Надежда (кораб)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Надежда.
| Надежда | |
 | |
| Клас и тип | Крайцер |
|---|---|
| Производител | „Шантие е Ателие дьо ла Жиронд“, Бордо, Франция |
| Служба | |
| Заложен | 1897 г. |
| Спуснат на вода | септември 1898 г. |
| Влиза в строй | 1898 г. |
| Изведен от експлоатация | 1930-те години |
| Основни характеристики | |
| Обозначение на проекта | aviso |
| Бруто тонаж | 717 t |
| Дължина | 67 m |
| Ширина | 9,4 m |
| Газене | 2,2 m |
| Задвижване | 2 парни машини |
| Скорост | 17 възела |
| Екипаж | 97 души |
| Въоръжение | |
| Артилерия | 2 × 100 mm 2 × 65 mm 2 × 47 mm |
| Торпедно въоръжение | 2 × 380 mm |
| Надежда в Общомедия | |
„Надежда“ е военен кораб, първият и най-големият за времето си в Черноморската флотилия на Военноморския флот на България.
Корабът е построен през 1897 – 1898 година в корабостроителницата „Шантие е Ателие дьо ла Жиронд“ (фр. Chantiers et Ateliers de la Gironde) във френския пристанищен град Бордо. Строителството е по поръчка на българското правителство и княз Фердинанд съгласно българо-френско споразумение от 1897 г.[1] Проектът на кораба е същия като на френския кораб „Казабианка“ (фр. Casabianca) с леки изменения. Спуснат е на вода през септември 1898 г. и е кръстен "Надежда". Въоръжението му е монтирано през 1900 година[2]. По своите характеристики той е авизо-миноносец, но тъй като е най-големият български боен кораб за времето си, е наричан крайцер (кръстосвач). Използвал се е главно като учебен кораб.
През юни 1911 г. на крайцера „Надежда“ започва работа първата българска безжична телеграфна станция (радиостанция), монтирана от фирма „Телефункен“.
Инциденти
[редактиране | редактиране на кода]Още при прехода от Бордо до Бургас корабът попада в буря в Йонийско море и получава леки повреди, както и загубва една лодка.[1]
През 1912 година е повреден при засядане при Анхиало, а започналите войни стават пречка за пълноценното му ремонтиране[2].
Бунтът на крайцера "Надежда"
[редактиране | редактиране на кода]През септември 1918 година, когато черноморското пристанище Севастопол е окупирано от Германия, „Надежда“ е изпратена там за отдавна отлагания ремонт под командването на капитан Борис Стателов. Сепаративното Солунско примирие от 29 септември го оставя в неясно положение, но при демобилизацията капитан Стателов освобождава и изпраща в България запасните моряци. Останалите 20-на моряци при затрудненията със снабдяването и без заплатите си бързо се деморализират. Севастопол преминава под британски контрол.
На 15 декември Спас Спасов, по доклада на капитан Стателов, успява „да увещае командата колективно да искат да ги върнат в България“. Първоначално капитанът отказва, разпитва всеки поотделно, говори пред всички строени. В крайна сметка, установявайки, че „под уплахата на Спасов са разложени дисциплинарно“, капитан Стателов се съгласява и отива до британския адмиралски броненосец да урежда връщането им. В негово отсъствие инж. лейтенант Буков слиза на брега. Техническият мичман Бакърджиев събира личното оръжие, дошлият по-късно Спасов се спречква с Бакърджиев („и двамата от Морското училище“) и го убива с револвера си. Британското командване арестува и репатрира целия екипаж. Повечето от участниците в бунта са осъдени в България за бунт и скоро след това са амнистирани. Смъртното наказание за убиеца Спасов е заменено с доживотен затвор (1920), той бяга от затвора, стига до Алжир, където „съдържа аперитив и гостилница“ и забогатява, помилван е през 1939 г.[3]
След изоставянето на кораба в Севастопол той е под контрола на французите, които го предават на руския флот, а след това, заедно с града, е завзет от болшевиките. След установяването на дипломатически отношения между България и Съветския съюз през 1934 година българското правителство прави опити да си върне кораба, но техническото му състояние не позволява той да бъде транспортиран през Черно море. В края на 1930-те години „Надежда“ е окончателно нарязан за рециклиране[2].
През 1950-те години историк в СССР представя инцидента на „Надежда“ като „революционно въстание“, което е подхванато от пропагандата в България, свързвайки го с войнишкото Владайско въстание и определяйки го като подкрепа за Октомврийската революция.
В изкуството
[редактиране | редактиране на кода]Изопачена трактовка на действителните събития става основа на повестта „Бунтът на крайцера „Надежда“ (1952) от Димитър Добревски и заснетия по негов сценарий филм „Екипажът на „Надежда“ (1956) на Кирил Илинчев[3].
Галерия
[редактиране | редактиране на кода]-
Цар Фердинанд на борда на Надежда. -
Крайцерът във Варна. -
Екипажът на кораба. -
Екипажът на кораба.
.jpg)
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Началото на българския военен черноморски флот // сп. "Морски сговор", год. III, бр. 4. април 1926. Посетен на 2024-10-10.
- ↑ а б в Крайцер „Надежда“ // vimpel.boinaslava.net. vimpel.boinaslava.net, 2016. Посетен на 6 февруари 2016.
- ↑ а б Панайотов, Атанас. Митове и полуистини за бунта на крайцера „Надежда“ (1918 г.) // morskivestnik.com. morskivestnik.com, 2008. Посетен на 6 февруари 2016.