Евгений Замятин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Евгений Замятин
руски писател, критик и публицист
Роден: 20 януари 1884
Лебедян, Руска империя
Починал: 10 март 1937 г. (на 53 г.)
Париж, Франция

Евге́ний Ива́нович Замя́тин (роден на 20 януари 1884 г., Лебедян, Тамбовска губерния, починал на 10 март 1937 г., Париж) е руски писател, критик и публицист.

Биография[редактиране | edit source]

Бащата на Евгений Замятин е православен свещеник, а майка му – пианистка.

От 1893 до 1896 г. Замятин учи в Лебедянската гимназия, след това завършва със златен медал Воронежката гимназия през 1902 г. Същата година се записва в корабостроителния факултет на Санкт-Петербургския политехнически институт. След четири години става социалдемократ и взима участие в живота на революционната студентска младеж. Там среща бъдещата си жена – Людмила Николаевна Усова (1883–1965). През лятото на 1905 г. при връщането си от пътуване до Египет през Одеса става свидетел на въстанието на броненосеца „Князь Потёмкин–Таврический“. През 1906 г. Замятин е арестуван и насилствено върнат в Лебедян. Същата година нелегално се връща в Петербург и завършва института.

По време на Първата световна война Замятин публично обявява своята антивоенна позиция, така че през 1914 г. е осъден и изпратен в Кем. През март 1916 г., след излежаването на присъдата, Евгений Замятин е командирован в Англия за участие в строителството на руски ледоразбивачи на степелите на Нюкасъл, Глазгоу и Сандърленд; живее и в Лондон. Той е сред проектантите на ледоразбивача „Святой Александр Невский“, получил след Октомврийската революция името „Ленин“. През септември 1917 г. Замятин се връща в Русия.

По време на Гражданската война в Русия, оставайки си убеден социалист, Замятин критикува политиката на болшевишкото правителство. През март 1919 г. заедно с много други известни творци (А. А. Блок, А. М. Ремизов, Р. В. Иванов-Разумник, К. С. Петров-Водкин) е арестуван по време на предизвиканите от левите есери работнически вълнения в заводите на Петроград.

След публикацията на съкратената версия на романа „Ние“ през 1929 г. в емигрантския печат Замятен е изхвърлен от Съюза на писателите на СССР и на практика му е забранено да публикува. Тогава той пише писмо до Сталин с молба[1] да му разреши да напусне страната, на което получава положителен отговор. През 1934 г., вече емигрант, той отново е приет в Съюза на писателите на СССР – нещо напълно безпрецедентно дотогава. През 1935 г. участва в антифашисткия Конгрес на писателите в защита на културата като член на съветската делегация.

Замятин умира на 10 март 1937 г. в Париж. Погребан е в Парижкото гробище в Тие.

Творчество[редактиране | edit source]

През 1908 г. Замятин напуска партията и пише първия си разказ – „Сам“. След две години начинаещият автор преподава в корабостроителния факултет, работи като инженер и заедно с това завършва разказа „Момичето“. През 1911 г. е изселен от Петербург и принуден да живее в Лахта, където пише първата си повест „Окръг“. Това произведение привлича вниманието на писатели като Максим Горки. „На края на света“ – следващата повест на Замятин – също получава висока оценка от критиците, но е иззета.

През пролетта на 1916 г. инженер Замятин е командирован в Англия, където пише „Островитяни“ и „Ловец на хора“. Връщайки се, организира групата от млади писатели „Серапионови братя“. Членове на тази група са Михаил Зощенко, Константин Федин, Всеволод Иванов, Вениамин Каверин, Николай Тихонов и др. След революцията Замятин отпечатва повестта „На края на света“, която е била забранена преди това.

През 1920–1921 г. под влиянието на фантаста Хърбърт Уелс Замятин работи над романа „Ние“, който се превръща в най-значимата му творба. За решението да напише романа повлиява утопията, написана от идеолозите на Пролеткулта Александър Богданов и Алексей Гастев. Този роман повлиява върху целия жанр на антиутопията, върху всички по-късни образци на жанра – „1984“ на Джордж Оруел (публикуван през 1949 г.), „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри (1953) и „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли (1932). На руски „Ние“ излиза през 1952 г. в Ню Йорк в издателство, носещо името на Чехов, а в Русия за първи път едва през 1988 г.

Следващите произведения на Замятин, сред които и няколко пиеси, не са допуснати от съветската власт да видят бял свят. През 1931 г. с помощта на Максим Горки на Замятин е разрешено да замине зад граница. Той се установява в Париж и продължава да работи над разказите и киносценариите си (пише например в съавторство с Жак Компанез сценарий за филма на Жан Ренуар „На дъното“). До самата си смърт Замятин изпитва силна носталгия по родината си.[2],[3]

На български[редактиране | edit source]

  • Ние. - В: Черно слънце (сборник). София: Народна култура, 1990.
  • Ние. София: Фама, 2007, 174 с. (ISBN 9789545973000)

Източници[редактиране | edit source]

  1. Письмо Сталину
  2. Евгений Замятин. Избранные произведения. М.: Советский писатель, 1989, с. 34
  3. Берберова Н. Курсив мой. Нью-Йорк, 1983, т. 1, с. 342.

Външни препратки[редактиране | edit source]