Епистоларна литература

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Епистоларната литература (на гръцки: epistolé — „писмо“) е жанр на художествената проза, граничещ с белетристиката и есето, чиято основна особеност е, че сюжетното развитие, отношенията между героите и духа на епохата се изразяват посредством размяна на писма.

В основата на епистоларната литература стои утвърдената в миналото традиция идеи и възгледи да се споделят с близките чрез писма и послания. Като литературен жанр тя се развива в епохата на Романтизма и Просвещението, когато рационалният момент на кореспонденцията бива обагрен със силен емоционален заряд и стремеж към саморазкриване.

Спецификата на епистоларната литература е, че ограничава възможността за развитие на сюжета, но дава простор пред героите да разкрият най-съкровените си чувства. Възможно е не цялото, а само част от литературното произведение да е написано във вид на писма.

История[редактиране | редактиране на кода]

Писмото е възникнало като тип комуникация още през късната елинска древност, а в епохата на късния елинизъм вече е била осъзната и неговата естетическа перспективност. За първообраз на епистоларния роман може да се смята „Героини” на Овидий - съдържа писма на прочути митологически жени – персонажи от древността, отправени към техните неверни любовници. Жанрът запазва своя авторитет и през Средновековието, Ренесанса и Барока като се разпространява и в Италия, Франция, Англия, Германия, Полша, Русия. През ХIХ век той намира своите големи имена и в българската литература, става част от духовния климат на Българското възраждане, участва в жанровото изграждане на една нова национална литература. Жанровата идентичност на писмото винаги е била поставяна под въпрос. То обичайно е оставяно извън системата на литературните жанрове. Различните аспекти на писмото и разнообразните му употреби затрудняват неговото определяне с обичайните категории на литературната поетика.

Писмото като комуникативен жанр е свързано с уникалността му като тип изказ. То дръзва да изрече премълчаното иначе. Актът на писане е израз на осъзнатата самоценност на аз-а, от една страна, и начин на отреагиране на непосредствено ставащото. Огромната част от повествователната му енергия се крие във факта на самото написване. Писмото се доближава до дневника, чрез яркото изразяване на аз-а. Въпреки това актът на себеразкриване не е достатъчно самостоятелен, уединението е привидно. Писмото носи пречупения ъгъл на виждане на своя адресат и е заместител на устното слово и на действието като устното изразяване, което има за опора мимиките, жестовете и цялостното поведение.

Границата между автентичното и фикционалното, художественото и нехудожественото в света на епистолата е размита. Всеки опит за прецизиране се сблъсква с относителността на определенията, с граничността на текстовете, с двусмислието на епистоларните практики.

Писмото играе голяма роля във време на преосмисляне на самото понятие за литература (Европейският ХVIII век). То е активен елемент в жанровия обмен на епохата. Именно в тези условия от изключителен интерес за литературната еволюция е ролята му за утвърждаването на жанра на романа, който може да съществува като: доминация на романа над писмото (писмото като цитат) или на доминация на писмото (роман в писма).

Определящи за развитието на епистоларния жанр през епохата на Просвещението е интересът към интимното, потайното и вкусът към детайла. Епистоларният жанр достига своя връх през ХVIII век, когато се променят ценностите, които го подхранват и най-вече смисълът в човешките връзки. Над разкриването на личността, надделяват самовглъбяването, романтическият нарцисизъм и несподелимата интимност.

Епистоларен роман[редактиране | редактиране на кода]

Епистоларен роман е роман, написан като поредица от писма, но се среща и под формата на дневник, изрезки от вестници и други документи, а от скоро се използват и електронни документи като електронни писма, блогове и др. Епистоларната форма се използва за засилване на истинното в рамките на творбата, тъй като имитира действия от реалния живот. Чрез епистоларната форма могат да се покажат различни гледни точки, без да се прибягва до употребата на всезнаещия разказвач.

Възникване на епистоларния роман[редактиране | редактиране на кода]

Има две теории за генезиса на епистоларния роман. Първата е, че жанрът произлиза от произведения с вмъкнати в тях писма, а втората е, че епистоларният роман идва от сборници с публикувани писма и стихове, като някои от писмата са се свързвали, за да се създаде сюжет. И двете теории са верни и се припокриват.

Първият същински епистоларен роман е „Затвор на любовта”, 1485г., създаден от испанския автор Диего де Сан Педро. В този роман са влючени голям брой писма, които доминират като начин за разкриване на сюжета. Друг пример за ранен епистоларен роман е произведението „Писма до Бабет” (Lettres à Babet) от френския писател Edme Boursault. Този роман е създаден от писма на младо момиче на име Бабет, влючени в сборника „Писма за уважението, благодарността и любовтаLettres de respect, d'obligation et d'amour от 1669г. на същия автор. Други известни ранни епистоларни романи са „Писма на португалската монахиня”, (1669) приписвано на Gabriel-Joseph de La Vergne.

За основател на епистоларен роман на английската литература се смята  Джеймс Хауел (1594-1666) с произведението си "Familiar Letters"  (1645-50). Епистоларният роман като жанр става популярен през 18 век с трудовете на автори като Самюел Ричардсън, с изключително успешните си романи Памела (1740) Pamela  и Клариса (Clarissa)  (1749). Във Франция  Монтескьо пише Персийски писма (1721), последвано от "Жули или новата Елоиз" (Julie, ou la nouvelle Héloïse)(1761) на Жан-Жак Русо, и "Опасни връзки" (1782) от Шодерло дьо Лакло. В Германия Гьоте пише  Страданията на младия Вертер(1774). Първият северноамерикански епистоларен роман е  Историята на Емили Монтегю (1769) от Франсис Брук. В началото на 18-ти век, епистоларната форма е била обект и на подигравки, което води до редица пародийни текстове. Един от  най-забележителните примери е Шамела” (Shamela)  от Хенри Филдинг (1741), написана като пародия на Памела от Ричардсън. Постепенно, в края на 18в. епистоларен роман се използва като жанр все по-рядко, но епистоларната форма все пак продължава да се употребява отчасти и в романи през 19в. Пример за такива творби са Франкенщайн (1818) от Мери Шели; Тайнствената непозната”(1848) от Ан Бронте. В края на 19 век, Брам Стокър създава един от най-успешните романи в епистоларна форма – Дракула(1897) Романът е съставен изцяло от писма, записки в дневник, изрезки от вестници, телеграми, бележки и други подобни, чрез които авторът умело се опитва да засили достоверността на разказа.

Видове епистоларни романи[редактиране | редактиране на кода]

  1. Монологичен - писмата са само на един персонаж
  2. Диалогичен - писмата са на двама персонажи
  3. Полифоничен - писма на повече от двама персонажи

Видни представители на епистоларната литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]