Направо към съдържанието

Георгий Бобриков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Георгий Бобриков
руски офицер

Роден
Починал

Националност Русия
НаградиЗлатно оръжие „За храброст“
Военна служба
Званиегенерал от инфантерията

Георгий Иванович Бобриков (на руски: Георгий Иванович Бобриков) е руски офицер, генерал от пехотата. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878). Военен деец и писател.

Георгий Бобриков е роден на 4 август 1840 г. в Санкт Петербург в семейството на военен лекар. Посвещава се на военното поприще. Учи в 1-ви Кадетски корпус. Действителна военна служба започва с производство в първо офицерско звание корнет в лейбгвардейския лански полк (1859). Завършва курса на Николаевската академия на Генералния щаб (1866). Служи в Генералния щаб, 2-ра гвардейска дивизия (1868), Военно-учебния комитет на Генералния щаб (1869). Повишен е във военно звание полковник от 1869 г.

През есента на 1874 г. провежда разузнавателна мисия на османска територия заедно с Панайот Волов, като скицира укрепленията на Шумен и Преслав.[1] Участва в Руско-турската война (1877 – 1878). При подготовката е назначен за офицер за особени поръчения при главнокомандващия Действуващата руска армия на Балканския полуостров княз Николай Николаевич. Военен агент в Букурещ и Белград (1877, 1878).

Разработва „Проект за организиране на Български доброволчески чети“. Дейно участие в неговата реализация взимат и полковник Николай Артамонов, дипломатът Михаил Хитрово, дейците на национал-революционната борба Панайот Хитов, Ильо войвода, Симо Соколов и др.

Награден със златно оръжие „За храброст“ (1877) и орден „Свети Георги“ IV степен (1878). Повишен е във военно звание генерал-майор от 1878 г. Участва в работата на Берлинския конгрес и установяването на границата между Османската империя и Гърция.

След войната е член на Военно-учебния комитет на Генералния щаб (1881). Служи в Санктпетербургския военен окръг (1885). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант от 1888 г. Работи по въпросите на отбраната на Балтийското крайбрежие. Командир на 1-ва гвардейска пехотна дивизия (1898 – 1901). Член на Александровския комитет за ранените и завеждащ Измайловския дом за престарели воини (1898). Повишен е във военно звание генерал от пехотата от 1904 г. Награден е с орден „Свети Александър Невски“ (1898).

Автор на 11 военно-исторически и военно-приложни труда. Сред тях са неговите „Записки“ т. I, СПб, 1913.

Емигрира след революцииите в Русия от 1917 г. Умира в Швейцария на 26 декември 1924 г.

  1. Милена Андреева, Панайот Волов и Дивдядово // Известия на РИМ-Шумен, книга 17, 2017 / стр.200
  • Освободителната война 1877 – 1878, С., 1986, с.48,72.