Битка за Иво Джима

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка за Иво Джима
Конфликт: Тихоокеанска кампания (Втора световна война)
Период 19 февруари - 26 март 1945
Място о-в Йото (ам. Иво Джима), Япония, архипелаг "Вулкански о-ви"
Резултат победа за САЩ
Воюващи страни
САЩ:
Flag of the United States (Pantone).svgСАЩ
Япония:
Flag of Japan.svgЯпония
Командири
Flag of the United States Marine Corps.svg ген. ген л-т Холанд Смит,

USNavyInfantryBattalionFlag.svg адм. Марк Митчер,
US Army Air Corps Hap Arnold Wings.svg ?

大日本帝國陸軍 軍旗.svg ген. Тадамити Курибаяси,

Naval Ensign of Japan.svg контраадмирал Рино́суке Итимару,
War flag of the Imperial Japanese Army.svg подполк. Такейти барон Ниси

Сили
Морска пехота на САЩ,
ВМФ на САЩ,
ВВС на армията на САЩ
~ 110,000
Императорска армия на Япония - корпус Огасавара
~ 23,500
Жертви и загуби
28 688
(6 821 убити, 19 217 ранени, 2648 контузени, 2 пленени)
23 389
(до 26 март - 20 703 убити и самоубили се, 216 пленени, до края на май 1602 убити и 867 пленени)
Планината Сурибачи
Командващият японската отбрана на острова ген. Тадамити Курибаяси
подполк. Такейти барон Ниси, командир на 26-ти танков полк
ген. л-т Холанд Смит командващ американските сили
Второто издигане на американския флаг на планината Сурибачи. Снимка на Джон Розентал, един от най-значимите пропагандни образи от войната, US пощенска марка
Местоположение на Иво Джима (Iōtō)
План за нахлуването на Иво Джима (Iōtō)

Битката за остров Иво Джима / Йото (на английски: Iwo Jima, на японски: 硫黄島の戦い), е сред най-големите и кръвопролитни сражения в Тихоокеанския театър на Втората световна война.

Предистория[редактиране | edit source]

Иво Джима е японски остров в Тихия океан, разположен на 1200 km южно от Токио. Най-високата точка се намира на планината Сурибачи в северната част на острова. Висока 169 метра, тя се смята за спящ вулкан. Иво Джима е необичайно равнинен за вулканичен остров.

Преди Втората световна война Иво Джима е управляван от префектурното правителство на Токио. Преброяването на населението от юни 1943 г. сочи, че островът има население от 1018 души (533 мъже, 485 жени) обитаващи 192 домакинства в 6 селища. Островът има начално училище и един полицай. Иво Джима е обслужван от пощенски кораб от Хахаджима един път месечно, както и от кораба — Nippon Yusen веднъж на няколко месеца. Икономиката на острова се крепи на добива на сяра, отглеждането на захарна тръстика и риболов. Иво Джима е изолиран остров в центъра на Тихия океан с лоши икономически перспективи, поради което трябва да внася всичкия си ориз и консумативи от близките острови.

Дори преди началото на Втората световна война на острова има гарнизон на японския императорски флот. Той се намира в южната част на Иво Джима. Той е забранен за посещение за местното цивилно население.

През 1944 г. започва масивна военна подготовка на територията на Иво Джима в очакване на американската инвазия. През юли цялото цивилно население е евакуирано насила. От юли 1944 г. до този момент на острова вече няма постоянни обитатели.

Битката за Иво Джима[редактиране | edit source]

Нападението на Иво Джима започва на 19 февруари 1945 г. Ожесточените боеве продължават изключително интензивно 36 дни (въпреки прибързаното съобщение на командващия десанта ген. Смит от 15 март за спечелена победа) до 26 март 1945 г., когато последната японска атака е отблъсната и отбраната на острова е счетена за подавена, но японските части не капитулират, останалите към 2500 защитници контролират подземните укрепления и от там продължават да нанасят удари по американските части, особено интензивно до края на май 1945г., в тези боеве, два месеца след като битката вече наистина е обявена за "приключила", са убити 1602 и пленени 867 японски войници и офицери,[1] последните двама войници Куфуку Ямакадзэ и Ринсоку Мацуда са заловени едва в 1951г.[2]

В сравнение с другите битки на Втората световна война операцията е скромна като мащаб на ангажираните в сражението сили и средства и големина на фронта на настъпление, но е най-тежкото сухопътно сражение в Тихоокеанска война и важна част от нея. Морското нападение има за цел да овладее летищата на острова, от които японските градове попадат в обсега на американската бомбардировъчна авиация (бомбардирането на Токио, Нагоя и Осака оттук започва незабавно), и могат да ползват острова като база за нахлуване на японска територия. Още в първия ден на сраженията на десантните войски са нанесени тежки загуби в жива сила: 501 убити, 47 умрели от раните си, 1755 ранени, 18 изчезнали безследно и 99 контузени, 24-и и 25-и полкове на морската пехота на САЩ за няолкоко часа бой губят 25 % от личния състав, са унищожени 26 от 56 танка стоварени при десанта.[3] На 21 февруари с въздушна атака японски камикадзе поразяват два самолетоносача - потопен е самолетоносача «Бисмарк Си» и тежко повреден самолетоносача «Саратога». Битката за Иводжима се оказва най-кръвопролитната за цялото съществуване на Корпуса на морската пехота на САЩ, и също единствената операция на Японската армия в хода на войната в Тихи океан, в която общите загуби на САЩ надхвърлят тези на Япония. Количеството на убити и ранени американски военнослужещи само в първите три дни на сраженията е най голямото в цялата военна история на страната.[4] Значителни загуби понасят 3-та, 4-та и 5-та дивизии на морската пехота. ВМФ на САЩ губи 18 кораба, включително самолетоносач, поразени най-вече при успешни авиоудари и ответен огън на японската берегова артиллерия.[5]

Боевете са едни от най-ожесточените по време на войната в тихия океан. Позициите на армията на японския император са прецизно устоени с мощни фортирикации, добри комуникационни връзки и силно защитени в бункери картечни гнезда, артилерия в прикрития и 18 километра тунели. Това е първата и заедно с Окинава фактически единствените големи директни атаки на американски сухопътни сили срещу японски острови. Войниците на императора непоколебимо се сражават до смърт, въпреки че никой не успява да напусне острова, в плен попадат по-малко от 5% почти всичките изпаднали в безсъзнание при боевете или от жажда и глад или тежко ранени и осакатени войници, всички останали са убити, а хиляди не отстъпват към главните сили след като изчерпват мунициите и си се самоубиват, нарушавайки забраната на командващия, с което чуствително облекчават задачата на противника.

Превземането с цената на тежки загуби на планината Сурибачи, е първият голям военен и пропаганден успех на десантите войски. При второто издигане на американския флаг на върха й на четвъртия ден от битката (23 февруари), Джон Розентал – фотографира пет морски пехотинци – Айра Хейс, Майк Странк, Рени Гагнон, Харлън Блок, Франклин Съзли и Джон Брадли от медицинския корпус на флота. Снимката е отпечатана в стотици издания и придобива изключителна популярност. Тя печели наградата Пулицър за снимка през същатата година и в края на краищата се смята за един от най-значимите пропагандни образи от войната и може би най-тиражираната снимка на всички времена. През следващия месец в битка, трима от шестимата войници, издигнали флага: Странк, Блок и Съзли са убити.

Падането на Сурибачи, обаче не демобилизира японците, те отстояват позициите си, дори контраатакуват и твърдо отбраняват острова. Генерал Тадамичи Курибаши и след тази загуба разполага с още осем комплектовани пехотни батальона, танков полк, две артилерии и три батальона с минохвъргачки, плюс 5000 артилеристи и части на военноморската пехота. Имперският генерален щаб, обаче, не е във възможност да организира снабдяването на своите войски, не само с подкрепления, гориво и оръжие, но дори с муниции и продоволствие, те се сражават гладни, особено убийствена е липсата на вода, но и това не прекършва волята им. Изпавени пред 5-кратно превъзхождащ ги в жива сила противник с перфектно снабдяване и мощна огнева подръжка от авиация и флот, изчерпали боеприпасите си японците в нощтта на 25 срещу 26 март се вдигат на последна атака водени лично от ген. Курибаши и контраадмирал Рино́суке Итимару. Внезапната атака нанася нови чуствителни загуби на противника, но командващия и котраадмирала загиват при тази битка, оцелелите се връщат в пещерите, излизат през нощта за провизии, и продължават да оказват съпротива месеци наред. Незнаейки как да се справят с тях американците се опитват да ги изкарат от укрепеният им лабиринт като демонстрират съчувствие и им предлагат вода, цигари, дори кафе.

Перди да загине, водейки последната атака, контраадмирал Итимару оставя Завет-послание адресирано до президента на САЩ станало световно известно като «писмо към Рузвелт» [6] Предвиждайки, че ще загине и противникът ще обискира телата на убитите офицери, той намира оригинален начин да изпрати това писмо на президента - слага го в куртката, с която влиза в бой и след като е убит, писмото наистина е намерено по предвидения начин от американците. На 11 юни то е публикувано от вестниците в САЩ. В него покойният адмирал посочва отговорността за започването на войната в Тихия океан на президента Рузвелт и критикува имперските амбиции на САЩ в тихоокеанско-азиатския регион. Също така той обвинява Рузвелт за това, че води война против националистическата диктатура на Хитлер, имайки за съюзник комунистическата диктатура на Сталин и поддържа приятелски отношения с такъв диктатор.

Трудноизвоюваната от американската армия победа над Иводжима срещу пет пъти по-малоброен, гладен и лишен от боеприпаси противник, стряска командването какво очаква войските при нахлуване на японските острови - отпора и размера на загубите в борбата за завладяване на целия архителаг остров по остров, които могат да съсипят американската армия и държава или най-малко тежко да ги деморализират. Въпреки че в бомбардировките на Токио и Кобе само в Токио живи са изгорени 100,000 души, нещата се повтарят в битката за следващия малък остров - битката за Окинава. Това дава тласък на решаването на въпроса с победата над Япония със силата на ядреното оръжие. Първата атомна бомбардировка в света е извършена още преди Иводжима да е напълно прочистен от въоръжени японски воиници, на 6-ти и 9-ти август ядрени бомби са пуснати върху Хирошима и върху Нагасаки, загиват 330 000 мирни граждани, 476 000 са ранени, бездомни остават 9 200 000 души.

Последните несложили оръжие японски войници на Иво Джима са пленени години след дебаркирането на острова на 6 януари 1949, други източници сочат, че това става в 1951 г., шест години след началото на операцията.

Американските военни окупират Иво Джима до 1968 г., когато под силния натиск на правителството на съюзната им вече страна островът е върнат на Япония.

Обединение на честта[редактиране | edit source]

На 19 февруари 1985 г., на 40-годишнината от деня, в който американските войски започват нападението над острова, ветерани от 2-те войски се събират за „Обединение на честта”. Това се случва на метри разстояние от точката, в която американските морски пехотинци стъпват на острова при десанта си.

Отражение в изкуството[редактиране | edit source]

Клинт Истууд създава в 2006 г. филмите „Писма от Иво Джима“ (Letters from Iwo Jima) и „Знамената на нашите бащи“ (Flags of Our Fathers). Историята в двата филма се развива паралелно, единия представящ американската гледна точка, а другия японската. „Писма от Иво Джима“ печели златен глобус за чуждоезичен филм.

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Сэмуэль Э. Морисон. Флот двух океанов. Глава 16. ИВОДЗИМА И ОКИНАВА, февраль - август 1945
  2. Toland, p. 737
  3. S. E. Morison. The Two-Ocean War. — New York: Ballantine Books, 1963. — С. 443. — ISBN 45-02493-1-195
  4. S. E. Morison. The Two-Ocean War. — New York: Ballantine Books, 1963. — С. 443. — ISBN 45-02493-1-195
  5. БИТВА ЗА ОСТРОВ ИВОДЗИМА, 2008-12-02 [1] 2012.01.28
  6. ((ja))  Текст на "Писмо към Рузвелт". // Архив на оригинала от 2012-01-28. Посетен на 2008-11-28.