Ернст Роберт Курциус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ернст Роберт Курциус
немски литературен теоретик и историк

Роден
Починал
19 април 1956 г. (70 г.)
Научна дейност
Област Филология

Ернст Роберт Курциус (на немски: Ernst Robert Curtius, р. 14 април 1886 г. в Тан, Елзас, Германска империя — п. 19 април 1956 г. в Рим, Италия) е немски литературен теоретик и историк на романските литератури, известен най-вече с книгата си от 1948 г. „Европейската литература и латинското Средновековие“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ернст Роберт Курциус е син на пруски чиновник и швейцарска аристократка, потомък на преселници от свободния град Любек. Внук е на историка и археолога Ернст Курциус (1814–1896). Роден е в Елзас. Учи в Колмар и Страсбург (дипломира се през 1910 г.). Защитава дисертация в Бон (1913), след това преподава в университетите в Марбург (19201924) и Хайделберг (19241929). През 19291951 г. преподава „новолатински литератури“ в Бон. На границата между 20-те и 30-те години на ХХ век влиза в остра дискусия с Карл Манхайм за „независимата интелигенция“ и границите на социологията на знанието.

Творчество и идеи[редактиране | редактиране на кода]

Еталон за Курциус винаги е бил Гьоте – въплъщение на европейския дух, на неговия универсализъм, на живата му връзка с миналото. Заедно с това обаче Курциус постоянно се интересува от актуално създаваната словесност – художествена и философска. Поддържа контакти със съвременни писатели. Публикува статии за Пруст и Джойс, превежда на немски Т. С. Елиът, Андре Жид, Хорхе Гилен, познава лично Щефан Георге, Томас Ман, Макс Шелер, Жан-Пол Сартр, има преписка с Макс Рихнер, Андре Жид, Валери Ларбо и др. Чувства се близък на изследователската стратегия на Аби Варбург и дълги години поддържа кореспонденция с неговата асистентка Гертруда Бинг.

Първите трудове на Курциус са посветени основно на френската литература от XIX-XX в. В книгата си за Балзак (1923), издържана в традициите на духовно-историческата школа, Курциус тръгва от постановката за единството на личност и творчество: Балзак е представен като мистик, за когото писателската работа е продължение на детските екстатични видения. Типичното за Балзак мистично одухотворяване на световните закони, както и усещането за божествено присъствие в причинните връзки и „енергиите“ на света според Курциус произхождат от „тайната“ на детството на писателя, затова и се възпроизвеждат отново и отново в неговите текстове.[1]

Темата за творчеството като одухотворяване на материалния свят е продължена в изследването му върху Марсел Пруст (за първи път публикувано в сборника със студии на Курциус „Френският дух в нова Европа“, 1925, като самостоятелна книга — чак през 1955). Светогледът на Пруст Курциус схваща като вид платонизъм: в основата на Прустовия стил стои похватът на „поглъщането на материалното от духовното“, а цялото творчество на Пруст е видяно като пронизано от движението „от временното към извънвременното, от преходното — към вечното, от света на събитията — към битието в покой“.[1]

Представата си за френската култура като особен духовен феномен Курциус развива в книгата си „Френската култура: Въведение“ (1930). Според него в хода на националното си развитие Франция си е присвоила „универсалните идеи“, възникнали на римска почва, включително и „самата идея за Рим“, оттук — и претенциите на Франция за културна доминация в Европа, и особения статус на понятието „култура“ във френската менталност, която съединява образа на нацията с идеята не за държавата, а за културата (за френското мислене е типично „пълното съвпадение на идеята за нация и идеята за култура“).[1]

Magnum opus[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 г. издава най-важната си и влиятелна книга – „Европейската литература и латинското Средновековие“, посветена на живота на античните мотиви (топоси) и жанрови форми в европейските литератури и култури. Подходът на Курциус е възприет от мнозина специалисти по история на литературата в Германия, дотам, че се говори за школа по изследване на топосите (на немски: Toposforschung), която се разгръща като опозиция на духовно-историческата школа и на стилистичното литературознание от първата половина на XX в. (Карл Фослер, Лео Шпитцер), търсещи в литературния текст изява на личността или проява на неповторимо индивидуално езиково творчество. Курциус тръгва от предпоставката, че „в света на духа творческото нововъведение е рядко събитие“, пренася акцента върху изучаването на устойчивите семантични схеми, които стоят в основата на всеки творчески акт, доколкото без тях „поетът не би могъл да съчини нищо“ („Европейската литература и латинското Средновековие“, гл. XVIII, разд. 3).

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

  • Die literarischen Wegbereiter des neuen Frankreich (Литературните предвестници на нова Франция). Potsdam, 1920. 275 S.
  • Der Syndikalismus der Geistesarbeiter in Frankreich (Синдикализмът на работещия в областта на културата във Франция). Bonn, 1921. 37 S.
  • Maurice Barrеs und die geistigen Grundlagen des franzosischen Nationalismus (Морис Барес и духовните основания на френския национализъм). Bonn, 1921. 263 S.
  • Balzac (Балзак). Bonn, 1923. 543 S.
  • James Joyce und sein Ulysses (Джеймс Джойс и неговия „Одисей“). Zurich, 1925.
  • Franzosischer Geist im neuen Europa (Френският дух в нова Европа). Leipzig, 1925. 372 S.
  • Die Französische Kultur: Eine Einfuhrung (Френската култура: Въведение). Leipzig, 1930.
  • Deutscher Geist in Gefahr (Германският дух в опасност). Stuttgart, 1932. 130 S.
  • Europäische Literatur und lateinisches Mittelalter (Европейската литература и латинското Средновековие). Bern, 1948. 601 S.
  • Kritische Essays zur europäischen Literatur (Критически есета върху европейската литература). Bern, 1950. 446 S.
  • Marcel Proust (Марсел Пруст). 1952.

Посмъртни издания

  • Gesammelte aufsätze zur Romanischen Philologie (Събрани статии по романска филология). Bern, 1960. 504 S.
  • Büchertagebuch (Читателски дневник). Bern, 1960. 119 S.
  • Deutsch-französische Gespräche 1920-1950: La correspondance avec A. Gide, Ch. Du Bos et V. Larbaud (Немско-френски разговори 1920–1950: Кореспонденция с Андре Жид, Х. дю Бос и Валери Ларбо). Frankfurt a. M., 1980. 382 S.
  • Goethe, Thomas Mann und Italien: Beiträge in der „Luxemburger Zeitung“, 1922–1925 (Гьоте, Томас Ман и Италия: Статии от „Люксембургски вестник“, 1922–1925). Bonn, 1988. 140 S.

На български

  • „Европейска литература“ (превод от немски Симеон Хаджикосев). – сп. Език и литература, 2000, кн.2, с.17–28.

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • ((de)) Hoeges D. Kontroverse am Abgrund: Ernst Robert Curtius und Karl Mannheim: intellektuelle und „freischwebende Intelligenz“ in der Weimarer Republik. Frankfurt/Main: Fischer Taschenbuch Verlag, 1994.
  • ((fr)) Jacquemard-de Gemeaux Chr. Ernst Robert Curtius (1886–1956): origines et cheminements d’un esprit européen. Bern: P. Lang, 1998.
  • ((de)) Thönnissen K. Ethos und Methode: zur Bestimmung der Metaliteratur nach Ernst Robert Curtius. Aachen: Aquamarine, 2001.
  • ((de)) Gumbrecht H. U. Vom Leben und Sterben der grossen Romanisten: Karl Vossler, Ernst Robert Curtius, Leo Spitzer, Erich Auerbach, Werner Krauss. München: Hanser, 2002.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в А. Е. Махов, „Из Энциклопедии „Западное литературоведение XX века“, Intrada, Читальный зал (рус.)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]