. млади държави на старите държави, а това са от една страна създадената въз основа на франкфуртския мирен договор Германска империя и Кралство Италия, а от друга т.нар. стари демокрации - Британия и Франция със своите колонии. Най-често и популярно повтаряната теза е тази за геоикономическото противопоставяне, т.е. икономическите противоречия и борбата за пазари в т.ч и неравномерното развитие, както и за интезивното германско и италианско стопанство в сравнение с колониалните метрополни такива на Англия и Франция. Това обаче не обяснява разпада на т.нар. троен съюз и перфектното от правна страна излизане на Италия от него. От друга страна и Русия бележи значим икономически ръст спрямо старите колониални икономики на Британия и Франция. Икономическа природа за избухването на Световната война също е германо-британското противопоставяне с обстоятелството че, Германия реализира 76% от своя износ в Европа, а "старата" Англия едва 38% в навечерието на избухването на голямата война. От друга страна пък точно между тези две европейски сили няма конфликтни точки по допирателната - Германия се бори за европейско първенство, а Британската империя със своите презморски колонии е типичната таласократия, въпреки че със своята високоразвита индустрия и търговска активност Германия заплашва по източния въпрос цялото британско могъщество. Британия е особено чувствителна освен за Балканите и Мала Азия, но и за Ориента откъдето се застрашава властта и над Египет и перлата ѝ в короната - Индия. Специфично предизвикателство в тази насока е финансираното с германски капитали строителство на т.нар. багдадска железопътна линия.

През 1898 г. Райхстага приема закон по силата на който за седем години трябва да бъдат построени 16 броненосци и крайцери. Морското предизвикателство е особено опасно за Англия, понеже страната която може да прекъсне морските ѝ съобщения, фактически би я лишила от всичките ѝ колонии. Тези нови кораби са и от нов тип, като превъзхождат по бойни качества старите английски броненосци.

Геополитически фактори върху историческото наследство и мислене[редактиране | редактиране на кода]

Прогласянето на Германската империя в огледалната зала на Версайския дворец.

Френско-германското противопоставяне и противоречия са също изключително възпламеняващ фактор за избухването на войната. Франция е най-старият колониален първенец и от загубата на наполеоновите войни непрекъснато търси поводи за реванш, въпреки че на два пъти /Вермахта е третия път/ е вече принуждавана да се отказва от общоевропейската диригентска палка. Частично възвръща позициите си посредством Парижкия мирен договор, но пруската победа в 1871 г. повторно я изпраща в европейския свят на новите реалности. Елзас-Лотарингия са ябълката на раздора в случая, зад която се крият френските реваншистки стремежи на буланжистите, както и германските миражи за последния удар който би извадил Франция окончателно от концерта на великите сили /след като Германия ѝ отнеме колониите/. Мароканските кризи са буревестника на "нерешимото по мирен път" френско-германско противопоставяне.

Дипломатически съюзни промени[редактиране | редактиране на кода]

Александър Горчаков от пръв учител по дипломация се превръща в "изкуфял дъртак" за Ото фон Бисмарк, заради подкрепата му за Франция.

Основен геополитически фактор на дипломатическа почва за избухването на Голямата война е промяната на руската политика в Европа след обединението на Германия - с цел запазване на въздесъщия "баланс на силите", който не би позволил избухването на един нов общоевропейски конфликт като повторение на наполеоновите войни. Тази външна политика на Русия намира еманципиран персонализиран израз в лицето на канцлера Александър Горчаков изпърво, но продължава с променливи темпове да се поддържа от различни сили в империята досамия Брест-Литовски мирен договор. По този начин Русия излиза от съюза на тримата императори, търсейки континентално сближение с Франция като контрабаланс на общогерманската еманципация в центъра на Европа. Това обстоятелство обяснява и парадоксалното прекъсване на голямата игра посредством британо-руското сближение в Антантата, понеже Британия се вижда заинтересована да възпрепятства германския дух заради Франция. Едно превръщане на Франция в треторазрядна държава и германски придатък представлява смъртоносна заплаха за британското глобално господство към онзи момент, т.е. въобще не само за бъдещето, но и за съществуването на Британската империя.

Германската военна самоувереност[редактиране | редактиране на кода]

Паул фон Хинденбург (в дясно) със своя план за защита на източната граница спасява Германия от пълен военен разгром още в 1914 г.

Успешната реализация на планът Шлифен изхожда от две основни предпоставки:

  1. Руската империя поради големите разстояния и слабо организирания превоз не е в състояние бързо да мобилизира и съсредоточи силите си в помощ на новия си стратегически съюзник на континента - Франция;
  2. Войната на два фронта може да бъде спечелена или поне предотвратена посредством "светкавичен удар" от който френската армия да бъде решително разбита и войната на германския запад решена, преди същинската война с Русия да е започнала. Това обстоятелство обезсмисля военната намеса на огромната Руска империя на страната на Франция, и би я тласнало към дипломатическо решение на кризата, при което Германия ще бъде с относително силни, в т.ч. и военни позиции.

В 1913 г. Шлифен умира недоживявайки провала на своя военен план, възприет като стратегическа прима от Германския генерален щаб. Нещата на практика обаче се развиват другояче. Руският генерален щаб знае слабите си места и гради своите надежди за предимство и за военно решение на конфликта върху бързината. Русия предусещайки развоя на събитията след т.нар. юлски ултиматум, обявява на 24 юли 1914 г. частична мобилизация, което възплеменява силно духовете във висшето военно командване в Германия и Австро-Унгария. На 28 юли 1914 г. се води решителната битка между царя и Сергей Сазонов с генералния щаб от друга страна, относно това дали да се спре или продължи мобилизацията. Руските военни бързали по военни съображения с мобилизацията. По тази причина Германия отправя на 31 юли 1914 г. ултиматум на Русия с искане да демобилизира до 12 часа на другия ден или в противен случай да се счита за отговорна за превантивна война. На 1 август 1914 г. Германия предприема пълна мобилизация и обявява война на Русия, давайки едновременно ултиматум на Белгия до следващия ден - 2 август, за пропуск на германската армия за нахлуване през нейна територия във Франция. Германия е така сигурна в успеха на плана си /Шлифен предвижда това да стане в 40-дневен срок/, че кайзерът изпраща немските войници на запад със самоуверените думи, че "когато започнат да капят листата", те ще си бъдат отново по домовете. На изток, за задържането на огромната руска имперска армия досамия разгром на Франция, Германия разчита на съюзената си австро-унгарска армия. Германската дипломация и прекалено много се осланя в източната си политика на династичното родство с руското императорско семейство. От друга страна, германските военни нямат ясна представа какво би се случило на изток, в случай на провал на плана Шлифен. Благодарение на огромната френска финансова помощ в началото на 20 век, Русия бързо заличава белезите на поражението си в руско-японската война. Русия е единствената велика сила, която встъпвайки в Световната война има реален боен опит, придобит в съвременни условия. През 1914 г. кадровата руска армия на границата с Германия и Австро-Унгария наброява 1 284 155 офицери и войници с 7088 оръдия. Натрупаният по време на войната с Япония боен опит води до усъвършенстване на обучението; на управлението на артилерийския огън; подобряване ролята на картечниците в боя и взаимодействието между пехотата и артилерията по време на бой. Като цяло обучението на младшия офицерски състав в руската армия е на ниво, а бойния ѝ дух насочен към воденето на активни и решителни бойни действия. Подобен военен противник е труден за уддържане, камо ли за разгром. Единствено мудността в планирането и действията, както и неовладяването от Руския генерален щаб на съвременното му военно изкуство, в съчетание с лошото техническо и тилово снабдяване на руската армия, спасява Централните сили в началото на световната война от разгром.

Коварната английска дипломация[редактиране | редактиране на кода]

Едуард Грей като британски първи дипломат в навечерието на Световната война е главният отговорник от английска страна за разразилия се безпрецедентен дотогава конфликт.

Германия се решава към авантюристичната скорострелна реализация на плана Шлифен през неутралната във войната Белгия не без заблуждаващото неопределено дипломатическо поведение на Британия, изразяващо се в демонстративна незаинтересованост в конфликта. Между деня на атентата - 28 юни - и австрийския ултиматум от 23 юли - английският външен министър Едуард Грей държи поведение извличащо най-определено впечатление, че Британия счита за справедливо Австро-Унгария да получи най-подходящо удовлетворение. На 26 юли 1914 г. кралят на Англия - Джордж V заявява, че Англия ще положи усилия да остане неутрална. На следващия ден - 27 юли, Едуард Грей поисква от Германия да въздейства на Австро-Унгария да се задоволи със сръбския отговор, но на 28 юли започва австрийска бомбардировка на Белград. На 29 юли, Едуард Грей заявява на германския пълномощен министър в Лондон, че ако Франция участва във войната и Англия ще се намеси. Германското правителство обсъжда при това ново положение даже даването на заден ход, обаче последното на онзи етап се оказва невъзможно най-вече по военни съображения. Въпреки това, на 30 юли Германия упорито настоява във Виена да се смекчи военната акция срещу Сърбия и тя да се ограничи до окупацията на столицата Белград.

На 1 август 1914 г. след отказа на Русия да демобилизира, Германия ѝ обявява война. При това положение Франция отказва да бъде неутрална и заповядва пълна мобилизация. Германия мобилизира;

На 2 август следва германския ултиматум на Белгия за преминаването през територията ѝ на германската армия;

На 3 август Германия обявява война на Франция и нахлува в Белгия;

На 4 август Англия обявява война на Германия "защото не може да пази неутралитет, след като Белгия е изложена на чуждо нашествие".

Поводът като такъв[редактиране | редактиране на кода]

Драгутин Димитриевич (в дясно), по-известен с псевдонима си "Апис", едва ли е планирал за какво ще послужи "черната му ръка".
Балканското буре с барута, върху което са седнали държавните глави на Австро-Унгария, Британия, Германия, Русия и Франция - шарж.

В следващите дни след сараевския атентат става ясно, че в организацията за покушението активна, в т.ч. и водеща, роля играе сръбската офицерска националистическа лига "Черна ръка". Това е установено без големи трудности от следствието, още повече, че и двамата атентатори са заловени живи, а един от посветените в конспирацията прави пълни самопризнания. Полуофициалното участие на Сърбия е факт и предвид на това, че осъщественото покушение е срещу престолонаследника, политическото напрежение между Австро-Унгария и Сърбия ескалира до изключителни и невиждани висоти. Въпреки справедливия гняв във Виена, оттам първо започват да правят дипломатически сондажи и постъпки за сверка на политическия си компас по отношение на това, какво удовлетворение да се иска от "прегрешилата" Сърбия. В австрийската столица са напълно наясно, че при военна акция срещу Сърбия, на нейна страна неминуемо ще застане Русия. Във Виена се интересуват от два въпроса:

  1. Докъде е готова да отиде Русия в защита на Сърбия?
  2. Докъде Австро-Унгария може да разчита безусловно и безрезервно на съюзническа подкрепа от страна на Германия?

След като на 5 юли 1914 г. от Берлин самоуверено /Германия в началото на лятото на 1914 г. е приключила със своите дългогодишни планове за превъоръжаване и подготовка на армията си за воденето на съвременна война - срещу Франция/ се дават на Виена съвсем определени уверения, че Германия ще бъде зад Дунавската монархия безрезервно, се отправя т.нар. юлски ултиматум с оглед сондирането на позицията на Русия и останалите велики сили по разразилия се безпрецедентен дотогава конфликт.

Дипломатическата позиция на Англия през месец юли 1914 г. за незаинтересованост и ненамеса в конфликта в онзи момент играе решаваща роля върху позицията на политическите фактори в Берлин да узреят за "окончателното решение" за обявяването на война. Германия се предоверява на военното разрешение - при това напълно на плана Шлифен. Резервен вариант няма, а всичко зависи от бързината на и по реализацията му, което обяснява скорострелното избухване на европейската и световна война.

Руската дипломатическа позиция по австрийския ултиматум срещу Сърбия също е изключително генериращ фактор за така създалото се патово положение, при което искрата на сараевския атентат възпламенява невиждан дотогава световен конфликт. Веднага след получаването на ултиматума, Сърбия се обръща за съвет и помощ към Русия. По времето на сръбското обръщение в Петербург е Реймон Поанкаре. Запитан от домакините, какво ще е френското поведение в случай на изостряне на австро-сръбския конфликт, Поанкаре категорично потвърждава, че Франция ще изпълни задълженията си като съюзник към Русия. Добила това уверение, руската дипломация на 24 юли 1914 г. съветва Сърбия да прояви благоразумно държане, но не и да капитулира, като същия ден Русия мобилизира в 4 области по западната си граница с Германия и Австро-Унгария. Това мобилизиране хвърля в тотална паника германските и австро-унгарски висши военни. Последващата коварна роля на Англия, окончателно възпламенява световния конфликт.

След пълния разгром на сръбската армия в Първата световна война, е организиран т.нар. солунски процес срещу непосредствения ръководител и организатор на сараевския атентат, както и срещу неговите помагачи, независимо от обстоятелството, че конкретния повод за съдебния процес е друг.

Интереси, мотиви и цели на основните участници в световния конфликт[редактиране | редактиране на кода]

  1. Германска империя - тактическа и непосредствена цел е бързият и тотален разгром на Франция във войната, който би позволил на Германия веднъж завинаги да лиши Франция от понататъшни възможности за реванш, като и отнеме и колониите. Още с падането на правителството на Ото фон Бисмарк от власт, новото ръководство на страната пристъпя към реализация на план за изграждането на германска колониална империя. Това положение, в резултат от бърза и блестяща германска победа над Франция би обезкуражило Русия от военна намеса в Европа с цел поддържането на въздесъщия "баланс на силите". Още през 1904 г. Германия се стреми да отслаби връзките на Русия с Антантата, използвайки руските затруднения в руско-японската война. През тази година германското правителство прави формално предложение на руското за сключване на германо-руски договор за съюз и взаимопомощ, което е оставено без последствия. От друга страна, Англия не разполага със сухопътна армия, посредством която да се намеси в континенталните европейски дела, което би поставило Германия в изключително силна военна и дипломатическа позиция при договарянето на условията на мира и новият ред в Европа и света след планирания светкавичен френски разгром;
  2. Австро-Унгария - анексия на още балкански земи с излаз на бяло море и Солун, ведно с решаването на т.нар. полски въпрос в австрийски интерес, т.е. анексия на владените от Руската империя полски земи;
  3. Османска империя - запазване и укрепване целостта на империята, като при победа би се позволило на империята да участва в преразпределението на руските владения в Кавказкия регион и на английските над Египет и в Персия;
  4. Британска империя - запазване и укрепване на глобалното статукво между великите сили, т.е. оставането на Британия на световния връх посредством контрола ѝ върху презморските колонии;
  5. Франция - реванш над обединена Германия с възвръщане на Елзас-Лотарингия при условия които не биха позволили повторни германски претенции и аспирации към страната;
  6. Кралство Италия - отнемане водачеството в латинска Европа и Испания с нейните колонии от Франция, или присъединяването на владените от Австро-Унгария италиански земи.[източник? (Поискан преди 18 дни)]
  7. Руска империя - запазване "баланса на силите" в Европа, създаден по силата решенията на Виенския конгрес, както и недопускане на прекалено германско засилване и влияние на и върху стария континент.[източник? (Поискан преди 18 дни)]

Участието на САЩ в Първата световна война, както между впрочем и на другата по-сериозна извъневропейска сила - Япония, са продиктувани само и единствено от меркантилни интереси.[източник? (Поискан преди 18 дни)]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

За и при написването на статията са използвани следните материали:

  1. Кацаров, Константин. 60 години живяна история, Глава IV - ОГЪН ЛУМВА В ЕВРОПА - стр. 161-189. ИК "Прозорец", 1970, швейцарско издание;
  2. Стефанов, Георги. Международни отношения и външна политика на България 1789/1970. Глава III - МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ПРЕЗ ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ И ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА - стр. 84-122. ДИ "Наука и изкуство", 1977, ISBN 9534621511.
  3. Александров, Валентин. Брест-Литовският мирен договор 1918 г. Част Първа, Глава I - Съотношение на силите между двете коалиции в навечерието на войната. Общ преглед на противоречията между Антантата и Централните сили - стр. 18-28. Военно издателство, 2009, ISBN 978-954-509-422-4.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]