Направо към съдържанието

Тома Николов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тома Николов
български революционер и духовник
Роден
1863 г.
Починал
18 август 1946 г. (83 г.)

Учил вСолунска българска мъжка гимназия
Тома Николов в Общомедия

Тома Николов Христов, наричан Поп Тома,[1] Златоуст и Рузвелт,[2] е български революционер, духовник и просветител, деец на българското възраждане в Македония.[3]

Тома Николов е роден около 1862[4] – 1863 година в бедно семейство в кичевското село Вранещица, тогава в Османската империя.[4] Негов племенник е Евгени Попсимеонов, също революционер от ВМОРО. Учи в манастира „Света Богородица Пречиста“ от 1875 до 1878 година. След това две години от 1879 до 1881 година е учител в прилепската махала Варош, а в учебната 1881/1882 година – в Прилеп. В 1882 – 1885 година учи в Солунската българска гимназия. Прекъсва образованието си и от 1885 до 1888 година е главен учител в Кичево. На 27 август 1888 година е ръкоположен за дякон в Цариград и в продължение на 10 години е учител и дякон в Битоля. В 1896 година е назначен за екзархийски пратеник в Дебър. В 1897 година е ръкоположен за свещеник и от април 1899 година е архиерейски наместник в Кичево.[4]

След създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Тома Николов влиза в редиците ѝ[5] и става близък сътрудник на Даме Груев, Пере Тошев, Анастас Лозанчев, Павел Христов, Борис Сарафов и Христо Матов. Член е на Битолския окръжен революционен комитет и на революционните комитети в Кичево и Дебър.

В края на 1899 година Тома Николов е арестуван за революционна дейност и лежи една година в затворите в Кичево и Битоля, но е оправдан поради липса на доказателста. Веднага след освобождението му поп Тома отново е заподозрян и от 1902 година става нелегален в четата на капитан Тома Давидов, а след смъртта му влиза в четата на Славейко Арсов, действаща в Ресенско. Връща се в Кичевско с Васил Попов от Стара Загора и Христо Сугарев, брата на Георги Сугарев. Взима участие в Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (17 – 8 април 1903), който го натоварва да занесе протоколите на конгреса на Задграничното представителство в София.

Връща се в Македония след Илинденско-Преображенското въстание през 1904 година и става секретар на българската община в Кичево. Подпомага Даме Груев във възстановяването на организацията. В 1906 година при разкритията от Лигушевата афера поп Тома отново е арестуван и осъден на доживотен затвор. Лежи 9 месеца в Битолския затвор, но в 1908 година след Хуриета е амнистиран.

Христо Настев (1), Лука Джеров (2), Тома Николов (3) и Йордан Тренков (4)
Митрополит Авксентий Пелагонийски служи панихида за загиналите войници от 8-ма пехотна тунджанска дивизия в „Свето Благовещение“ в Прилеп, 1916 година. Първи отляво е свещеник Тома Николов

След Младотурската революция в 1908 година става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Кичево.[6] Става председател на българската църковна община в Енидже Вардар, а по-късно през декември 1909 година Екзархията го назначава за управляващ българската Воденска епархия, където го заварва и Балканската война.[7]

След Междусъюзническата война е арестуван от новите гръцки власти на 4 юли 1913 година заедно със секретаря си Порфирий Шайнов и няколкостотин други българи и затворен в Еди куле в Солун.[8] Лежи в затвора до освобождението им на 14 март 1914 година.[9]

След това се установява в София. След намесата на България в Първата световна война поп Тома става полкови свещеник на Пети полк (по-късно 63-ти) на Единадесета дивизия.[4]

След края на войната Тома Николов работи като свещеник в църквата „Свети Николай“ в Горна баня, а след това в софийската черквица „Света Петка“,[10] където през 1934 година е уволнен дисциплинарно, заради отслужването на панихида на член на ВМРО при кампанията на деветнадесетомайците срещу революционната организация. Умира на 18 август 1946 година.[11][12][13][14][4]

  1. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 80.
  2. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 43, 84.
  3. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VIII (от фонд № 601 до фонд № 800). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1995. с. 319.
  4. 1 2 3 4 5 Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. ISBN 954-07-0530-4. с. 158.
  5. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 41.
  6. ↑ Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция // Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  7. ↑ Христосков, Радослав. Илюстрация от Бѣлото море: Просветно и църковно-национално развитие на Енидже Вардар (1856 – 1912). София, Fiction Fabric, 2025. ISBN 9786199324547. с. 126.
  8. ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 350.
  9. ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 358.
  10. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 332.
  11. ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 8.
  12. ↑ Енциклопедия България, том 7, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1996, стр. 317.
  13. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 119.
  14. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 364 – 365.
свещеник Никола Шкутов → председател на Ениджевардарската българска община
(1908 – декември 1909)
→ свещеник Трайко Калайджиев
? → председател на Воденската българска община
(декември 1909 – юни 1913)
→ последен