Направо към съдържанието

Александър Гинзбург

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Александър Гинзбург
Alexandre Ginsburg
Роден
Починал
19 юли 2002 г. (65 г.)
ПогребанПер Лашез, Париж, Франция
Александър Гинзбург в Общомедия

Александър Илич Гинзбург (на руски: Алекса̀ндр Ильѝч Гѝнзбург) е журналист, поет, участник в движението за човешки права в СССР и дисидент. Между 1961 и 1969 г. е осъждан три пъти и изпращан в трудови лагери. През 1979 г. е освободен и експулсиран в Съединените щати заедно с четирима други политически затворници (Едуард Кузнецов, Марк Димшиц, Валентин Мороз и Георги Винс) като част от размяна на затворници.

Семейство и образование

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 21 ноември 1936 г. в Москва.[1] Баща му Сергей Чижов е руски архитект, арестуван през 1936 година по изфабрикувано дело и загива по време на „следствието“ в началото на 1937 года, два месеца след раждането на Александър. Дядото по бащина линия, археолог, е убит в Москва през 1918 г. по време на Червения терор. Баба му, като православна вярваща, е затворена в „Лубянка“ в края на 20-те години за около две години. Александър Гинзбург се шегува, че е затворник („зека“) трето поколение. Майка му, Людмила Илинична Гинзбург, в младостта си е архитект, после заводски икономист; умира през 1981 г. в Париж.

Получава образованието си в Москва: учи в московското мъжко училище № 12, където се увлича по театъра. След завършване на училището, през 1952 г. отива да работи като актьор и режисьор в младежкия театър на Новосибирск.[2] През 1956 г. се увлича по журналистиката и постъпва задочно в Журналистическия факултет на Московския университет, откъдето е изключен през 1960 г.[1] Работил е във вестник „Московский комсомолец“, по теми като спорт и балет.[3] След изключването от университета работи като стругар, ключар и др.[1]

Дисидент

[редактиране | редактиране на кода]

Александър Гинзбург е основател на поетичния алманах „Синтаксис“ (1959 – 1960).[4][5] В него публикува стихотворения на Аронов, Окуджава, Ахмадулина, Бродски и други поети. Това е първото списание „самиздат“ в Съветския съюз, което постига по-широко разпространение и е препечатано. Това е и първото неофициално списание, което се появява с пълното име и адреса на издателя – това трябва да демонстрира нормалност и прави голямо впечатление на читателите. „Издаването на независимо списание в Съветския съюз беше не само невъзможно, то не беше и част от въображението. Впоследствие това изглеждаше толкова просто, но преди беше невъобразимо и изискваше истинско откритие“, пише правозащитникът Ярим-Агаев.[6]

Първи арест и срок

[редактиране | редактиране на кода]

След три броя на списанието и подготвен четвърти брой Гинзбург е арестуван по обвинение в антисъветска дейност, а материалите са конфискувани. След неуспех на КГБ да намери доказателства и да формулира политическо обвинение, разследващите случайно разбират, че Гинзбург веднъж е издържал изпит по съчинение за зрелостно свидетелство от вечерното училище за свой приятел, бъдещия актьор Александър Юдин. Осъден е „за подправяне на документи“ на две години затвор (максималният срок по този член). Излежава присъдата във Вятлаг, един от големите в системата на ГУЛАГ. След освобождаването си през 1962 г. се завръща в Москва; тъй като е бил изключен от Московския университет, работи като музеен работник, електротехник, стругар и авариен работник в московската канализационна система. Основната заплата не му достига, за да може да живее и затова с помощта на приятелите си той често припечелва пари като „литературен негър“. През 1966 г. постъпва във вечерния отдел на Московския исторически и архивен институт .

Втора присъда

[редактиране | редактиране на кода]

През декември 1965 г. Александър Гинзбург документира процеса над писателите Юлий Даниел и Андрей Синявски (процес Синявски – Даниел). След като получава запис на съдебното производство при закрити врата, направен от жените на подсъдимите Мария Розанова и Лариса Богораз, и с помощта на други съмишленици той съставя т.нар. Бяла книга, документираща процеса. След това изпраща копия на книгата с обръщение до КГБ и Върховния съвет на СССР, показвайки с това легалния, некриминален характер на своята работа, която счита за обществено важна.[7][8] Книгата се разпространява и в самиздат и е пренесена контрабандно на Запад. През декември 1966 г. той е призован пред КГБ и му е заповядано да отхвърли Бялата книга, което той отказва да направи. Арестуван е на 23 януари 1967 г. Случаят му е свързан с делото на Галансков, макар че единствената пряка връзка между тяхната дейност е, че и двамата разчитат на една и съща машинописка, Вера Лашкова. Те са обвиняеми по делото на четиримата, в края на което на 12 януари 1968 г. Гинзбург е осъден на пет години в трудови лагери, по член 70 от Наказателния кодекс на РСФСР („Антисъветска агитация и пропаганда“). Изтърпява наказанието си в мордовския лагер ЖХ 385/17 (Озерлаг). Там започва гладна стачка през май 1969 г., защото властите са му попречили да се ожени за годеницата си Ирена Жолковская, която е и възпрепятствана да го посети. През юни му е позволено да регистрира брака си, но след това тя е уволнена от работата си като учител. За този и други протести отново срещу условията в лагерите той е преместен през лятото на 1970 г. във Владимирския затвор.

Гинзбург е освободен, когато приключва петгодишният му срок, на 22 януари 1972 г., и му е позволено да се установи в Таруса, на повече от 100 км от Москва, тъй като според съветските закони попада сред лицата, нямащи право да живеят в радиус на по-малко от 100 км от столицата.[9] Той е приятел на Александър Солженицин, с когото инициира Фонд за помощ на политически затворници.[10] Въз основа на възнагражденията, получени от книгата на Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“, той разпределя средства и материална подкрепа за политически и религиозни затворници в целия Съветски съюз през 70-те и 80-те години.[11] Гинзбург има пълномощно върху фонда след изгонването на Солженицин от СССР през февруари 1974 г., но през април е поставен под полицейско наблюдение и му е забранено да напуска района на Талуса, където живее, дори да ходи до местното кино, и му е забранено да излиза от къщата след 20:00 часа.[12]

Трета присъда

[редактиране | редактиране на кода]

През 1976 г. Гинзбург става член-основател на Московската хелзинкска група, която наблюдава нарушенията на гаранциите за правата на човека, които съветското правителство е подписало в Хелзинкските споразумения от 1975 г. Гинзбург получава задачата да наблюдава преследването от държавата на по-малките християнски деноминации, за което отново е арестуван през 1978 г. и осъден на осем години лишаване от свобода в колония със специален режим. Международната правозащитна организация „Амнести Интернешънъл“ го признава за „затворник на съвестта“. През април 1979 г. той и още четирима дисиденти са лишени от гражданство и експулсирани от СССР, като са заменени за двама затворени за шпионаж съветски агенти.[11]

През цялата си кариера Гинзбург се застъпва за ненасилствена съпротива. Той вярва в разкриването на нарушенията на човешките права от Съветския съюз и упражняването на натиск върху правителството да изпълнява собствените си закони. Пренася контрабандно своите трудове в чужбина, за да засили външния натиск върху Съветите.

Емиграция

[редактиране | редактиране на кода]

След година и половина в САЩ той се премества със семейството си в Париж, Франция. Ръководи Руския културен център в Монжерон, а от средата на 80-те години до октомври 1997 г. работи като журналист в емигрантския вестник Русская мысль, като прави ежеседмични обзори под заглавие Хроника текущих событий. Умира на 19 юли 2002 г. в Париж. Погребан е в Пер Лашез.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в Alexander Ginsburg, russischer Schriftsteller und Bürgerrechtler // munzinger.de. (на немски)
  2. ↑ Angaben Ginsburgs über seine Schul- und Theaterzeit in: Zeugenschaft aus dem GULag (Regie: Laurène L'Allinec), Teil 1, 7:28 Min. bis 9:40 Min., Ausstrahlung auf ARTE am 7. Dezember 2011. Siehe ferner Eintrag über Alexander Ginsburg im Munzinger-Archiv, Stand: 14. Dezember 2011.
  3. ↑ Angaben Ginsburgs über seine Anfänge als Journalist in: Zeugenschaft aus dem GULag (Regie: Laurène L'Allinec), Teil 1,15:05 Min. bis 16:10 Min., Ausstrahlung auf ARTE am 7. Dezember 2011.
  4. ↑ The Scene // Digital Collections. Посетен на 1 August 2015.
  5. ↑ Альманах Синтаксис № 1 1959 // fantlab.ru.
  6. ↑ Glazov, Jamie. Alexander Ginzburg and the Resistance to Totalitarian Evil, Then and Now // FrontPageMagazine.com, archive.ph. August 06, 2002. Архивиран от оригинала на 2012-07-07. Посетен на 2021-04-24.
  7. ↑ Белая книга по делу А. Синявского и Ю. Даниэля // antology.igrunov.ru.
  8. ↑ Litvinov, Pavel Mikhaĭlovich, Reddaway, Peter. The Trial of the Four. A Collection of Materials on the Case of Galanskov, Ginzburg, Dobrovolsky and Lashkova 1967 – 78. London, Longman, 1972. ISBN 978-0-582-12605-3. с. 8.
  9. ↑ A Chronicle of Current Events – Journal of the Human Rights Movement in the USSR (24): 144 – 45. 5 March 1972.
  10. ↑ A Chronicle of Current Events (33): 170. 10 December 1974
  11. ↑ а б Alexander Ginsburg // Telegraph.co.uk. Посетен на 2015-12-01.
  12. ↑ A Chronicle of Current Events (32): 79. 17 July 1974.

Допълнителна информация

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Гинзбург, Александр Ильич“ и страницата Alexander Iljitsch Ginsburg в Уикипедия на руски и немски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Гинзбург&oldid=12003329“.