Габдула Челбир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Габдула Челбир
кан на Волжка България
Роден:
Починал: 1225 г.

Габдулла Челбир (или само Челбир) е владетел на Волжка България от 1178 до 1225 г.[1]

Син е на хан Отак. По време на управлението на Челбир Волжка България се укрепила икономически, създала се голяма и боеспособна армия. Столицата се преместила от град Болгар в град Биляр.

Начало на управлението[редактиране | редактиране на кода]

Времето, когато хан Челбир управлявал, било размирно. Той се заел да изглади противоречията между различните племена в състава на държавата. Той помирил и различните религии. Започнал да укрепва границите на Волжка България като построявал редица нови крепости и завършвал стари укрепления. Били прокопани редица ровове и канали. Армията била разделена на редовна войска и опълчение. Тези неща Челбир направил заради надигащите се на изток монголо-татари на Чингис хан. Челбир посетил и някои съседни държави, за да си осигури съюзници.

Войни с куманите[редактиране | редактиране на кода]

Още след възкачването на трона, хан Челбир е трябвало да се бори с куманите, които по това време заемали степите на север от Черно море. Част от куманите са били съюзници на българите и живеели в пределите на държавата. Друга част обаче продължавала да извършва опустошитени набези на територията на Волжка България. Хан Челбир започнал война срещу отцепилите се части от куманите и тя траела няколко години. Габдула Челбир постигнал успех като привлякъл куманите за съюзници и мирът, който е бил установен, се запазил до края на управлението му.

Война с монголо-татарите[редактиране | редактиране на кода]

На 23 май 1223 година близо до град Калка се срещнали обединените войски на Руските княжества и техните съюзници куманите срещу настъпващата монголска армия водена от Субетей. Това сражение завършило с пълно поражение на Руските княжества и техните съюзници, обаче монголската армия била изтощена, затова Субетей решил да се оттеглят временно. Връщайки се те преминали през Поволжието и територията на Волжка България. След битката при река Калка и поражението на съюзниците, разбирайки за опасността, Челбир започнал приготовление за война, давайки си сметка, че армията на Чингис хан, водена от Субетей, е непобедима дотогава. Той заповядал да се съберат хора за армията му и да се започне подготовка за война. Към войската му се присъединили и няколко кумански отряда, както мордовските принцове Пуреш и Пургаз. През септември същата година се състояла ,,Овнешката Битка". Габдула искал да надхитри противникът и да го вкара в капан. Затова той избрал района около Жигулевските възвишения и поставил капан на врага. Идвайки, войските на Субетей се натъкнали на малобройна българска войска, която след краткотрайна схватка лесно обърнали в бягство. Монголските войски подгонили бягащите българи и влезли в капана. От едната страна е била река Волга, а от другата страна Жигулевските възвишения. При опит да са избягали монголите са щели да се удавят или да попаднат на многото други капани устроени от българите. Когато основните войски на монголите влезли в капана българите ги обгражили, нанасяйки им поражение. Били са пленени 4000 войници, които Габдула заменя за 4000 овена, именно от това идва името на битката. Тази битка останала в историята като единствената битка в която Чингис Хан е загубил докато е жив.

Златната орда е задържана за около 15 години отвъд Волжка България и далеч от тогавашния западен свят.

А. Халилов написал за това събитие:„Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила Древна Русия от унищожение“.

Мавзолей[редактиране | редактиране на кода]

Кан Челбир е погребан в град Болгар. Неговият мавзолей е запазен досега и се посещава от туристи[2].

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Чолов, Петър. Волжка България VII-XVI век. София, ИК Кама, 2008. ISBN 978-954-9890-84-6. с. 221.
  2. samoistina.com
Отяк Кан на Волжка България (1178 – 1225) Мир-Гази