Димитър Христов Измирлиев
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Измирлиев.
| Димитър Измирлиев | |
| български общественик и революционер | |
| Роден | Димитър Христов Измирлиев
24 октомври 1866 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Семейство | |
| Братя/сестри | Иван Измирлиев |
| Деца | Христо Смирненски Тома Измирлиев Надежда Измирлиева |
| Други роднини | Екатерина Паница (племенница) Райна Измирлиева (племенница) Невена Измирлиева (племенница) Аспарух Измирлиев (племенник) |
Димитър (Мицо) Христов Измирлиев е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).[1] Баща на поета Христо Смирненски.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е около 1866 година (според други сведения в 1860 година[2]) в южномакедонския български град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис в Гърция.[3] Дядо му Димитър (Митре) Костов бил обущар и търговец на обущарски материали, живял известно време в Измир, поради което след завръщането му в Кукуш започнали да го наричат Измирлията, а потомците му – Измирлиеви.[4] Жени се за Мария (Марча) Арабаджиева, дъщеря на богатия кукушки търговец на дървен материал Димитър (Митре) Арабаджиев.[5] Синът им Христо Измирлиев поема обущарския занаят на баща си. Има пет деца; умира рано.[4][6]
Димитър (Мицо) Измирлиев е най-малкият от синовете на Христо Измирлиев. При неговото кръщаване кръстникът му дава името Георги. Родителите обаче искали да запазят името на дядо му Димитър (Митре) Измирлията и поради това бил прекръстен на Димитър (наричан е Мицо).[2]
Остава сирак като малък и завършва само IV отделение, въпреки че е много любознателен. С братята си Андон и Иван първоначално имат обща бакалница, но след това се отделят. Най-големият – Андон (Доне) Измирлиев, се заема със сладкарство, Иван Измирлиев (завършил трети прогимназиален клас) известно време учителства, после отваря бакалница и гостилница, а най-малкият – Мицо, научава сладкарския занаят при брат си и отваря своя сладкарница.[6] Андоновата сладкарница, поета после от сина му Аспарух, е първата в Кукуш и се намира срещу църквата „Света Богородица“, а Мицовата е на чаршията, близо до къщата им, в която двете семейства живеят заедно; всички деца помагат в занаята.[7] За да допълва доходите си, Мицо отглежда тютюн, а също и буби.[8]
Жени се за дъщерята на свещеника и учител Анастас Кръстев, участник в църковно-националните борби, по това време екзархийски наместник в Кукуш – Елисавета Попанастасова, завършила III клас в Солунския девически пансион. С интереса си към науката тя спомага за обучението на децата.[9]
Мицо Измирлиев има голям интерес към художествената литература. Увлекателно разказва народни приказки, променя ги творчески, а също така съчинява и свои.[10][1] Редовно посещава читалището, създава си и своя библиотека, купувайки книги от книжарницата на Иван Хаджиниколов в Солун.[2] Има голяма склонност и към рисуването. Проявява я и в занаята си, рисувайки върху тортите и сладкишите.[2] За градските тържества изработва „фенер“ – нещо като първобитно кино: изрязва картинки, които нарежда последователно във фенера, който се върти и картинките се сменят.[7] Свири на хармоника и пее. Майката на братята, Марча (Мария), живееща с тях, също обича да пее и приспива децата с песни, увлекателно разказва приказки.[11][10]
Още като младеж Мицо Измирлиев участва в борбата на екзархистите кукушани против унията, заради което лежи известно време в Солунския затвор.[1]
Влиза във ВМОРО и става член на Кукушкия революционен комитет, основан от Гоце Делчев в 1895 година.[3] В 1903 година той прави скиците на знамето на кукушките революционери за Илинденско-Преображенското въстание, извезано от Райна Измирлиева и предадено на четата на Кръстьо Асенов.[12]
Туше Делииванов, близък роднина, пише за Христо Смирненски и за рода му:
| „ | Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважаван род от всички кукушани – българи.[13] | “ |
След като Кукуш е унищожен от гръцката армия през Междусъюзническата война, Измирлиев със семейството си поема към Свободна България заедно с другите кукушки бежанци. Вложил е всичките си пари в стока и губи всичко при опожаряването на града. Без средства се установяват в София, първоначално при семейството на сестрата на жена му, Параскева Лимончева. По-късно наема за сладкарница едно малко дюкянче на улица „Драгоман“, а всички деца учат и работят.[14] По-късно съчувства на комунистическите разбирания на своите деца.[1]
Димитър Измирлиев умира на 16 май 1943 година.[1]
Родословие
[редактиране | редактиране на кода]| Митре Костов Измирлията | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Христо Измирлиев | Мария (Марча) Арабаджиева | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Андон Измирлиев (около 1860 – ?) | Елисавета Попанастасова (1871 – 1951) | Димитър Измирлиев (1866 – 1943) | Катерина Хаджидельова (около 1866 – ?) | Христо Хаджидельов (? – 1901) | Магда Кехайова | Иван Измирлиев (около 1856 – 1913) | Рушка Шишкова | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Аспарух Измирлиев (1881 – ?) | Янаки Илиев (1881 – 1941) | Райна Измирлиева (1884 – 1949) | Мария Измирлиева (1891 – ?) | Тома Измирлиев (1895 – 1935) | Христо Смирненски (1898 – 1923) | Надежда Измирлиева (1901 – 1993) | Тодор Димитров (1896 – 1925) | Антон Измирлиев (1904 – 1964) | Екатерина Паница (1882 – 1967) | Тодор Паница (1879 – 1925) | Невена Измирлиева (ок. 1885 – ок. 1942) | Георги Тодоров | Магдалина Измирлиева | Борис Бумбаров (1896 – 1959) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Веселин Измирлиев (1929 – 1985) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 296.
- ↑ а б в г Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 16.
- ↑ а б Георгиев, Любен. Христо Смирненски. София, Народна младеж, 1982. с. 51.
- ↑ а б Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 15.
- ↑ Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 24.
- ↑ а б Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 15–16.
- ↑ а б Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 13 – 14.
- ↑ Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 14.
- ↑ Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 298.
- ↑ а б Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 11.
- ↑ Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 15.
- ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 205.
- ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 367.
- ↑ Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 36 – 37.
