Алесандро Барико

Алесандро Барико Alessandro Baricco
италиански писател
Барико на Lucca Comics and Games 2010 за промоцията на комикса, базиран на романа му „Без кръв“
Роден	25 януари 1958 г. Торино, Италия
Националност	Италия
Учил в	Торински университет
Работил	писател, журналист, режисьор
Работил в	Република Стампа
Литература
Жанрове	роман, сценарий, есе
Известни творби	„Океан море“ (1993) „Коприна“ (1996)
Награди	Награда „Виареджо“ (1993) Награда „Лекари без граници“ (1995)
Семейство
Съпруга	Глория Кампанер
Уебсайт	Страница в IMDb
Алесандро Барико в Общомедия

Алесàндро Барѝко (на италиански: Alessandro Baricco) е италиански писател, журналист, драматург, режисьор, телевизионен автор, музикален критик, телевизионен и радио водещ. Лауреат е на Награда „Виареджо“ (1993) за романа Oceano mare („Океан море“). Творчеството му обхваща художествена проза, есеистика, театрални текстове и сценарии, а стилът му се отличава с постмодерна чувствителност, музикалност и експериментална структура. Основните ми творби включват романите Castelli di rabbia (1991), „Океан море“ (1993), театралния монолог Novecento (1995), романите „Коприна“ (1996), City (1999) и „Без кръв“ (2002).

Биография

Алесандро Барико е роден на 25 януари в северноиталианския град Торино.

Завършва Държавната класическа гимназия „Виторио Алфиери“ в родния си град. Продължава обучението си по философия в Торинския университет, където се дипломира с работа по естетика под научното ръководство на Джани Ватимо. Паралелно следва в консерваторията „Джузепе Верди“, където се дипломира като пианист.

Началото на професионалната му кариера е свързано с музикалната критика. Публикува есета като Il genio in fuga („Бягащият гений“, 1988), посветено на Джоакино Росини, и L'anima di Hegel e le mucche del Wisconsin („Душата на Хегел и кравите на Уисконсин“, 1992), в което разглежда връзката между музиката и модерността. Работи като музикален критик за вестник „Ла Републиката“ и за културната страница на вестник „Стампа“. Сред първите е водещи на театралното предаване Radio Tre Suite по Rai Radio Tre.

През 1993 г. е сред съоснователите на школата за творческо писане „Холдън“ (Scuola Holden) в Торино, кръстена на героя на Селинджър Холдън Колфийлд. В рамките на школата води курсове по различни техники на писане, включително сценаристика, публицистика, кратка проза, романи и писане на видеоигри.

Личен живот

Барико е голям привърженик на ФК „Торино“.

На 22 януари 2022 г. съобщава чрез социалните мрежи и медиите, че страда от тежка форма на хронична левкемия, поради което през 2022 и 2023 г. се подлага два пъти на присаждане на костен мозък.

Живее в Торино заедно със съпругата си, италианската пианистка Глория Кампанер, с която сключва брак на 16 декември 2023 г. Има две деца от предишна връзка.

Творчество

Литература

Дебютът на Барико в художествената литература е през 1991 г. с романа „Замъци на гнева“ (Castelli di rabbia), който му носи френската награда Prix Médicis étranger и го включва във финалната селекция на наградата „Кампиело“ за същата година. През 1993 г. публикува „Океан море“ (Oceano mare), един от най-известните и превеждани негови роман.

През 1996 г. излиза „Коприна“ (Seta), придобил международна популярност и адаптиран през 2007 г. във филм на режисьора Франсоа Жирар. Следва романът City (1999), който се превръща в един от ранните примери за издателско промотиране, осъществено почти изцяло онлайн. През 2002 г. публикува „Без кръв“ (Senza sangue), кратък роман, изследващ темите за насилието, паметта и възмездието.

През 2004 г. издава „Омир, Илиада“ (Omero, Illiade) – свободна интерпретация и пренаписване на омировата „Илиада“, която предизвиква критики от страна на филолога и преводач Джовани Чери. През 2005 г. излизат романът „Тази история“ (Questa storia) и есето „Варварите“ (I barbari), преиздадено през 2008 г. През 2009 г. публикува „Емаус“ (Emmaus), в който за първи път разглежда теми, пряко свързани с религията.

През 2011 г. Барико публикува „Г-н Гуин“ (Mr Gwyn) – роман, който разказва историята на писател, решил да прекрати писането на книги. Този сюжет води до появата на свързания роман „Три пъти на разсъмване“ (Tre volte all’alba), издаден през 2012 г. Smith & Wesson (2014) е ситуиран в началото на XX век, както и „Младата булка“ (La sposa giovane, 2015), който развива подобна историческа атмосфера.

През 2018 г. Барико публикува „Тела“ (I corpi) – тетралогия, която обединява романите Emmaus, Mr Gwyn, Tre volte all’alba и La sposa giovane, придружени от нов авторски предговор. Същата година излиза и „Играта“ (The Game), аналитично есе, посветено на развитието на Интернет, дигиталната култура и тяхната роля като трансформираща сила след травмите на XX век.

Работи и с френската електронна / ембиънт / трип-хоп група Ер, с която издават албума City Reading – смесица от музиката на групата и гласа на Барико, четящ романа си City.

Театър и кино

Към литературната си дейност Барико добавя и работа като театрален автор. Първата му пиеса е Davila Roa (1996), поставена от Лука Ронкони. Две години по-късно следва Novecento. Un monologo („Новеченто, монолог“, 1998), режисирана от Габриеле Вацис и изпълнена от Еудженио Алегри; по този текст е съзаден филмът „Легендата за пианиста“ на режисьора Джузепе Торнаторе. Omero, Iliade („Омир, Илиада“, 2004) представлява пренаписване и интерпретация на Омировата поема в 24 монолога и един епилог.

През 2007 г. излиза сценичната адаптация Moby Dick, поставяна от Стефано Бени, Клайв Ръсел и Паоло Роси. Същата година Барико работи и по филмовата адаптация на Seta („Коприна“), а през 2008 г. прави режисьорския си дебют с Lezione ventuno – филм, посветен на Симфония № 5 на Бетовен, който предизвиква противоречиви реакции.

След седемгодишна пауза той се завръща на сцената с Palladium Lectures (2013) – цикъл от четири лекции, публикувани през 2014 г. Същата година излиза и пиесата Smith & Wesson в две действия. През 2016 г. следват Mantova Lectures и Palamede – L’eroe cancellato („Паламед – изтритият герой“), изпълнена от Валерия Соларино. През 2017 г., заедно с Франческо Бианкони от групата „Баустеле“, Барико поставя Steinbeck, Furore – сценично четене на „Гроздовете на гнева“ на Стайнбек.

През 2018 г. е член на журито на секцията „Виртуална реалност във Венеция“ на 75-ия Международен филмов фестивал във Венеция.

Телевизия

Телевизионният дебют на Барико е през 1993 г. с предаването L’amore è un dardo („Любовта е стрела“) по Rai 3, посветено на популяризирането на оперното изкуство. През следващата година, заедно с Джована Дзукони, той води по Rai 3 културното предаване Pickwick, del leggere e dello scrivere („Пикуик, за четенето и за писането“), чийто създател е самият Барико.

През 1998 г. пише и редактира съвместно с Габриеле Вачис сценария за телевизионната програма Totem по Rai 2. През 2002 г. е автор на сценария за рекламния клип, създаден по повод 125-годишнината на компанията „Барила“.

През 2017 г. Барико се завръща в ефира на Rai 3 с телевизионната версия на шоуто Steinbeck, Furore – четене на романа „Гроздовете на гнева“ от Джон Стайнбек, придружено от музикална селекция на Франческо Бианкони, лидер на група „Баустеле“.

Библиография

Романи

• Castelli di rabbia, 1991 – награда „Лекари без граници“ (Франция)
• Oceano Mare, 1993
  Океан море, изд. „Унискорп“, 2004, прев. Толя Радева. ISBN 954-8456-90-7; изд. „Рива“, 2025, ISBN 9789543209774 – награда „Палацо ал Боско“
• Seta, 1996
  Коприна, изд. „Унискорп“, 2004, прев. Толя Радева, ISBN 954-330-003-8; изд. „Рива“, 2025, ISBN 9789543209828 – адаптиран в едноименния филм през 2007 г.
• City, 1999
  City, изд. „Унискорп“, 2005, прев. Толя Радева, ISBN 954-330-042-9
• Senza sangue, 2002
  Без кръв, изд. „Унискорп“, 2007, ISBN 978-954-330-090-7; изд. „Рива“, 2026, прев. Толя Радева, ISBN 9786192880170
• Omero, Illiade, 2004
• Questa storia, 2005
  Тази история, изд. „Унискорп“, 2009, прев. Елена Кирова и Иво Йонков. ISBN 978-954-330-241-3
• I barbari, 2006
• Emmaus, 2009
  Емаус, изд. „Унискорп“, 2016, прев. Иво Йонков. ISBN 9789543304295
• La storia di Don Giovanni, 2010
  Дон Жуан, Сиела, 2014. ISBN 9789542814474
• Mr Gwyn, 2011
  М-р Гуин, изд. „Унискорп“, 2017, прев. Тонина Манфреди. ISBN 9789543304523
• Tre volte all'alba, 2012
  Три пъти на разсъмване, изд. „Унискорп“, 2017, прев. Тонина Манфреди. ISBN 9789543304530
• Smith & Wesson, 2014
• La Sposa giovane, 2015
• The Game, 2018
• Abel, 2023

Разкази

• Il libro diVino. Una raccolta di sei racconti brevi scritti da Alessandro Baricco et al., 1985.
• La sindrome Boodman, 1997
• Istruzioni per l'uso и Quanto al prof. Minnemayer, 1999. ISBN 88-7108-152-8

Сценарии

• Novecento. Un monologo, 1994. ISBN 9788807880889; специално издание по случай 20 г. от издаването, 2014 ISBN 9788807031212, театрален монолог
• Davila Roa, 1997
• Partita spagnola, 2003. ISBN 88-86350-80-5 – с Лучия Моизио
• Smith & Wesson, 2014. ISBN 9788807031229, пиеса

Документалистика

Книги

• Il genio in fuga. Due saggi sul teatro musicale di Gioachino Rossini, 1988. ISBN 88-7018-082-4; T1997. (Morire dal ridere. Saggio sul carattere trascendentale del teatro comico rossiniano, 1987; Il pipistrello e la porcellana. Saggio sul teatro serio rossiniano tra Tancredi e Semiramide, 1986)
• L'anima di Hegel e le mucche del Wisconsin. Una riflessione su musica colta e modernità, 1992. ISBN 88-11-65060-7
• Barnum. Cronache dal Grande Show, 1995. ISBN 88-07-81346-7
• Barnum 2. Altre cronache del Grande Show, 1998. ISBN 88-07-81492-7
• Punteggiatura, 2 voll., 2001. ISBN 88-17-12637-3 и ISBN 88-17-12638-1 – в съавторство
• Next. Piccolo libro sulla globalizzazione e il mondo che verrà, 2002. ISBN 88-07-84014-6
• Il sogno continua, 2002. ISBN 88-900021-2-3 – с Алдо Фалай и Гавино Сана
• I barbari. Saggio sulla mutazione, 2006. ISBN 88-6044-077-7
• Una certa idea di mondo. I migliori cinquanta libri che ho letto negli ultimi dieci anni, 2012.
• Palladium Lectures, 2014. ISBN 978-88-07-49151-1
• Il nuovo Barnum, 2016. ISBN 978-88-07-49203-7
• The Game, 2018. ISBN 978-88-06-23555-0
• Quel che stavamo cercando - 33 Frammenti. 2021. ISBN 978-88-07-49297-6
• La via della narrazione, 2022

Есета и статии

• Dracula, 2003. ISBN 88-06-15293-9. 2005. ISBN 88-04-54323-X
• Scrittura, memoria, interpretazione. 1981.
• Della forma filosofica. A partire da alcune pagine di Walter Benjamin, 1983.
• Sul carattere trascendentale del teatro comico rossiniano, 1986.
• L'uomo che riscriveva Raymond Carver, 2000.
  Човекът, който пренаписа Карвър, в сп. „Факел“, бр. 2, 2007.

Друго

Книги

• Totem. Letture, suoni, lezioni, 1999. ISBN 88-87517-03-7 – с Габриеле Вачис и Уго Воли
• Totem 1. Letture, suoni, lezioni, воден и реализиран от и с Габриеле Вачис, с видеокасета, 2000. ISBN 88-17-25895-4
• Totem 2. Letture, suoni, lezioni, воден и реализиран от и с Габриеле Вачис, с видеокасета, 2000. ISBN 88-17-25896-2
• Balene e sogni. Leggere e ascoltare, l'esperienza di Totem, 2003 – с Роберто Тараско и Габриеле Вачис
• City reading project. Sette storie scelte da City. Lo spettacolo a Romaeuropa Festival, 2003. ISBN 88-17-87218-0

Участия

• Увод и послеслов към към Джоузеф Конрад, Cuore di tenebra, 1995. ISBN 88-07-82118-4
• Увод към Джон Фанти, Chiedi alla polvere, 2004. ISBN 88-06-16805-3
• Превод и коментар към Херман Мелвил, Tre scene da Moby Dick, 2009. ISBN 978-88-6044-118-8 – с Иларио Меандри
• Предговор към Давиде Демикелис, Quel che resta del mondo. Venticinque testimonianze sugli inganni dell'ambientalismo, 1999. ISBN 88-8089-714-4
• A proposito del pittore Plasson, dei rebus, di quadri che urlano e altro, 1996
• Предговор Il che è bello e istruttivo към Джовани Гуарески, Lo Zibaldino. Storie assortite vecchie e nuove, 1997. ISBN 88-17-66409-X
• Esisterebbe Paperopoli senza Paperone? No. Il suo Deposito troneggia simbolicamente in mezzo alla città, 2000. ISBN 88-17-86558-3

Филмография

• Effetto Toro, игрален филм на реж. Немезио Белтраме и Валтер Бучино (1985) – сюжет
• Il cielo è sempre più blu, игрален филм на реж. Антонело Грималди (1996) – актьор
• The Legend of 1900, игрален филм на реж. Джузепе Торнаторе (1998) – сюжет
• Silk, игрален филм на реж. Франсоа Жирар (2007) – сюжет
• Lezione 21 (2008), игрален филм – сюжет, сценарист и режисьор

Телевизионен автор и водещ

• L'amore è un dardo (1993)
• Pickwick, del leggere e dello scrivere (1994)
• Totem (1998)
• Steinbeck, Furore (2017)

Театър

• Smith & Wesson (2021) – режисьор

Дискография

• City Reading. Tre storie western, албум на Ер, Parigi, 2003

Награди

• 1991 – Финалист на Награда „Бергамо“ и финална селекция на Награда „Кампиело“ за Castelli di rabbia
• 1993 – Награда „Виареджо“ за Oceano mare
• 1995 – Prix Médicis étranger за Castelli di rabbia
• 2010 – Награда „Джовани Бокачо“ за Emmaus и за неговата „мултидисиплинарна активност"
• 2011 – Награда „ФриулАдрия“ - La storia in un romanzo за Questa storia
• 2012 – Награда „Чезаре Павезе за белетристика“ за Tre volte all'alba
• 2019 – Национална награда „Лучо Мастронарди“ за кариера
• 2020 – Европейска награда „Шарл Вейон за есеистика“ за The Game
• 2020 – Награда „Кампиело“o за кариера
• 2022 – Penna d'oro

Източници

• Baricco, Alessandro, в Treccani.it – Enciclopedie on line, Istituto dell'Enciclopedia Italiana.
• Baricco, Alessandro, на sapere.it, De Agostini.
• Alessandro Baricco, на BeWeb, Conferenza Episcopale Italiana.
• Alessandro Baricco, в Goodreads
• Библиография на Алесандро Барико, на labcity.eu
• Alessandro Baricco, на feltrinellieditore.it

Библиография

• Claudia Cervini, La prosa di Alessandro Baricco, в: Otto/Novecento, a. XXXV (2011), n. 3, с. 109–132.
• Andreas Dorschel, 'Im Pizzicato-Netz der Violinen', в: Süddeutsche Zeitung n. 140 (21. 6. 2005), с. 16.
• Fulvio Senardi, Alessandro Baricco, ovvero che storia mi racconti?, в: Id., Gli specchi di Narciso, Vecchiarelli editore, Roma 2002, с. 157-198, ISBN 88-8247-074-1

Външни препратки

• Произведенията на Алесандро Барико в Сводния каталог НАБИС – национален каталог на академичните библиотеки в България, посетен на 16 март 2026 г.
• „NEXT: мирна революция“, Алесандро Барико, посетен на 16 март 2026 г.
• Алесандро Барико в Internet Movie Database
• Алесандро Барико във Facebook
• Алесандро Барико в Instagram
• Алесандро Барико в
• Алесандро Барико в
• Алесандро Барико в Discogs

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Alessandro Baricco в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​