Григор Ошавков
| Григор Ошавков | |
| български революционер | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
Григор (Глигор, Гиче) Стрезов Ошавков е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Ошавков е роден в западномакедонския българо-албански град Дебър. В 1896 година става член на ВМОРО. По произход е от големия български род Ошавкови. Арестуван е през лятото на 1900 година и лежи в затворите в Кичево и Битоля до края на следващата 1901 година. След освобождаването му е български учител в село Луково, Дебърско. През пролетта на 1904 година е избран за член на окръжния революционен комитет в Битоля, като представител на Дебърска околия. При Лигушевата афера в 1906 година бяга в България.[1] В София наказва четника Бойко Петков, бивш фелдфебел от България, ограбил 48 златни лири от български керван от Лазарополе. След това Григор Ошавков събира 2000 лири от дебраните в София и Лом за сформиране на чета, които сам пропилява.[2] През октомври 1907 година е отново арестуван и затворен в Битоля.[3] Ошавков започава да издава дейци от Охридско и в резултат са затворени 40 граждани и селяни, учители и две учителки. Те получават тежки присъди, като 7 учители и 1 поп са осъдени на доживотен затвор.[4]
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в четата на Павел Христов на Македоно-одринското опълчение, а по-късно служи в Сборната партизанска рота.[5]
След Междусъюзническата война става войвода на чета на ВМОРО в окупираното от Сърбия Дебърско. Участва в българо-албанското Охридско-Дебърско въстание срещу новата сръбска власт през септември 1913 година и заедно с четите на Петър Чаулев и Ахмед ефенди участва в отбраната на Дебър. През есента на 1913 година българският генерален консул във Валона Тодор Павлов изпраща Павел Христов и Ошавков в Дебърско – Поле и Голо бърдо, където те се опитват да съдействат за връщане на бежанците и да възстановят българското учебно дело като назначават нови учители.[6][7]
Умира на 7 ноември 1914 година.[8]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 184 – 200.
- ↑ Георгиев, Величко, Стайко Трифонов (съставители). История на българите в документи 1878 – 1944. Т. I. 1878 – 1912. Част II: Българите в Македония, Тракия и Добруджа. София, Издателство „Просвета“, 1996. ISBN 954-01-0558-7. с. 475 – 481.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 121 – 122.
- ↑ Поплазаров, Ристо. Револуционерните борби во Охридско во поилинденскиот период (до 1908 година) // Историја XI (2). Скопје, Списание на Сојузот на друштвата историчарите на СР Македонија, 1975. с. 96. (на македонска литературна норма)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 524.
- ↑ s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
- ↑ Поповски, Търпо. Македонски дневник: Спомени на отец Търпо Поповски. София, Фама, 2006. ISBN 954-597-245-9. с. 149 – 150.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 338.
