Направо към съдържанието

3 Юнона

от Уикипедия, свободната енциклопедия
3 Юнона ⚵
3 Юнона заснет в изображения с четири различни дължини на вълната. Голяма кратер се вижда на изображението с дължина на вълната 934 nm.
Откриване A
Открит отКарл Лудвиг Хардинг
Дата1 септември, 1804 г.
Предварително означениеняма B
КатегорияОсновен пояс (Семейство Юнона)
Орбитални параметри C
Епоха 14 юли 2004 г. (юлиански ден 2453200,5)
Ексцентрицитет (e)0,258
Голяма полуос (a)399 102 Gm (2,668 АЕ)
Перихелий (q)295 949 Gm (1,978 АЕ)
Афелий (Q)502 255 Gm (3,357 АЕ)
Орбитален период (P)1591,609 дни (4,36 години)
Средна орбитална скорост18,24 km/s
Инклинация (i)12,972 °
Дължина на възходящия възел (Ω)170,127°
Параметър на
перихелия
(ω)
247,890°
Средна аномалия (M)254,993°
Физически характеристики
Размери233,9 km
Маса3,0×1019 kg[1]
Плътност4,2 g/cm³
Повърхностна гравитация0,13 m/s²
Втора космическа скорост0,18 km/s
Период на въртене0,3004 дни[2]
Спектрален класС-клас астероид
Абсолютна величина5,33[3]
Албедо0,238[3]
Средна повърхностна температура~163 K[4]
3 Юнона в Общомедия

(3) Юнона е астероид, открит на 1 септември 1804 г. от немския астроном Карл Лудвиг Хардинг, използвал двуинчов телескоп. Разположен е в основния пояс. Носи името на Юнона, най-значимата богиня от римската митология.

Сравнение в размерите на първите 10 астероида и Земната Луна. Юнона е третият астероид отляво.

Юнона, главният представител на Семейство Юнона е един от най-големите астероиди в основния пояс, с диаметър от 234 km. Счита се за принадлежащ съм С-клас астероидите, тъй като е високорефлективен и съставен от никел, желязо, магнезий и силикати.

Юнона съставлява около 1,0% от цялата маса на астероидния пояс. По размери е на десето място. Съревновава се с 15 Евномия за честта да бъде най-големият от каменните астероиди от S-клас, въпреки че новите изчисления поставят Юнона на второ място.

Сред останалите астероиди от неговия клас, Юнона е с особено отразителна повърхност, което е показателно за разнообразен състав. Силната отразителност обяснява неговата относително висока звездна величина за малък обект, разположен делече от вътрешния ръб на астероидния пояс. Юнона може да достигне благоприятна опозиция от +7,5, която е по-светла от тази на Нептун и Титан и това обяснява по-ранното му откриване от това на по-големите астероиди Хигия, Европа и Давид. В повечето си опозиции Юнона достига около +8,7[5] – видим само с бинокуляри и при малки елонгации.

Юнона първоначално е смятан за планета, заедно с 1 Церера, 2 Палада и 4 Веста.[6] През 1811 г. Йохан Шрьодер изчислява диаметъра му на 2290 km.[6] Прекласифициран е на астероид заедно с другите три след откриването на много други астероиди. Малкият размер на Юнона и неправилната му форма изключват възможността да бъде класифициран като планета джудже.

Орбитата му е малко по-близка до Слънцето от тази на Церера и Палада. Инклинацията ѝ е около 12° към еклиптиката и има ексцентрицитет по-висок от на Плутон.

Според Джеймс Хилтън орбитата на Юнона през 1839 г. се е променила незначително, вероятно под гравитационното въздействие или сблъсък с друго тяло.

Юнона е първият астероид, наблюдаван по време на окултация. На 19 февруари 1958 г. той затъмнява звездата (SAO 112328). Впоследствие са наблюдавани още няколко окултации.

През 2003 г. Юнона е заснет от телескопа Хукър на обсерваторията Mount Wilson, който използва адаптивна оптика. Определен е диаметър от 267 km, като общата форма на астероида е неправилна. След наблюдения в инфрачервения диапазон е установено наличието на 100 километров кратер, образуван в близкото минало (в геоложки мащаб) на астероида. Спектрографски наблюдения показват че Юнона вероятно е източникът на често срещаните скалисти метеорити, наречени хондрити, съдържащи примеси от оливин и пироксин.

Анимация

Движението на Юнона сред звездите в заден план
Звездно поле

Юнона по време на окултация през 2009 година
  1. Pitjeva, E. V. High-Precision Ephemerides of Planets—EPM and Determination of Some Astronomical Constants (PDF) // Solar System Research 39 (3). 2005. DOI:10.1007/s11208-005-0033-2. с. 176. Архивиран от оригинала на 2012-09-07.
  2. Harris, A. W. и др. Asteroid Lightcurve Derived Data. EAR-A-5-DDR-DERIVED-LIGHTCURVE-V8.0. // NASA Planetary Data System, 2006. Посетен на 2 юли 2008.
  3. а б Davis, D. R. и др. Asteroid Albedos. EAR-A-5-DDR-ALBEDOS-V1.1. // NASA Planetary Data System, 2002. Посетен на 2 юли 2008.
  4. Lim, Lucy F. и др. Thermal infrared (8 – 13 µm) spectra of 29 asteroids: the Cornell Mid-Infrared Asteroid Spectroscopy (MIDAS) Survey // Icarus 173 (2). 2005. DOI:10.1016/j.icarus.2004.08.005. с. 385 – 408.
  5. Moh'd Odeh. The Brightest Asteroids // The Jordanian Astronomical Society. Архивиран от оригинала на 2009-08-23. Посетен на 2 юли 2008.
  6. а б Hilton, James L. When did asteroids become minor planets? // U.S. Naval Observatory. 16 ноември 2007. Архивиран от оригинала на 2006-05-20. Посетен на 2 юли 2008.
Астероиден пояс
... | 2 Палада | 3 Юнона | 4 Веста | ...
1 Церера | 2 Палада | 3 Юнона | 4 Веста | 5 Астрея | 6 Хеба | 7 Ирида | 8 Флора
9 Метис | 10 Хигия | 11 Партенопа | 12 Виктория | 13 Егерия | 14 Ирена
15 Евномия | 16 Психея | 17 Тетида | 18 Мелпомена | 19 Фортуна | 20 Масалия