Софокъл

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Софокъл
Buste de Sophocle Bibliotheque Mazarine Paris.jpg
древногръцки драматург и поет
Роден 496 пр.н.е.
Атина, Гърция
Починал 406 пр.н.е.
Атина, Гърция
Софокъл в Общомедия

Софокъл (на гръцки: Σοφοκλης) е древногръцки драматург и поет.

Роден е през 496 г. пр.н.е. в гр. Колон, северно от Атина в семейството на занаятчия, производител на оръжие. Той е един от тримата велики древногръцки трагици, заедно с Есхил и Еврипид. Изпълнява пеан в чест на победата срещу персите при остров Саламин, в която участва Есхил. За пръв път през 468 г. пр.н.е. излиза на театрално състезание и побеждава Есхил.

Според Суда е написал 123 трагедии и сатирични драми, но до наши дни са достигнали запазени само 7 - „Електра“, „Едип цар“, „Антигона“, „Аякс“, „Трахинянки“, „Филоктет“, „Едип в Колон“ и голям откъс от сатировската драма „Копоите“. В обикновения живот е ковчежник, стратег и член на законодателната комисия на Атинския полис, както и жрец на изцеляващото божество (нов Атински култ). Той е близък приятел на Херодот и на Перикъл, който по онова време насърчава развитието на драмата. Защитник е на полисната традиция.

Според Аристотел Софокъл е автор на образцови трагедии. Печели 24 пъти лавров венец. Той е майстор на характери и неговият принос в жанра на трагедията и изобщо драматургията е огромен. Той въвежда трети актьор в трагедията, увеличава броя на хористите от 12 на 15, засилва музикалния момент, въвежда ефекта на „погрешното мнение“ на зрителя, срещу което се разгръща действието, утвърждава декора.

Софокъл има подчертан вкус към темата на страданието. Смята, че трагедията най-добре предава историята и дава пример за подражание. Той има весел и общителен характер. Умира на 90 години. Неговият син Йофон също става трагик.

Астероидът 2921 Софокъл е кръстен на него, както и кратер на Меркурий (вижте Софокъл (кратер на Меркурий)).

Живот[редактиране | edit source]

Бюст на Софокъл

Софокъл, син на Софилий, е роден в богато семейство, живеещо в малка общност в Атика, която по-късно става сцена за неговите пиеси.[1] Неговото раждане е няколко години преди битката за Маратон през 490 година и въпреки че точната дата е неизвестна, най-вероятно е около 497/496 г.пр.н.е.[2] Неговият пръв творчески триумф е през 468 пр.н.е. когато заема първо място в състезанието в театър Дионисия и побеждава дотогавашния шампион Есхил.[3] Съгласно Плутарх победата идва при необичайни обстоятелства и след загубата си Есхил заминава за Сицилия.[4] Въпреки че Плутарх заявява, че това е първата публична изява на Софокъл, по-вероятно е тя да е станала около 470 г. пр.н.е.[1]

Софокъл става важна фигура в обществения живот на Атина, както и в театрите. Той е избран да ръководи пеана, хорова песен за възхвала на боговете, когато е на 16 години. Този пеан възхвалява морската победа на Гърция над Персия. Този факт сам по себе си говори, че Софокъл е известен и уважаван и че има изключителни дарби. Софокъл е едновременно много богат, много талантлив и много образован и се обучава практически през целия си живот.

Мраморна фигура на поет, предполага се Софокъл

Рано в своята кариера, политикът Кимон е възможно да е един от покровителите на поета, но не това е причината поради която неговият противник и съперник Перикъл го изпраща в изгнание през 461 пр.н.е. През 443/442 г. Софокъл служи като ковчежник в Атина, занимавайки се с финансите на града по време на политическата кариера на Перикъл. Според някои източници, той служи като генерал в кампанията против Самос, остров, който възстава през 441 г.[5]

През 420 г. той прави олтар в дома си с иконата на Асклепий, когато боготворенето е въведено в Атина. Заради тази си постъпка получава посмъртно прякора Дексион (получателят).[6] Той също така е избран за член на комисия, като специален пълномощник, натоварен с мисията да се намери отговор на разрушенията след Пелопонеските войни.[7]

Софокъл умира на 90 или 91 години през 406/405 г. пр.н.е. Както обикновено се случва след смъртта на известни личности, неговата смърт поражда различни апокрифни истории. Една от тях е, че издъхва при опита си да цитира голям пасаж от Антигоната без да си поеме въздух. Друга история е, че се задавя с грозде по време на фестивала Антестерии в Атина. Трети вариант твърди, че умира от радост при поредната си победа в град Дионисия.[8] Каквато и да е причината, източниците твърдят, че той води дълъг и щастлив живот и умира без страдание и нещастия.[9] Неговият син Йофон, както и един от внуците му, също наречен Софокъл, подобно на него пишат пиеси.[10]

Обикновена практика в 5-ти век преди новата ера е заможни мъже от високото общество да имат сексуална връзка с подрастващи юноши. Софокъл е един от тези участници в такива връзки.[11] Атене́й разказва две такива истории. На някакъв симпозиум, Софокъл "открадва" целувка от младежа до него.[12] Другата история е, че подмамва един юноша да има секс с него извън стените на Атина, но младежът му взима плаща.[13][14] Съгласно Плутарх, Перикъл не веднъж забелязва похотливия поглед на Софокъл, насочен към млади момчета и че неговият сексуален апетит продължава дори когато вече е в старческа възраст. Най-накрая, когато вече става импотентен, е щастлив, че се е оттървал от тази похот.[15][16][17]

Творчество[редактиране | edit source]

Едно от нововъведенията на Софокъл е добавяне на трети актьор, което допринася за развитието на характерите и по-яркото изразяване на техните конфликти. Това също така до известна степен омаловажава ролята на хора, въпреки че участниците са увеличени от 12 на 15. Той усъвършенства декора, маските, изобщо бутафорната страна на театъра и обича да противопоставя герои с различни жизнени принципи. След смъртта на Есхил през 456 г. Софокъл става доминиращата фигура в театъра на Атина.

Портрет на гръцки актьор в пиесата на Софокъл Андромеда, около 430 г. пр.н.е.

Всички нововъведения и промени имат за цел създаване на повече движение на сцената, усилване на впечатленията и илюзиите в зрителите. Той придава човешки облик на легендарния и митичен свят на боговете, като прави дълбок анализ на душевното състояние на героите. Тази тенденция е започната от бащата на гръцката трагедия, Есхил, но продължена и усъвършенствана от Софокъл, който се увенчава с победата в 18 състезания в Дионисия и 6 в Леная. Като допълнение към нововъведенията към драматичната структура, той дава дълбочина на характерите и ги развива много по-пълно от предишните драматурзи. Аристотел твърди, че трагедиите на Софокъл са най-високото постижение на съвремието,[18] което показва уважението и престижа, с които той се ползва. Въпреки че е канен в чужбина, той не приема поканите.

Само две от неговите трагедии могат да бъдат датирани със сигурност - „Филоктет“ (409) и „Едип в Колон“ (401), като последната е поставена след смъртта му от внука му. От останалите, „Електра“ има сходни стилистични характеристики с тези две, което показва, че е писана по същото време. „Аякс“, „Антигона“ и „Трахинянки“ са считани за едни от ранните му творби, докато „Едип цар“ е от средата на творческата му кариера.[19]

Основните източници за биографията на Софокъл са безименни, анонимни описания на живота му, поместени в изданията на неговите трагедии. Едно от първите печатни издания е във Венеция през 1502 г. Между XVI век и XVIII век господстващи са парижките държавни издания, след което следват няколко английски издания.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Sommerstein (2007), p. xi.
  2. Lloyd-Jones 1994, p. 7.
  3. Freeman, p. 246.
  4. Life of Cimon 8. Whatever the merit of the rest of the story, Plutarch is obviously mistaken about Aeschylus' death during this trip; he went on to produce dramas in Athens for another decade.
  5. Beer 2004, p. 67.
  6. Clinton, Kevin "The Epidauria and the Arrival of Asclepius in Athens", in Ancient Greek Cult Practice from the Epigraphical Evidence, edited by R. Hägg, Stockholm, 1994.
  7. Lloyd-Jones, pp. 12-13.
  8. Schultz 1835, pp. 150-1.
  9. Lucas 1964, p. 128.
  10. Sommerstein (2002), pp. 41-42.
  11. Johnson/Ryan 2005, 3-4.
  12. Athenaeus attributes this to the Encounters of Ion of Chios. See Hubbard 2003, 80.
  13. From the Historical Notes of Hieronymus of Rhodes. See Hubbard 2003, 81.
  14. Life of Pericles 8.5.
  15. Plato, The Republic, 1.329c.
  16. Friederich Karl Forberg, Manual of Classical Erotology (De Figuris Veneris), p. 74 N26.
  17. Lee Alexander Stone, The Power of a Symbol, p. 229.
  18. Aristotle. Ars Poetica.
  19. Lloyd-Jones 1994, pp. 8-9.